— Яйчароо, яйчароо! Купувам пресни яйца! Той беше висок, слаб попрегьрбен евреин, който живееше със семейството си у дядо Липчо. Носеше една голяма плетена кошница, в която слагаше яйцата. Проверката извършваше с един хартиен цилиндър, а качеството чрез прекарване на яйцата през метална халка. Тези, които не минават през нея са първо качество, а тези които минават — второ. Докато бозаджията минаваше по всички улички, Мурдо заобикаляше Домус чаршия, където живееше акушер- гинеколога Топалов. Според мюзевирите причината за това била следната:
В едно ранно утро Мурдо известявал присъствието си по улицата с традиционното провикване:
— Яйчароо, яйчароо!
От прозореца на втория етаж са показала намръщената сънена глава на доктора, който ядосано викнал на Мурдо:
— Какво си се развикал толкова рано, бе? Хората още спят. Тук яйца няма!
— Докторе, с това си изкарвам лебо! Това ми е занаято — отговорил Мурдо.
— И аз си изкарвам хляба. Ама трябва ли да тръгна из града и да викам като тебе: — Путкаро! Путкаро! Путкаро! Да не съм те чул и видял повече на тази улица! Като искаш яйца, иди в 35-ти пехотен полк! Там има над хиляда чифта.
Особено красиво беше есенното утро в петък — пазарния ден на Враца. Кервани от волски коли, натоварени с дърва, картофи и каквото майката земя бе дарила балканджиите, бавно минаваше по джадето. Мучене на добитък, скърцане на коли, ухание на катран се смесваше с веселата глъчка на керванджиите и настойчивите покани на бакалите, занаятчиите и кръчмарите. Немирни палави деца пъргаво се движеха между колите, качваха се по тях да се повозят. Част от колите спираха пред Гуцовия хан, други на площада пред Джамията, а трети поемаха за другите махали и пазарища. Продали стоката си, балканджиите се отправяха за Кокошкарската капия, където купуваха жито, царевица, олио и други стоки. Напазарували и натоварили колите, те отсядаха на конак в дворовете на водениците. Разпрягаха добитъка, слагаха му сено или снопове кукурузляк и докато чакаха реда си, решаваха своите и световните проблеми в кръчмите, бръснарниците и хановете.
Започваше деня с шеги, зевзеклъци и мюзевирлъци. Те ставаха буквално навсякъде, където се създадеше обстановка за това.
В горния край, под новия резервоар, до джадето, беше кацнала бялата къщичка на Цено Рачев, един родолюбив българин, дал част от себе си в битките на 35-ти пехотен полк. Той беше инвалид от войната. Шрапнел го ранил в десния крак и бил опериран в резултат на което десния крак му беше много по-къс от левия. Поради това носеше ортопедична обувка с исполинска надстройка. Беше винаги добре облечен и избръснат, с грамадни мустаци. Носеше бяла риза, черен костюм, от джобчето на който се подаваше метален калъф за очила, а на главата неизменното черно обло бомбе. Като вървеше по джадето, вдигаше облак прах с исполинската си обувка, а над него като мачта на платноходка при девет бала вълнение, изплуваше и потъваше бомбето му. Цено беше писмен човек, при който ходеха махленците, колибарите и селяните от Згориград, Осиково, Дупни връх за съвети или да им пише прошенията.
Когато слизаше към центъра, той минаваше покрай набора си дядо Никола, чиято къща се намираше на площадчето срещу Гуцовия хан. Сляп по рождение, едър червендалест здравеняк, с черни очила и каскет на главата, всяка божа утрин дядо Никола, избръснат, със засукани юнашки мустаци, облякъл бяла кенарена риза, сядаше на пейката пред двора си. Така той посрещаше и изпращаше до обяд селяните балканджии. Всички го познаваха и любезно го поздравяваха, а някои присядаха при него на сладка раздумка.
Въпреки своите физически недостатъци, двамата добри приятели бяха духовно силни. Често се присмиваха над себе си, но не прощаваха на другите, най-вече техни жертви ставаха, както съмахленците, така и минаващите селяни. Шегите и мюзевирлъците им бяха безкрайни.
