Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич
Когато човек, пътуващ из северните райони на централен Масачузетс, свърне по неправилния път на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийн’с Корнър, то ще се окаже на запустяло и доста любопитно местенце. Теренът става по-планински и стръмен, а обраслите с трънаци каменни стени все повече и повече се притискат към коловозите на прашния лъкатушещ черен път, сякаш опитвайки се да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от многобройните горски масиви изглеждат значително по-големи, а дивите треви, къпини, храсти и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време засятите и обработваеми площи стават все по-оскъдни и се срещат все no-рядко; а немногочислените разпилени тук-там домове като че ли са белязани с удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните самотни кореняци, които само го изглеждат навъсено, отпуснали се на порутените си веранди, или работещи на полегатите, осеяни с камънак поляни. Тези фигури ти се струват толкова безмълвни и потайни, че неволно в съзнанието ти изникват мисли за забранени неща, от които е хубаво да се държиш по-далеч. Когато пътят се издигне на такава височина, че успяваш да обхванеш с поглед дълбоките гори долу, усещането за неясна тревога и безпокойство се усилва. Върховете изглеждат твърде заоблени и симетрични, за да се чувстваш леко и спокойно, а в допълнение на това на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които като че ли увенчават планинските била със странните си пръстени.
Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започва да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се усилва и прераства в страх на здрачаване — тогава невидими козодои надават своите викове, а светулки танцуват в неестествено изобилие в ритъма на хрипливите и настойчиви звуци на жабешко крякане. Тънката сияеща ивица на горните води на Мискатоник поразително напомня на пълзяща змия, докато той се извива и лъкатуши към подножията на куполообразните хълмове.
Приближавайки се към техните масивни заоблени силуети, пътешественикът започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните им с камъни била. Тези склонове се извисяват нагоре, толкова тъмни и непрогледни, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях, но друг път просто няма. От другата страна на тясното дървено мостче се забелязва малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина — пред взора на пътешественика се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи no-скоро за по-ранни архитектурни периоди, отколкото за типичното строителство, разпространено из тези места. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки момент ще рухнат, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на скърцащото мостче, но нямаш никаква алтернатива. Когато го прекосиш и се озовеш от другата страна, веднага усещаш слабия, но някак си скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен и многовековно разложение. Преминал през това място, пътешественикът винаги изпитва радост и облекчение, след което се отправя по тясната пътечка, лъкатушеща покрай подножията на хълмовете, прекосява гладката равнина и отново се озовава на разклонението при Ейлсбъри. И едва понякога узнава, че всъщност е минал през Дънуич.
Външните хора се стараят колкото се може по-рядко да минават през Дънуич, а след едни ужасяващи събития всички знаци, показващи местоположението му, бяха прибрани. Заобикалящата го природа, ако се разгледа от естетическа гледна точка, е повече от прекрасна; въпреки това Дънуич не привлича никакви художници или летни туристи. Преди двеста години, когато никой не се е присмивал на разказите за вещерската кръв, поклонниците на Сатаната и странните обитатели на лесовете, било прието всячески да се избягва тази местност. В нашия разумен век — оттогава, откакто загрижените за процъфтяването на града се постараха да скрият и забулят в тайна Кошмара в Дънуич от 1928 година — хората, без дори да знаят защо, продължават да стоят далеч от това място. Навярно една от причините — макар че тя не би могла да обясни поведението на туристите — се дължи на забележимата деградация на местните жители, които почти без съпротива са се поддали на обичайния за затънтените кътчета на Нова Англия регрес и упадък. В крайна сметка те сякаш са образували някаква особена раса с напълно определени умствени и физически показатели на израждане, породени от близкородствените бракове. Нивото на интелектуалното развитие на местните е отчайващо ниско, като при това летописите на деянията им буквално са пропити от порочност, убийства, кръвосмешения и пристъпи на немислима жестокост и извращения. Представителите на no- висшата класа, дошли тук от Сейлъм през 1692 година, са могли по някакъв начин да се задържат над равнището на всеобщата деградация; повечето разклонения на тези семейства обаче така са се омешали с останалата маса, че сега само имената им напомнят за произхода, който позорят. Неколцина от родовете Уейтли и Бишоп продължават да изпращат най-големите си синове в Харвард и Мискатоник и до днес; децата им обаче рядко се завръщат под гниещата бащина стряха, където те и прадедите им са се родили и израснали.
Никой, даже онези, които са наясно с кошмарните събития от 1928-а, не е в състояние да ви обясни какво точно се случва с Дънуич, макар че древните легенди разказват за греховни обреди и тайни сборища на индианците, по време на които те призовавали мрачни сенки от големите кръгли кълмове, изричайки диви оргиастични молитви, в чийто отговор се дочувал страшен грохот изпод земята. През 1747 година преподобният Абиджа Хоудли, наскоро пристигнал в конгрегационната църква в Дънуич, произнесъл знаменитата проповед за близостта на Сатаната и неговите бесове, в която изрекъл:
„Трябва да се признае, че Богохулствата на Демоните от Ада са твърде добре известни, за да бъдат отхвърлени; проклетите гласове на Азазел, Вузраел, Велзевул и Велиал са били чути изпод Земята от Десетки заслужаващи доверие Свидетели, живи и до днес. Лично аз преди не повече от две седмици ясно дочух Речта на Дяволските сили на Хълма зад Къщата ми, съпроводена от такъв Трясък, Грохот, Стонове, Съскания и Скърцания, каквито не е способно да издава нито едно Същество на Земята. Тези звуци несъмнено идват от Пещери, които само черната Магия може да открие, а да отвори мрачните им недра е във властта единствено на Дявола.“
Господин Хоудли изчезнал скоро след като произнесъл тази проповед, обаче текстът й, отпечатан в Спрингфилд, се е запазил и до днес. Съобщенията за странни звуци и шумове в околностите на хълмовете продължават да постъпват всяка година и досега си остават неразрешима загадка за геолозите и физиографите.
Други предания разказват за неприятни миризми, усетени в близост до увенчаващите хълмовете каменни пръстени от колони, и за въздушни течения, шумът, от които се разнасял от определени точки из дъната на дълбоките котловини. Срещат се и легенди, опитващи се да обяснят мистерията на Девил’с Хоп Ярд — открит, брулен от всички ветрове хребет, лишен от всякаква растителност. Местните жители се боели до смърт от многобройните козодои, чиито песни огласяли горещите нощи. Те уверявали, че тези птици всъщност са психопомп и изчакват душите на умиращите, както и че издават своите вледеняващи писъци в унисон с последните им въздишки. Ако били в състояние да уловят отлитащата душа в момента, когато тя напускала тялото, то те мигновено политали с нея, издавайки демоничен смях; в случай че не успеели обаче, постепенно потъвали в мълчание.
Тези легенди, разбира се, отдавна се остарели и сега звучат нелепо; обаче са достигнали до нас от
