П. Г. Удхаус
Ъкридж
Ъкридж и неговият колеж за кучета
— Момко — заяви Стенли Федърстоунхо Ъкридж, този преживял какво ли не човек, като си взе от тютюна ми и разсеяно пъхна торбичката ми в собствения си джоб, — чуй какво ще ти кажа на теб, сине на Белиал. (библ. Сатаната, един от падналите ангели, бел. пр.)
— Какво? — попитах аз, като си прибрах обратно торбичката.
— Искаш ли да спечелиш огромно богатство?
— Искам.
— Тогава напиши моята биография. Изложи житието ми на хартия и ще си разделим приходите. Напоследък доста внимателно изучавах писанията ти, старче, и ще ти кажа, че си на грешен път. Твоят проблем е, че не вникваш в изворите на човешката природа и прочее. Просто си измисляш някаква дълга заплетена история за нещо си и я пробутваш. Ако обаче се разровиш в моя живот, наистина ще разполагаш с нещо, за което си струва да пишеш. Купища пари има в него, момчето ми, авторски права за английска поредица, авторски права за поредица в Америка, авторски права за книга, авторски права за драматизация и филмиране — е, слушай какво ти казвам, по най-скромна преценка двамата ще гушнем поне по петдесет хиляди лири.
— Толкова много?
— Абсолютно. И знаеш ли какво, момко — ти си душа човек, двамата сме приятели от едно време и съм готов да ти отстъпя моя дял от авторските права за английската поредица срещу сто лири в брой.
— Какво те кара да си мислиш, че ми се намират сто лири?
— Добре де, тогава ще ти отстъпя моя дял от правата за поредицата в Англия и за поредицата в Америка за петдесет лири.
— Май ти се е изпарил мозъкът.
— Какво ще кажеш за целия ми дял от абсолютно всички права за двайсет и пет?
— Не, благодаря.
— Чуй какво ще ти кажа тогава, стари ми друже — продължи Ъкридж вдъхновено. — Дай ми половин лира и да си вървя.
Ако трябва най-интересните случки от житието на вечния неудачник С. Ф. Ъкридж да бъдат сведени до знанието на широката публика — при това, без да й бъдат спестени пикантните подробности, както някои биха предложили — то със сигурност аз съм човекът, който може да ги опише. Двамата с Ъкридж сме приятели от училищните дни. Заедно спортувахме на игрището за голф, а когато го изключиха, аз най-силно чувствах липсата му. Неприятна работа беше това изключване. Неспокойният дух на Ъкридж, който по никакъв начин не успяваше да се примири с училищните правила, стана причина в края на краищата да наруши най-важното от тях, когато една нощ се измъкна, за да пробва уменията си в хвърлянето на кокосови орехи на панаира в близкото селце. Проявената от него предвидливост да си залепи рижи бакенбарди и фалшив нос изобщо не му свърши работа, тъй като по време на цялата експедиция на главата му се мъдрела училищната фуражка, която разсеяно нахлупил на излизане. Изхвърлиха го на следващата сутрин за всеобщо съжаление.
След тази случка в приятелството ни настъпи неколкогодишна пауза. По това време аз учех в Кеймбридж, където попивах култура с всяка пора на тялото си, а Ъкридж, доколкото успявах да разбера от редките му писма и от разказите на наши общи познати, се носеше по света като голяма бекасина. Някой го бе срещнал в Ню Йорк точно когато слизал от кораб, натоварен с добитък. Друг пък го мярнал в Буенос Айрес. Трети с горчивина разказваше как Ъкридж изневиделица го връхлетял в Монте Карло и успял да изкрънка от него петарка. Едва когато се установих в Лондон, той отново се върна в живота ми. Срещнахме се един ден на Пикадили и възобновихме отношенията си там, откъдето ги бяхме прекъснали. Старото другарство трудно се забравя, а фактът, че той беше горе-долу с моя ръст, поради което можеше да носи моите чорапи и ризи, твърде много ни сближи.
После Стенли отново изчезна и едва след месец-два успях да науча какво става с него.
Джордж Тапър ме осветли по въпроса. През последната ми година в училище Джордж беше първенец на випуска, а по-късно напълно реализира многообещаващия си потенциал от онези младежки дни. В момента работи във Външното министерство, справя се отлично с работата си и всички го уважават. Той е съвестен мъж, мекушав по душа и взима твърде присърце чуждите проблеми. Доста пъти като истински баща се е тюхкал пред мен заради непрестанното люшкане на Ъкридж през житейското море, ала сега, докато говореше, той изглеждаше изпълнен с безкрайна радост, сякаш блудният син най-после беше влязъл в правия път.
— Чу ли за Ъкридж? — попита Джордж Тапър. — Най-сетне се е кротнал. Отишъл да живее при някаква негова леля, която притежавала една от онези големи къщи в Уимбълдън Комън. Много богата жена. Страшно се радвам. Това ще му помогне да си стъпи на краката.
Предполагам, че беше прав донякъде, но на мен това смирено и скучно съществуване в ролята на компаньон на някаква богата леля в Уимбълдън ми изглеждаше някак неподобаващ, почти трагичен завършек на колоритната кариера на С. Ф. Ъкридж. А когато след седмица срещнах самия него, сърцето ми се изпълни с още по-голяма печал.
Това стана на Оксфорд стрийт, в часа, когато жените от предградията на талази плъзват да пазаруват. Ъкридж стърчеше между кучетата и униформените портиери пред универсалния магазин на Гордън Селфридж. Ръцете му бяха пълни с пакети, по бледото му изнурено лице беше изписано притеснение и беше така елегантно и скъпо облечен, та отначало не можах да го позная. Всичко, което Изисканият господин носи, беше струпано по тялото му — от копринения цилиндър до лачените боти; и, както сподели с мен преди да беше изтекла и минута, мъките на прокълнатите били нищо в сравнение с мъчението, на което бил подложен. Ботите го стягали, цилиндърът убивал на челото му, а положението с яката било по-зле от ботите и шапката, взети заедно.
— Тя ме кара да ги нося — мрачно процеди той, като кимна с глава към вътрешността на магазина и в същия миг изрева мъчително, тъй като при това движение яката се бе врязала във врата му.
— Но все пак — отбелязах аз, като се опитах да насоча вниманието му към по-приятни неща, — сигурно при теб всичко е наред. Джордж Тапър разправя, че леля ти била богата. Предполагам, че си живееш славно.
— Кльопачката и пиячката си ги бива — призна Ъкридж. — Но животът е изнурителен, младежо, страшно изнурителен.
— Защо не наминеш към мен някой път?
— Не ми е позволено да излизам вечер.
— Е, тогава аз да намина? — предложих.
Погледът, който ме стрелна изпод копринения цилиндър, беше изпълнен с неприкрита тревога.
— Не си го и помисляй, момко — горещо ме замоли Ъкридж. — Не си го и помисляй. Ти си душа човек — най-добрият ми приятел и прочее — ала истината е, че положението ми в къщата дори и сега не е никак сигурно, а като те видят, престижът ми съвсем ще иде на кино. Леля Джулия ще те помисли за бохем.
— Аз не съм бохем.
— Но изглеждаш като бохем. Носиш мека шапка и яката ти не е колосана. Ако не възразяваш срещу предложението ми, старче, мисля, че ако бях на твое място, щях да се измета веднага, преди тя да е излязла. Довиждане, друже от младежките дни.
Какъв безславен край! — тихо промърморих аз, като продължих надолу по Оксфорд стрийт. — Какъв безславен край!
Би трябвало да имам повече вяра в Ъкридж. Би трябвало да го познавам по-добре. Би трябвало да се досетя, че някакво лондонско предградие едва ли би успяло да задържи този велик човек по-дълго отколкото Елба беше задържала Наполеон.
Един следобед, на влизане в къщата на Ибъри стрийт, където по онова време бях наел спалнята и всекидневната на първия етаж, се озовах лице в лице с Бауълс, моя хазаин, застанал заслушан на стълбищната площадка.
— Добър ден, сър — каза Бауълс. — Някакъв джентълмен ви чака. Стори ми се, че преди миг ме
