— Я гледай!… — каза Ван Хубен. — Тези дяволски камъни били по-красиви, отколкото си мислех. И как добре й стоят!… Не е ли от порода? Цяла императрица!…
Той се изкикоти.
— д’Енерис, ще ви поверя една тайна. Знаете ли защо окичих Режин с всички тези камъни?… Е, добре: най-напред, за да a ги подаря в деня, когато ми даде ръката си… Лявата си ръка, разбира се… — Той се засмя. — И после, защото това ми позволява да й направя чест, задето ме осведомява отчасти за своите дела и навици. Не че се боя от любовници… Но аз съм от онези, които си отварят очите… и то добре.
Потупваше своя другар по рамото, като че искаше да му каже: „Хей, малкия, не се усуквай около нея!“ д’Енерис го успокои:
— Колкото за мене, вие можете да бъдете спокоен, Ван Хубен. Никога не ухажвам жените и приятелките на моите приятели.
Ван Хубен се намръщи. Жан д’Енерис му каза това с малко подигравателен тон, с който обикновено му говореше и който в случая можеше да се приеме за обиден. Затова се наведе към д’Енерис.
— Остава да узная дали ме смятате за свой приятел? На свой ред д’Енерис го хвана за ръката:
— Мълчете…
— Е, какво? Имате такъв вид…
— Мълчете.
— Какво има?
— Нещо неестествено.
— Къде?
— Зад завесите.
— Какво имате предвид?
— Вашите диаманти.
Ван Хубен подскочи.
— Е, добре! Слушайте!
Ван Хубен се ослуша.
— Не чувам нищо.
— Може би съм се излъгал — съгласи се д’Енерис. — При това, стори ми се…
Той не завърши. Първите редове на оркестъра и първите места в ложите се разшаваха, всички гледаха към завесите, като че зад тях ставаше действително онова, което бе привлякло вниманието на д’Енерис. Някои даже станаха с явни признаци на уплаха. Двама господа в официални облекла изтичаха през сцената. Един подлуден машинист изрева:
— Огън! … Огън!…
Пламък проблесна в дясната страна. Изви се слаб дим. Наредените на сцената машинисти и фигуранти се хвърлиха в една и съща посока. Сред тях скочи мъж, който също идваше отдясно. В ръката си държеше кожено манто, което му прикриваше лицето, и като машинистите викаше: „Огън! Огън!“
Режин веднага поиска да излезе, но силите й я напуснаха. Падна на колене почти в безсъзнание. Мъжът я покри с мантото, хвърли я на рамото си и изчезна сред тълпата бегълци.
Още преди той да извърши това, дори преди да се покаже, Жан д’Енерис бе скочил на парапета на своята ложа и викаше към множеството от партера, вече обхванато от паниката:
— Никой да не мърда! Това е предварително нагласена работа!
И като сочеше човека, който отвличаше Режин, викаше:
— Хванете го! Хванете го!
Бе много късно — инцидентът бе минал почти незабелязан. Седналите по креслата постепенно се успокояваха, но на сцената бъркотията продължаваше с такъв шум, че никакъв глас не можете да се чуе. Д’Енерис скочи, прекоси залата и оркестъра и без мъка се изкачи на сцената. Смеси се с изплашената тълпа и се добра до изхода на артистите към булевард „Осман“. Ала накъде можеше да тръгне и към кого да се обърне, за да намери Режин Обри?
Той започна да разпитва. Никой нищо не бе видял. Сред общия смут всеки мислеше само за себе си и похитителят бе успял незабелязано да отвлече Режин Обри, да претича по коридорите и стълбите и да излезе.
Зърна задъхания дебел Ван Хубен, чието червило, разтопено от потта, се бе стекло по бузите, и му каза:
— Отвлечена е! Заради вашите диаманти… Похитителят сигурно я е хвърлил в някой автомобил, който е чакал наблизо.
Ван Хубен извади револвер от джоба си. Д’Енерис тутакси му изви ръката.
— Да не искате да се застреляте?
— По дяволите, не! Но да убия него!
— Кого него?
— Крадеца, щом го намерят!… Трябва да се намери. Ще преобърна небето и земята.
Изглеждаше в безпътица и се въртеше като фърфалак сред хората, които се кикотеха.
— Диамантите ми! Няма да оставя да ме изиграят! Нямат право!… Държавата е отговорна…
д’Енерис не се лъжеше. След като премина булевард „Осман“, продължавайки да носи на рамо увитата в коженото манто Режин, похитителят се отправи към улица „Могадор“, където имаше спрял автомобил. Когато го наближи, вратата се отвори и с протегнати напред ръце се показа жена, чието лице бе покрито с гъста дантела. Похитителят натика Режин и каза:
— Работата успя… Истинско чудо!
После затвори вратата, зае предната седалка и заради мотора.
Припадъкът на актрисата от страха не трая дълго. Тя се събуди, щом почувства, че се отдалечават от пожара или по-право от онова, което мислете за пожар, и първата й мисъл бе да благодари на своите спасители. Но начаса усети, че се задушава от нещо, което обвиваше главата й и й пречете да диша.
— Какво има? — прошепна.
Един твърде тих, приличен на женски глас й каза на ухото:
— Не мърдай! Ако викаш, ще бъде по-зле, мила моя. Режин почувства остра болка в рамото и изохка.
— Нищо — каза жената. — Върхът на нож… Да натисна ли?
Режин не помръдна. Мислите й се избистриха, проумя истинското си положение и като си припомни пламъците и началото на пожара, мислено си заповтаря:
— Отвлечена… Отвлечена съм от човек, който е използвал паниката. И който ме отвлича с помощта на съучастница.
Полека се опипа със свободната си ръка: поясът с диамантите бе непокътнат на мястото си.
Автомобилът летеше. Режин дори не помисли да гадае накъде се движат. Чувствате, че често завиват — без съмнение, за да не може да познае накъде я отвеждат.
Във всеки случай, стори й се, че не излизат от Париж. Освен това мяркащите се начесто електрически лампи хвърляха в колата силна светлина, която тя улавяше.
Когато жената разхлаби малко хватката и мантото се поотмести, Режин можа да види два от пръстите на стиснатата върху кожите ръка. Единият от тях, показалецът, носеше пръстен, украсен с три малки истински бисери, поставени в триъгълник.
Пътуването трая двайсетина минути. После автомобилът забави ход и спря. Мъжът слезе. Двете крила на една врата се отвориха и те влязоха в нещо, подобно на заден двор.
Жената закри очите й и двамата й помогнаха да слезе.
Изкачиха се по шест стъпала. После преминаха през вестибюл, постлан с плочи, извървяха стълба от двайсет и пет стъпала с парапет и покрита с килим, която ги отведе в помещение на първия етаж. Мъжът й пришепна на ухо:
— Пристигнахме. Не обичам да действам грубо и нищо лошо няма да ви направим, ако ми дадете вашата диамантена туника. Съгласна ли сте?
— Не! — живо възрази Режин.
— За нас е лесно да я вземем и ние можехме да сторим това още в автомобила.
— Не, не!… — отвърна тя, крайно възбудена. — Не, тази туника… Не…
