продължавам пътя си.
Ханската дъщеря му рекла:
— Ти ни направи такова добро, че не бива да те пуснем, без да те видят майка ми и баща ми.
— Аз не съм от вашата страна — казал Матара, — тръгнал съм да върша работа, повече не мога да остана тук.
Матара поел по пътя си, а огорчената ханска дъщеря останала сама със сина на сиромаха. Завили обратно и стигнали до селото си. Всички се уплашили от завръщането им, хората започнали да плачат и да викат:
— Те ни погубиха! Сега драконът всички ни ще изплюска.
По пътя синът на сиромаха казал на ханската дъщеря:
— Кажи, че аз съм убил дракона, иначе ще убия теб! Ханът може да ме възнагради с нещо.
Ханската дъщеря се разтреперала и рекла:
— Ще кажа, че ти си убил дракона.
Хората не повярвали на ханската дъщеря, но тя продължавала да ги убеждава:
— Моят другар, синът на сиромаха, уби дракона. Вече не се страхувайте от дракона!
Въпреки това хората не вярвали, че драконът е убит, и решили да проверят:
— Ще пуснем на реката двата черни бика, които се родиха през зимата и цяла година не са пили вода. По тумбаците им ще се разбере дали дракона вече го няма в реката.
Пуснали умиращите от жажда черни бикове. Те се затирили към реката, напили се с вода така, че щели да се пукнат, и едва-едва, запъхтени, се върнали. От дракона нямало и помен. Ханът заповядал:
— По-скоро доведете при мен младия човек!
Той уредил в двореца си пир за цялото село и съобщил на мало и голямо:
— Ханът дава дъщеря си на този, който ни освободи от данъка, наложен от незапомнени времена от дракона.
Когато мало и голямо се събрало на ханския пир, той още веднъж попитал:
— Тук ли са всички хора, не е ли останал някой?
Бабичката, у която отседнал Матара, казала:
— У дома има един гост, млад човек, чужденец.
Ханът изпратил да го поканят на пир, но той отказал да иде. Тогава ханът взел под внимание, че той е гост, и сам отишъл да го покани.
— Какъв гост си ти, щом не изпълняваш молбата на хората? — рекъл му ханът. Матара се съгласил и отишъл на ханския пир.
— Ето този млад човек уби нашия враг, на който плащахме данък от незапомнени времена — казали му там, — и сега ханът му дава дъщеря си. По този случай се събра цялото село.
Ханската дъщеря излязла сред хората, видяла Матара и казала:
— Доведете госта тук!
Завели Матара при ханската дъщеря и тя разказала на хората всичко, както си било:
— Моят другар — рекла тя в заключение — излъга; заплаши ме и ме накара да казвам, че той е убил дракона.
Хората, събрани в ханския двор, загълчали за лъжата младия човек, другаря на ханската дъщеря. А ханът казал на Матара:
— Матара, бог е предопределил тази девойка за твое щастие, от днес ти ще ми бъдеш зет.
— Аз не смятам да се женя — отговорил Матара, — но ако някога те помоля за помощ, помогни ми. А тя, докато съм жив, ще ми бъде сестра.
Сватбеният пир не се състоял, хората се разотишли по къщите си, а Матара се върнал при бедната бабичка, която го била приютила.
— Какво да правя? — казал той замислен. — Аз съм човек от земята. По какъв начин да намеря родината си, моя свят? Как да се измъкна оттук?
Бабичката му рекла:
— От нашия подземен свят на земята се издига само една орлица. Всяка година снася по три яйца и измътва птиченца, но всяка година един змей ги изяжда и тя остава без потомство. Ако успееш по някакъв начин да спасиш птиченцата от змея, тя ще те отнесе на земята, в родината ти.
Бабичката му посочила и мястото, и дървото, на което било гнездото на орлицата. Матара отишъл при дървото и се покатерил на него. След известно време се подел на дървото и змеят, за да изяде птиченцата на орлицата. Матара стиснал тежкия си меч и започнал да сече змея. Отсякъл му и главата. Под дървото останало да се търкаля накълцаното му тяло.
Птиченцата на орлицата, които стоели в гнездото и видели как Матара насякъл змея с меча си, безкрайно се зарадвали. Объркали се от радост, не знаели как да му благодарят.
— Няма да те пуснем, докато майка ни не се върне от земята — казали те. Задържали Матара и всякак му угаждали.
А в това време завалял такъв пороен дъжд, за който обикновено се казва, че небето и земята се бият. Матара попитал:
— Какъв е този невиждан пороен дъжд? Чудна работа!
И те му обяснили:
— Всяка година змеят изяжда птиченцата на майка ни и тя, като се връща насам, плаче. Смята, че змеят пак е глътнал рожбите й. Този пороен дъжд — това са нейните сълзи.
След известно време се показало такова горещо слънце, от което по голата глава на плешивия излизат пришки.
— Какво е това чудо? Никога не съм виждал толкова горещо слънце! — пак попитал Матара птиченцата на орлицата.
— Майка ни е узнала, че сме живи — отговорили те, — и целият свят се е озарил за нея. От радост тя може да те глътне. Ще те скрием.
В този миг орлицата долетяла.
— Бързо, кажете ми кой ви спаси? Мога да умра от радост! — рекла тя.
— Бихме ти казали — отговорили птиченцата — но ти ще го глътнеш от радост. Страхуваме се да ти го покажем.
— Покажете ми го, нищо няма да му сторя, не бойте се! — извикала тя. — Ако сторя нещо лошо на него, то какво бих могла да сторя на врага си?
Те й показали Матара. От радост орлицата го гълтала и го изплювала обратно; не знаела как по-добре да му се отблагодари. На края му казала:
— Слънчице мое, всичко, каквото имам, е твое! Кажи ми какво желаеш и аз ще направя всичко за теб.
Матара й разказал премеждията си и я помолил само за едно: да го отнесе на земята, в родината му.
— Трябва веднага да се набавят седем заклани бивола и седем тулума вино — поръчала орлицата — и аз ще те отнеса на земята, в родината ти.
Матара бързо се върнал при хана, чиято дъщеря спасил от дракона, описал му положението си и го помолил за помощ. Ханът му казал:
— Жив и здрав да си! Добре, че за нещо ти потрябва моята помощ!
Начаса изпратил с него седем заклани бивола и седем тулума вино. Орлицата натоварила всичко на крилата си, настанила на тях и Матара.
— На света има седем земи — казала му тя. — С всеки кръг ще се издигам до по-горната земя и с крясък ще ти давам знак, че съм гладна, а ти всеки път хвърляй в устата ми по един бивол и ми вливай по един тулум вино.
Орлицата летяла, с крясък давала знак на Матара, че се нуждае от храна, и Матара хвърлял в устата й по един бивол и вливал по един тулум вино. До седмата земя оставало малко, а орлицата пак закряскала. Матара нямал какво да й хвърли в устата. Набързо откъснал месо от крака си и го хвърлил на орлицата.
Стигнали на земята, в родината на Матара. Матара слязъл. Взаимно си благодарили един на друг и той тръгнал, като куцал с единия крак. Орлицата завикала след него:
