само знаят да си вирят носовете и да се смеят за негова сметка. В действителност — и именно затова най- много го болеше! — той струваше много повече от тях. Нещо отвътре му го повтаряше непрекъснато.
Как би могъл човек да обясни или пропъди чувствата, които му идват отвътре? То е като да си пуснал в дома си гост, който отказва да си тръгне, независимо колко грубо се държиш с него. Отдавна, много отдавна това чувство се беше загнездило в съзнанието му, но с времето събитията бяха опитали всичко да докажат необосноваността му — да го превърнат от упование в бъдещето в болка и отчаяние. Така и не бяха успели. То живееше в съзнанието на Марий и дори след цял един половин живот нямаше намерение да изчезне.
„Колко странен е светът!“ — мислеше си Гай Марий, докато на фона на сивото небе оглеждаше отблизо маските по лицата на мъжете с бяло — пурпурните тоги. Не, сред тях нямаше нито един Тиберий или Гай Семпроний Гракх! Извадете Марк Емилий Скавър и Публий Рутилий Руф и пред вас ще остане просто една тълпа от дребни и нищожни човеченца. И все пак всеки от тях се чувстваше в правото си да го гледа отвисоко — него, Гай Марий, който продължаваше да си остава самонадеяният кариерист, разчитащ повече на злобата и наглостта си, отколкото на някакви лични качества. И то само защото в техните, не в неговите жили, течеше синя кръв. Но надали някой от тях се е съмнявал, че ако назрее подходяща ситуация, то именно той ще бъде обявен за Пръв сред римляните, тъй както през вековната история на Републиката се е случвало подобно звание да бъде дадено на Сципион Африкански, на Емилий Павел, на Сципион Емилиян и на още около дузина други.
Първият сред римляните никога не е бил най-знатният; просто един от негови равни по чест и достойнство хора. Да бъдеш Пръв сред римляните означава нещо много повече от това да ти е дадена царска, еднолична власт, да бъдеш деспот, тиранин, или както щете го наречете. Първият сред римляните е такъв, докато е способен да докаже своето лично превъзходство над всички останали, които съвсем естествено ще искат на свой ред да заемат мястото му и които биха могли да го изместят по законен и ненасилствен път, ако покажат, че самите те го превъзхождат. Да бъдеш Пръв сред римляните означава много повече от, това да бъдеш консул; консулите идват и си отиват по двама всяка година. Но с вековете в историята на Римската република ще останат имената само на шепа хора, наречени от народа Първи сред римляните.
Сега такъв човек в Рим нямаше; всъщност не се беше появявал от смъртта на Сципион Емилиян преди деветнадесет години. Несъмнено Марк Емилий Скавър се беше доближил до заветната цел, но така и не бе намерил необходимата власт — или както я наричат, auctoritas, сиреч едновременно сила, слава и авторитет, заради която да го обявят за Пръв. Беше станал Пръв, но само пред себе си!
Ненадейно сенаторите неспокойно се раздвижиха; първият консул Марк Минуций Руф трябваше да поведе своя бял бик към жертвения олтар, но явно някакво предчувствие беше възпряло животното да яде от напоения с наркотик фураж и сега то не искаше да се подчини. Вече никой не се съмняваше, че годината ще бъде лоша. Предзнаменованията по време на нощното бдение на консулите, лошото време, а сега като капак на всичко и непокорството на жертвеното животно, което пръхтеше зловещо и се дърпаше с все сила, за да се освободи от шестимата храмови прислужници, увиснали с цялата си тежест върху главата му — понеже никой не беше сметнал за нужно да му сложи халка на носа. Гол до кръста подобно на останалите свещенослужители, участващи в церемонията — човекът с жертвения чук сякаш забрави, че бикът първо трябва да вдигне главата си към небето, а след това да я сведе към земята, и като пристъпи крачка напред, замахна с оръжието и го стовари толкова мълниеносно върху черепа на жертвата, че повечето зрители дори не можаха да видят какво става. После щеше да оправдае припряността си с това, че докато се борел с прислужниците, бикът през цялото време си мятал главата. Дочу се пращенето на счупената кост и как животното с грохот се свлече на колене, стоварвайки огромното си тяло върху камъните. Тогава напред пристъпи другият колач — също полугол, за да забие двуострата си секира във врата на бика, откъдето бликна фонтан кръв, изпълвайки догоре жертвените купи, но най-вече обливайки в червено всичко наоколо, преди да се смеси с дъждовната вода и да потече като димяща река надолу по склона.