В едно ясно лятно утро дядо Никола си сърбал кафето на пейката. Някакъв селянин го поздравил, спрял магарето и го попитал:
— Абе, дядо Никола, да си виждал Цено Рачев?
— Мина преди половин час надоле.
— Дека отиде?
— Отби се при Цено Сълкин и му взема бегачо. Каза, че ще отиде на корлодрума при Двете могили.
— К’во щъ праи там?
— Какво се прави на колодрум? Ще се надбегва с Боселията, Вачо Данчов, Ферферико, Киро Бегачо и други дек, ги не познавам.
— Дека са Двете могили?
— На вършешкото шосе, срещу втори артилерийски полк. Там ще го намериш.
— Я шъ го намера, ама трябва да продам дървата, па незнам на кого.
— У маалата си имаме дърва и трудно ще ги продадеш, ама като те гледам, ти си добър човек и си на зор.
— Верно е! Зорлия съм.!
— Ще ти направя едно добро! Иди при фурнаджията Свети Георги и му кажи, че аз те пращам! Нека ти даде 200 лева и му стовари дървата! За по-малко от 200 лева няма да ги даваш!
Отишъл балканджията, спазарил дървата за 200 лева, стоварил ги и доволен от сделката повел магарето за Двете могили.
Около обяд фурнаджията и дядо Никола си пият в прохладния хан винцето, доволни от направения алъш-вериш, защото магаре дърва струваше не по-малко от 500 лева. В този момент влиза селянина, разгърден и запотен. Седнал на масата и оклюмал глава.
— Какво стана? Намери ли двете могили? — пита го Дядо Никола.
— Намерих ги! Намерих и колодрума, ама Цено го нямаше там. Никой нямаше. Един овчар пасеше овцете си и ми каза, че няма никакво надбегванье — отговорил той, извадил една мръсна кърпа от пояда си и ядосано си изтрил лицето.
— Христо, я донеси едно шише вино за този добър човек! Нека пие за мое здраве! — поръчал Дядо Никола.
Кръчмарят донесъл шишето с вино. Чукнали се тримата за здраве и се замислили. Всеки за своите дертове. Изведнаж Дядо икола се плеснал по челото и попитал:
— Кой ден сме днес?
— Петък, пазарен ден, — отговорил балканджията.
— Мале Господ да ме убие! Аз мислех, че сме четвъртък. Надбягването беше у четвъртък. Допивай си виното и бегай у Ценови, докато не е седнал да яде! Разкажи му гайлето си и му кажи, че аз съм те изпратил. На мене той не може да откаже. Заедно сме воювали и аз съм му бил командир.
Човечецът глътнал набързо винцето, изтрил си лицето с кърпата и повел бързо магарето към Ценови.
След няколко дена Цено Рачев среща Коло с прекор Петел ли пее или кокошка, който продавеше вестници на ръка и му заръчал:
— Коле, иди и занеси едно „Утро“ на Никола! Той те чака на пейката. Носи му много здраве и му кажи, че аз съм те изпратил! Да ти даде бакшиш! Без бакшиш да не си тръгваш! Тази седмица всяка сутрин ще му носиш по едно „Утро“! Той чете само „Утро“, защото на другите не вярва.
ФУСЬО
Фусьо беше джелепин от Згориград. Често се отбиваше при Цено Рачев за съвет, за писане напросба или пък на сладка раздумка. Тази сутрин се бе отбил за писане на някакво прошение. Завързал магарока за стобора и влязъл при Цено. Пили кафе, после написали прошението и си тръгнал. Когато излязъл на улицата, видял че магарока го няма, а летвата на която го вързал счупена. Огледал се насам, натам и погледнал изпращащия го Цено.
— Сигурно е минала някоя магарица и той е тръгнал по нея, — казал Цено.
— Ама на дека? Къде село или къде градо?
— По това време всичко върви към града. Слезни по-надолу! Там ще видиш моя приятел Никола.
— Кой? Кьоравио ли? — прекъснал го Фусьо.
— Той ще ти каже, защото всички минават покрай него. Не може да не е видял магароко ти! —
