господарките си.
Домът на Гай Юлий Цезар се намираше на една малка пресечка на Кливус Викторие, недалеч от Порта Ромулана, откъдето навремето се беше влизало в Палатинската крепост — купища от каменни блокове, струпани от самия Ромул, които в продължение на шест столетия бяха надстроявани или пък издълбавани с имената на поколения случайни минувачи. Жените свиха вдясно по Кливус Викторие и след пет минути излязоха на завоя, откъдето се виждаше целият Форум Романум.
Само преди дванадесет години на това място се беше издигала една от най-красивите сгради в Рим. Но сега от нея не беше останало почти нищо, с изключение на няколко полузарити камъни, които стърчаха над тревата. Гледката беше прекрасна; робите разгънаха походни столове за Марция и двете Юлии, които можеха безпрепятствено да наблюдават едновременно Форум Романум и Капитолия, както и покритите с народ склонове на Субура, които гордо се извисяваха на хоризонта.
— Разбрахте ли? — дочу се гласът на Цецилия, съпругата на търговеца — лихвар Тит Помпоний. Тя беше в напреднала бременност и седеше заедно с леля си Пилия на няколко крачки от новодошлите; двете живееха през една къща от дома на Цезарите.
— Не, какво? — заинтересува се Марция и се приведе, за да я чуе по-добре.
— Консулите, жреците и авгурите са започнали церемонията още среднощ, за да са сигурни, че ще свършат с молитвите и обредите навреме…
— Ами че то винаги се прави така! — прекъсна я Марция. — Нали, ако сбъркат някъде, трябва да започнат всичко отначало.
— Знам, знам, не съм
— Е, мен ако питаш, не са необходими светкавици и бухали, за да сме убедени в това — съгласи се Марция, чийто баща така и не беше доживял да стане консул, но затова пък като градски претор беше построил големия акведукт, благодарение на който в Рим винаги имаше прясна вода. Така беше записал името си сред управниците, сторили най-много за своите съграждани. — Всички кандидати бяха толкова жалки, че избирателите бяха затруднени. Марк Минуций Руф може и да направи нещо, но Спурий Постумий Албин! Те винаги са си били некадърници.
— Кои? — попита Цецилия, на която вечно трябваше да се обяснява.
— Целият род на Постумий Албините — отвърна й и погледна към дъщерите си да види не се ли нуждаят от нещо; но те на свой ред си бяха намерили компания в лицето на четирите дъщери на двама от Клавдий Пулхерите — родът им бе многоброен и човек трудно ги различаваше. Пък и обикновено при всеки нещо куцаше. Но за нещастие момичетата, които сега бяха дошли да позяпат церемонията, като деца бяха ходили заедно на училище с двете Юлии, а и нямаше как да се издигне стена срещу един род, почти толкова знатен, колкото и този на Юлий Цезарите. Особено като се има предвид, че Клавдий Пулхерите винаги са били сред най-яростните защитници на старите аристократични порядки — с цената на все по-пълното си разоряване заради неспирно множащата им се челяд. Дъщерите на Марция бяха преместили столовете си до тези на приятелките си, далеч от всякакъв надзор къде бяха техните майки? „А-а! Приказват си със Сула.“ Това не вещаеше нищо добро.
— Момичета! — подвикна им ядосано майка им.
Два пашкула се обърнаха към нея.
— Върнете се при мен — заповяда им тя, — веднага!
Дъщерите й се приближиха.
— Но, мамо, не можем ли да останем при приятелките си? — заумилква се Юлила.
— Не — отсече Марция. По тона й личеше, че спорът е излишен.
Долу, на Форум Романум започваше същинската процесия. Дългото шествие, потеглило от дома на Марк Минуций Руф, вече се беше срещнало с другото, не по-късо, което се точеше от къщата на Спурий Постумий Албин. Начело и на двете шествия яздеха конниците, които, ако денят се беше случил слънчев, щяха да бъдат далеч по-многобройни, но и така надвишаваха седемстотин човека. Без да обръщат внимание на усилващия се дъжд; те се заизкачваха по стръмната пътека на Кливус Капитолинус, където на първия завой вече ги очакваха жреците и касапите. До тях стояха два снежнобели бика с позлатени рога, окичени с гирлянди, с блестящи оглавници. Плътно зад конниците вървяха двадесет и четирите ликтори на двамата консули. След тях идваха самите консули, а зад тях крачеха сенаторите: едните с пурпурен ръб на тогите си, което показваше, че заемат висши длъжности, а другите облечени в бяло. Процесията завършваха всички онези, които не притежаваха никакви по-особени привилегии, сиреч зяпачите или пък клиентите на двамата консули.
„Бива си ги“ — каза си Марция. Може би хиляда души изкачваха тържествено стъпалата, водещи към храма на Юпитер Оптимус Максимус — върховното римско божество, чиято внушителна сграда се издигаше на върха на един от двата капитолийски хълма. Гърците строят храмовете си на равното, но римляните винаги избират за своите такова място, до което да се стига по много стъпала; а онези, които водеха до Юпитер Оптимус Максимус, бяха предостатъчно. „Бива си ги“ — отново си помисли Марция, докато гледаше как жертвените животни и водачите им се присъединяват към шествието, заемайки полагащото им се място на площадката пред величествения храм, оказала се тясна да побере всички. Някъде сред цялото това множество бяха съпругът й и двамата й синове, които също имаха своя дял в управлението на най-великия град на света.
Някъде сред множеството се намираше и Гай Марий. Като бивш претор той и сега носеше своята обшита с пурпур тога претекста, тъмночервените си обувки на сенатор, украсени с токата във форма на полумесец, която свидетелстваше за някогашната му длъжност. Но това му се струваше недостатъчно. Бяха го избрали за претор преди пет години и както беше прието, още преди три трябваше да встъпи и в консулската длъжност. Ала това така и не стана. Защо? Защото никой не го считаше за достоен. Това беше единствената причина. Нима някой бе чувал за рода Марий?
Гай Марий беше от провинцията, сиреч отникъде. Той беше човек на войната, човек, за когото се говореше, че не знае нито думичка гръцки, и който, щом го обземеше гняв или вълнение, сам издаваше провинциалния си произход с диалектни думи и изрази. Никого не го беше грижа, че ако поиска, той може да купи или продаде половината Сенат; никого не го беше грижа, че на бойното поле би направил за смях и останалите сенатори. Единственото, което имаше значение, беше кръвта в жилите му. А неговата не беше достатъчно чиста.
Гай Марий беше от Арпинум — в действителност не много далеч от Рим, но за нещастие близо до границата със Самниум; сред всички италийци и до ден-днешен самнитите си оставаха най-заклетите врагове на Рим, а това естествено превръщаше всекиго, родил се в съседство със земите им, в твърде подозрителен субект. Жителите на Арпинум бяха добили много късно правото да се наричат римски граждани — само преди седемдесет и осем години и областта още не беше получила същия статут на управление като останалите.
Но затова пък криеше такива красоти! Представляваше китна, плодородна долина в самото подножие на високите Апенини, обилно напоявана от реките Лирис и Мелфа. В нея се отглеждаше с еднакъв успех десертно и винено грозде, нивите се отблагодаряваха стократно на стопаните си, овцете преяждаха, а вълната им изненадваше с високото си качество. Спокойствие. Зеленина. Всичко живо дреме блажено. През лятото навява приятен хлад, през зимата не е студено както другаде. Реките гъмжат от риба, гъстите гори, които опасват долината, все още дават превъзходна дървесина за строителството на кораби и къщи. Има смолисти борове и борове за факли, дъбове, които през есента хранят с жълъдите си прасетата, за да ги угоят и превърнат в сочна шунка, наденица или пушена сланина; достойни да украсят всяка римска трапеза, което и правеха.
Дедите на Гай Марий бяха живели в Арпинум в продължение на векове и се гордееха с латинския си произход. Но Марий не беше ли волско или самнитско име? Можеше ли да се търси нещо осканско в него само защото сред самнитите и волските се срещат хора, които се наричат по същия начин? Не! Марий беше латинско име. Той, Гай Марий, струваше колкото всички онези самонадеяни аристократчета в Рим, които