„Много неща могат да се научат за човек само по реакцията му при вида на кръв“ — мислеше си Гай Марий, за когото цялото това кръвопролитие не представляваше нищо особено и който дори си позволяваше да се усмихне, когато някой от съседите му погнусен отдръпнеше бързо крака си или пък безразличен не забелязваше как цялата му обувка е напоена с кръв. Но най-забавно му беше да наблюдава скришом онези нещастници, които със стоически усилия се възпираха да не повърнат на площада.
Ах! Ето че наистина някой заслужаваше повече внимание! Някакъв млад, но като че ли вече напълно зрял мъж, облечен в тога без отличителни знаци, който само за миг се появи в края на редицата на конниците и бързо-бързо заслиза обратно по Кливус Капитолинус към Форума. Но не и преди Гай Марий да забележи необикновените му белезникави очи и хищническия блясък в тях — очевидно на човек, който се опива от гледката на кръвта. Убеден, че никога досега не се е сблъсквал с непознатия, Гай Марий съвсем естествено се почуди кой ли може да бъде. В излъчването му имаше нещо неопределено, едновременно мъжествено и женствено, но във всеки случай красиво. Пък и цветът му! Млечнобяла кожа и коси, златисточервени като изгряващото слънце. Като че ли беше въплъщение на самия Аполон. А да не би самият той да се беше появил на площада? Едва ли. Никое божество не притежава подобни очи — погледът беше присъщ единствено на смъртен; защото това бяха очите на страдалец, а какъв е смисълът да си бог, ако ще страдаш?
Макар вторият бик да изглеждаше по-добре упоен, той също започна да се съпротивлява, дори по- ожесточено от първия. Човекът с чука не успя да го нацели добре и ударът му само разяри до крайност и без това обезумялото създание, което заплашително насочи рога към мъчителите си. Обаче някой по- съобразителен юначага навреме го сграбчи за тестисите, с което го приспа за миг, миг напълно достатъчен на двамата палачи — единият с чука, а другият със секирата — да го довършат. Бикът тежко се строполи на земята, оплисквайки с кръвта си всичко живо наоколо, включително двамата консули. Спурий Постумий Албин беше измокрен от глава до пети, както и по-малкият му брат Авъл, който непредпазливо беше застанал само на крачка зад него. Гай Марий ги изгледа изпитателно, сякаш се питаше дали и сам не би могъл да изтълкува знамението. Във всеки случай нищо добро не очакваше Рим.
Но дори сега онова вътрешно чувство, което никога не го оставяше на мира, проговори, и то по-ясно от всякога. Сякаш заветният миг наближаваше. Мигът, в който той, Гай Марий ще бъде обявен за Пръв сред римляните. Доколкото трезвият му разум обаче не желаеше да отстъпи, всяка частица от тялото му крещеше едно и също: „Това е предателство, клопка, която ще те отведе единствено до смъртта и позора.“ И все пак той не можеше да избяга от мечтите и ламтежите, които за кой ли път се натрапваха във въображението му. „Това е смешно!“ повтаряше вътрешният глас, принадлежащ на човека, който все още не беше изгубил съвсем разсъдъка си; та той беше вече на четиридесет и седем — последният от шестимата претори, служили заедно преди пет години, който все още не беше избран за консул; вече беше твърде късно за човек, който не се радва на име и няма поддръжката на силна клиентела. Времето му беше минало. Безвъзвратно.
Най-сетне консулите встъпиха официално в длъжност. Онова надуто магаре, Луций Цецилий Метелий Далматик, което имаше честта да се нарича и върховен понтифекс, вече привършваше с последните молитви и скоро първият консул Минуций Руф чрез своя глашатай щеше да подкани всички сенатори да се съберат в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Там те трябваше да определят датата на латинските празненства, които се провеждаха ежегодно на Албанската планина, да обсъдят кои провинции се нуждаят от нов управител и на кои от сегашните управители ще е целесъобразно да се удължат пълномощията; да теглят жребий за разпределението на провинциите както между преторите, така и между консулите; разбира се, някой народен трибун, преследващ собствените си интереси, щеше да започне пламенна реч за тежкото положение на народа, а Скавър на бърза ръка да го смачка като буболечка с красноречието си, за да остави някой от безбройните Цецилий Метели да запее старата песен за упадъка на нравствените ценности у младото поколение, преди половината зала да се е раздюдюкала и думата да му е отнета. Изобщо сенатът си беше същият, народът си беше същият, добрият стар Рим си беше същият, и най-вече той самият, Гай Марий си беше и щеше да си остане все същият. Сега бе на четиридесет и седем. Скоро ще навърши петдесет и седем, а след това — шейсет и седем, докато дойде време да го сложат върху кладата и да си отиде яко дим от този свят. Сбогом, Гай Марий, сбогом, свинарю от Арпинум, сбогом, на теб, който никога няма да бъдеш римлянин.
