„Кемеро“ нещата стоят по-другояче. Това е турска дума, която означава кожена кесия за пари.
Махалата прилича на огромен кемер, чието устие започва от ждрелото на Вратцата и веднага след излизане от него има значително уширение. В средата на ждрелото тече бистрата река Лева. Водата скача между заоблени речни камъни, прави бели гребени по своя път и създава със своя ромон една неповторима романтика. Когато реката придойде, тя прилича на разгневена фурия, на която да не си насреща. Със страхотен тътен мътните талази носят всичко попаднало им на пътя. Прескачат големите заоблени камъни, а по-малките влачат със себе си. Стихията яростно се блъска в стените на каменното корито, търсейки простор и свобода. Излизайки от ждрелото, тя се поуспокоява в широкото корито, намалява своя рев и ярост, намерила жадувания простор.
Около коритото на реката лъкатуши джадето от Враца за Згориград, Осиково и Дупни връх. Бялата му каменна настилка върви плътно прегърнала сребърната снага на реката. Тази любовно прегръдка завършва при Кемерския мост, където идилията свършва и те се разделят.
В дясно се издигат вертикално огромни скали, в подножието на които се намира Градището. Това са останки от стария град. Непосредствено до ждрелото в местността „Лудото езеро“ се намира резервоара на стария водопровод. Точно срещу него се намираше стара воденица — караджейката на Мито Вълчинков. Под нея беше ресторант-градина „Чайка“, която заедно с плувния басейн и ресторант „Лидовенеция“ бяха любимо място на врачани за отдих и почивка в празнични дни. Разкошните природни дадености — скали, гора и реката придаваха онова спокойствие, което кара човек да се отдели от ежедневието и да потъне в лоното на майката земя. Допълнителен колорит създаваха файтоните. Медните гласове на звънчетата им се сливаха с тихия ромон на реката и птичия хор, носещ се от гората.
От „Чайка“ надолу около реката няколко воденици караджейки се надпреварваха да вдигат шум със своите кречетала. По-надолу имаше дървен мост, свързващ двата бряга на реката. Там на хълма под „Зимевица“ живописно бяха накацали няколко малки къщички. Непосредствено след моста реката завива на дясно, а джадето прави остър завой на ляво, с което свършва прегръдката им. От тук на север, към полето, започваха къщите, които се намираха от едната страна на реката. Това бе най-старата и живописна част на „Кемеро“. Представете си гордо вдигнатите чела на скалите, в подножието на които лъкатуши бистрата Лева, джадето следващо неизменно пътя й и от двете му страни живописни възрожденски къщи. Високо в синьото небе гордо се реят орли, а долу наред с тихия ромон на реката се носи непрекъснатата песен на кречеталата, веселата глъчка на мливарите, мученето на добитъка и неразборната реч на порнатия свят.
Къщите, построени на два ката, прегърнати една до друга, образуваха почетен шпалир на джадето чак до Гуцовия хан. Тук то се разделя и единият му ръкав, следвайки високо реката, достига до Табашкия мост. Тази улица кемерчените наричаха „Под бърдото“, а официалното й име е „Подбалканска“. Другият ръкав пресича реката с Кемерския мост и завършва на площада пред старата джамия (Джами Атик).
Долният кат на къщите, като правило покрит с огромни дървени кепенци, служеше за дюкяни, работилници, а задната им част за зимници и складове. Горната част, издадена с еркери напред, беше надвиснала над джадето. Прозорците на стаите, закрити с красиви кенарени и плетени пердета, а грамадните кьошкове оградени с прекрасни дървени плетеници. Покривите с големи аспидни плочи и различните по форма комини, белосани като пролетни кокичета, срамежливо подаваха глава над грамадните сиви покриви.
УТРО В КЕМЕРО
Ще се помъча да опиша едно утро в Кемеро. Най-напред небето, обсипано със звезди, светещи като брилянти, започва да избледнява и брилянтите гаснат един по един. Това е знак, че тайнството на нощта свършва и започва магията на утрото.
Утрото е увертюра на деня, в който майката земя и всички божи твари се пробуждат да посрещнат настъпващия ден. След зазоряването утрото в махалата започва с изпълнение на недирижирания мъжки хор на петлите. В ранни зори ще се обади дрезгавия глас на някой стар петел. Чули призива му, започват своите арии и останалите петли, при което цялата махала ехти от нестройния им хор. Веселите звуци на палавите кречетала, за които няма покой, се смесват с този хор, за да изпълнят величествената оратория на утрото. В разгара на ораторията слънцето, този предвестник на настъпващия ден, срамежливо се показваше. Най- напред върховете на гордо изправените скали се обличат в златна премяна, а пухкавото облаче над тях надяваше своята сребристо бяла мантия. Между зъберите на скалите орлите, тези волни птици, гордо се реят в кемерските висини.
Ранобудните стопани се заемат със своето ежедневие — хранене на пернатата стока, издояване на добитъка, бране на зеленчуци и плодове от домашната градина. В 7,00 часа градският часовник бие и веднага след него черковните камбани известяват за утринното богослужение. Щом спрат черковните камбани проехтява парната свирка на фабриката на Савка Пърпова която напомня, че трудовия делник започва. Тогава се дава началото на най-шумната мелодия — хаос от звуци. Тя идва от безбройните меденяци, чанове и хлопатари, привързани от грижовните стопани на своите любимци, които изкарваха на пастир. Събираха се две стада — едното пред Гуцовия хан, а другото пред Джамията. Когато стадата тръгнат за Войводин дол, какафонията от звуци става по-стройна и хармонична, защото стадото върви заедно, при което се получава някакъв такт и ритъм. В този хор от звуци от време на време, като солист проехтява гласът на пастира, който предупреждава някое палаво животно, нарушаващо реда и дисциплината.
По улиците към реката с весели бойни звуци, ужасяващи рибите, се отправят патешките кохорти. Предвождани от тлъст патор, строени в редици по един, с типичното за тях клатушкане, кохортите слизат по стръмния бряг към реката. Понякога някоя невнимателна патица се подхлъзва и бързо, бързо цялата кохорта стига своята цел.
Утринната глъчка от детски гласове завършва в 8,00 часа, когато училищния слуга звъни със сладкогласния звънец и известява началото на учебния ден. За миг неукрепналите гласчета замират. Започва щурмуването на крепостта наука и махалата като затихнал вулкан потъва в тишина, за да избухне отново през междучасията.
След преминаване на стадата, стопани, занаятчии, бакали и кръчмари вдигат кепенците и премитат отново дюкяните си. Задължително се премита пред къщите и дюкяните. За да не вдигат прах, преди метенето улицата се полива с ибрик. Това е цяло изкуство, защото всеки си има своя шарка, така че джадето заприличва на кенарено платно, покрито с разнообразни дантели от плетеници. Стадата от своя страна също го поливат и оставят след себе си нелицеприятни купища, издаващи специфична миризма.
С отварянето на дюкяните започва ежедневието. Най-напред се чува провлечения глас на бозаджията:
— Айде на бозата, най-убавата боза! Бозата обикновено той даваше на вересия и в края на седмицата, когато я събираше, наред с поканата си говореше:
— Кога бозата, боза. Кога парата — курата!
Бозаджията беше дребен албанец незнайно от къде попаднал у Враца. Злите езици говореха, че като млад му се случила неприятна случка, въпреки че мохамедовата вяра го била подготвила за това предварително. Разнасяйки боза на някакъв кей в Албания, чуждестранни моряци от неговата вяра го поканили на кораба да им продаде боза. Качил се той на кораба, продал бозата и на изпроводяк двама яки моряци го хванали. Превили го така, че дупето му щръкнало като шамандура. Зорът му бил голям и той започнал да вика. За да заглушат виковете му, те пускали корабната свирка. След тази случка той полежал болен и щом си стъпил на крака — беж да го няма! Избягал в България и дошъл във Враца, защото няма кораби и моряци. Преживяното му се отразило зле. Той намразил Мохамеда, отрекъл се от него, от вярата и табихетите му и станал християнин. За да потвърдят истинността на случката, мюзевирите говореха, че когато чуел свирката на Пърповата фабрика, се спирал, оставял гюмовете на земята, прекръствал се и казвал:
— Боже, Боже, чия ли душа сега чернее?
Тази случка авторът не може нито да потвърди, нито да отрече. Бозаджията си знае най-добре. Но крушка без опашка няма.
След него, а понякога и в хор, се чуваше пискливия глас на евреина Мурдо:
