хълм, но домът на втория консул Спурий Постумий Албин се намираше в по-богаташки квартал. Вече се носеше мълвата, че дълговете на Албин нарастват с главозамайваща бързина, което не изненадваше никого; публична тайна беше колко скъпо струва консулският пост.
Не че Гай Юлий Цезар изобщо се замисляше за тежкото бреме на дълговете, което се стоварваше върху плещите на всеки, поел към политическите върхове. А навярно и синовете му никога нямаше да се тревожат за това. Вече бяха изминали четиристотин години, откакто първият Юлий беше седнал на куриатния стол, запазен за консулите, четиристотин години от времето, когато един Юлий бе смогнал да спести нужните за целта пари. Юлиите винаги бяха стояли високо над земните съблазни и всяко едно поколение на свой ред бе изтървало своя шанс да понапълни семейната хазна. Затова с всяко изминало столетие славният род, от който произхождаше Юлий, обедняваше все повече и повече. Консул? Невъзможно! Претор, постът, стоящ най-близо до консула? Невъзможно! Не, цялото политическо наследство на Юлиите се заключаваше в скромната, но затова пък безопасна пейчица в дъното на Сената, която споделяха и Цезарите — брънка от големия род, — получили името си заради гъстите си коси.
Така че тогата, която слугата беше помогнал на Гай Юлий Цезар да преметне през лявото си рамо, да увие около тялото си и да остави свободно да пада над лявата си ръка, беше обикновената бяла тога на човек, който никога не се е стремял към висшите длъжности и високите почести. Само тъмночервените му сандали, железният сенаторски пръстен на ръката му и дванайсетсантиметровата червена ивица, която носеше на дясното си рамо върху тогата, го отличаваха от синовете му Секст и Гай, в чиито обувки нямаше нищо необикновено и които носеха само пръстените с личните си печати, а върху тогата си тънката пурпурна ивица, издаваща принадлежността им към конническото съсловие.
Още не се беше зазорило, но денят трябваше да бъде посрещнат с известни церемонии. Първо да се прочете кратка молитва към боговете — закрилници на къщата пред олтара в преддверието и да им се остави парче солена питка, а после, щом слугата на входа извика, че вижда факелното шествие да се спуска надолу по хълма, да се отдаде нужната почит на Ян Патулций, без чиято божествена закрила никой не смееше да отвори вратата на дома си.
Бащата прекоси малката калдъръмена алея пред къщата и следван от синовете си, излезе на улицата, където тримата трябваше да се разделят. Двамата младежи се присъединиха към редиците на конниците, вървящи пред новоизбрания първи консул, а Гай Юлий Цезар изчака Марк Минуций Руф и ликторите му да го отминат и зае мястото си отзад, сред сенаторите.
На Марция остана задължението да се обърне към Ян Клузивий — божеството, което наблюдава затварянето на вратите, да постави задачи на прозяващите се роби и сама да се заеме със своите си работи. Къде бяха момичетата? Вместо отговор тя дочу веселия им смях, идващ откъм стаичката, която те открай време смятаха за своя — двете Юлии, нейните дъщери, закусваха с филии хляб, тънко намазани с мед. Как само радваха окото!
Открай време се знае, че всяка Юлия представлява истинско съкровище, защото на всички с това име е дадена рядката и завидна способност да даряват мъжете си с щастие. А двете девойки положително щяха да останат верни на семейните традиции.
Юлия Старша — или просто Юлия — скоро щеше да навърши осемнайсет години. Висока на ръст, а и излъчваща достойнство, тя имаше светлокестенява коса, блестяща като бронз и завита на кок на тила й. В големите й сиви очи, които не пропускаха нищо от това, което се случваше наоколо, се четеше сериозност, но в същото време кротост и спокойствие. Това беше улегналата дъщеря, отдала се на интелектуалните наслади.
Юлия Младша — или както се обръщаха към нея, Юлила — беше на шестнайсет години и половина. Тя беше последното дете на родителите си и по тази причина отначало в семейството не бяха особено благоразположени към нея — докато успя да спечели сърцата на иначе нежните си майка и баща, както и на братята и сестра си. Беше цялата като направена от мед. Кожата, косата, очите — всичко беше в различни оттенъци на кехлибар. И, разбира се, че сега именно Юлила се смееше. Тя се смееше на всичко. Беше буйна и за разлика от сестра си — глуповата.
— Готови ли сте, момичета? — попита майка им.
Те набързо изядоха лепкавите филии, изплакнаха ръцете си в съда с вода, избърсаха се в кърпата и последваха Марция вън.
— Студено е — отбеляза майка им и пое от ръцете на една робиня дебелите, домашнотъкани вълнени наметала.
И двете момичета изглеждаха разочаровани, но не посмяха да възразят; оставиха се да бъдат омотани като в пашкул и навън се показваха само лицата им. След като се облече на свой ред, Марция поведе след себе си дъщерите си и малката дружина на робите — придружители. Трите жени излязоха на улицата.
Живееха в тази скромна къща в долната част на Гермала, откакто старият Секст я беше подарил на по-малкия си син Гай заедно с петстотин югера плодородна земя между Бовиле и Ариция — достатъчно, за да могат Гай и наследниците му да си позволят място в Сената. Но уви, съвсем недостатъчно, за да поемат по cursus honorum, почетната стълба, която би ги отвела до преторската или консулската длъжност.
Старият Секст имаше двама синове и нямаше сърце да се раздели с никого от тях, което всъщност си беше проява на чист егоизъм, защото означаваше, че собствеността му, която тъй и тъй беше понамаляла, защото и неговият баща беше проявил сантименталност и по-малкият му брат също беше отнесъл нещо със себе си, — ще бъде по необходимост разделена на две — между по-големия му син Секст и по-малкия Гай. Което пък значеше, че никой от двамата не ще може да тръгне по cursus honorum, сиреч не би могъл да стане претор или консул.
Братът Секст от своя страна не се беше проявил като любящ баща, или поне не чак толкова! Заедно с жена си Попилия си бяха създали трима синове, което си беше истинско нещастие за едно сенаторско семейство. Така че се беше принудил да позабрави бащинските си чувства и да се раздели с най-голямото си момче, като го даде за осиновяване на бездетния Квинт Лутаций Катул. По този начин той едновременно осигуряваше положението на първородния си син и сам натрупваше значително състояние. Осиновителят, старият Катул, притежаваше несметни богатства, а пък много му се искаше срещу една добра сума да си намери за наследник момче от патрицианските среди, което да изглежда добре и да има мозък в главата си. Парите, които момчето донесе на брата Секст истинския му баща, грижливо бяха влагани в поземлена и градска собственост и имаше всички изгледи някой ден да осигурят достатъчно доходи на другите двама синове, за да се домогват до висшите държавни длъжности.
Като се изключи трезвомислещият Секст, всички неприятности, които съпътстваха Юлий Цезарите, се дължаха на тяхната склонност да отглеждат повече от един син и вместо да се опитат да излязат от затрудненото положение, в което нежеланите им деца ги поставяха, проявяваха сантименталност точно когато не трябва — никой не бе успял да превъзмогне бащинската си слабост и да даде някой от синовете си за осиновяване или поне да му потърси съпруга, която да го направи богат. Затова през вековете огромните им някога владения бяха разделяни на все по-малки парчета земя, които трябваше да хранят по двама- трима синове и в същото време да осигурят зестра за дъщерите.
Съпругът на Марция беше типичен представител на рода си: луд по синовете си, с които се гордееше, и прекалено привързан към дъщерите си, за да бъде образец на благоразумен римлянин. Голямото момче трябваше да бъде дадено на някого за осиновяване, а и двете дъщери да бъдат сгодени за богати кандидати; щеше да е добре, ако и за по-малкия син имаше договорена сватба с някоя богата младоженка. Само парите правеха възможна политическата кариера. Благородното потекло вече повече задължаваше, отколкото помагаше.
Първият ден на новата година беше студен и вятърът носеше из улиците тънка пелена дъжд, която правеше паважа хлъзгав и подсилваше носещата се из въздуха миризма на изгоряло. Заради гъстите облаци все още бе тъмно и по всичко изглеждаше, че предстои един от онези празнични дни, в които обикновените римляни за нищо на света не биха напуснали уютните си домове, където, скрити под завивките, ще се наслаждават на старата като света любовна игра.
Ако времето беше хубаво, улиците щяха да са препълнени с народ и независимо от общественото си положение всеки щеше да се блъска да си намери някое по-хубаво местенце, от което да наблюдава церемониите на Форум Романум и Капитолия; но така Марция и дъщерите й можеха да се движат по- спокойно по улицата, а на робите не им се налагаше постоянно да си пробиват път с лакти, за да догонват
