Тогава мъжът каза:
— Всичко рискувах, за да я имам. Сега я имам. Не се противете!
Актрисата с рязко движение се изправи, но той прошепна съвсем отблизо:
— Трябва ли сам да я взема?
Режин почувства как груба мъжка ръка хвана пояса и задърпа голите й рамене. Изплаши се:
— Не ме докосвайте! Забранявам ви… Ето… всичко, което искате… съгласна съм на всичко… Само не ме докосвайте!
Той се отстрани малко, но продължаваше да стои зад нея. Коженото манто падна от раменете й и Режин позна, че е нейното. Изтощена, седна. Огледа помещението, в което се намираше, и видя, че забрадената жена, която бе започнала да разкопчава пояса и сребърната туника, е облечена в тъмна дреха, гарнирана с черно кадифе.
Силно осветеното от електричеството помещение бе обширен салон, с канапета и столове, тапицирани със синя коприна; с дебели килими и бели великолепни мебели в стил Людовик XVI. На камината бяха поставени две бронзови вази и часовник с колони от зелен мрамор. На стените имаше четири украшения, а на тавана — два полилея от хиляди обработени малки кристали. Режин несъзнателно забеляза всички тези подробности, докато жената съблече туниката и пояса, като я остави само по комбинезон от сребърно ламе, от който се показваха голите й ръце и рамене. Видя също и паркета — кръстосани дървени плочки от различни дървесни породи, — забеляза столче с крака от акажу. Свърши се. Светлината внезапно угасна. В мрака дочу:
— Отлично, вие бяхте разумна. Ще ви върнем обратно. Вижте, оставям ви даже коженото манто.
Обвиха й главата с плат, лек като воал, подобен на воала на жената. Вкараха я в автомобила и наново тръгнаха със същите резки завои.
— Пристигнахме — прошепна мъжът, отвори вратата и я накара да слезе. — Както виждате, не бе твърде сериозно и вие се завръщате без нито една драскотина. Съветвам ви да не казвате нито дума за онова, което сте успели да видите или да отгатнете. Диамантите ви са откраднати. Точка. Това е всичко. Останалото забравете!… Моите почитания.
Автомобилът бързо изчезна. Режин махна воала си и видя, че се намира на площад „Трокадеро“. Въпреки че бе твърде близо до своя апартамент (живееше в началото на булевард „Анри-Мартен“), нужно бе да направи голямо усилие, за да си отиде. Краката й се огъваха, а сърцето й биеше до болка. Във всеки момент чувстваше, че й се вие свят и че ще падне. В мига, когато силите я напускаха, видя, че някакъв мъж тича към нея, и тя падна в ръцете на Жан д’Енерис, който я накара да седне на една пейка на пустия булевард.
— Чаках ви — тихо рече той. — Сигурен бях, че след като откраднат диамантите, ще ви доведат близо до дома. За какво биха ви задържали? Би било твърде опасно. Починете си… и после, не плачете.
Тя се отпусна и зарида, преизпълнена с доверие към този човек, когото едва познаваше.
— Толкова ме беше страх! — каза тя. — И още ме е страх… И после, тези диаманти…
След малко той я придружи, качи я в асансьора и я заведе в жилището й. Там намериха изплашена камериерката, току-що завърнала се от Операта, и останалите слуги. После дотърча и Ван Хубен с изскочили от орбитите очи.
— Диамантите ми! Вие ги донесохте, нали, Режин?… Вие защитавахте до смърт моите диаманти?…
Той забеляза, че скъпоценният пояс и туниката са свалени, и почти полудя. Жан д’Енерис му викна:
— Млъкнете!… Не виждате ли, че госпожата се нуждае от почивка.
— Диамантите ми! Те са загубени!… Ах! Ако Бешу бе тук! Диамантите ми!
— Ще ви ги върна. Махайте се!
Положената на един диван Режин продължавате да плаче и да трепери. Д’Енерис започна предпазливо да я целува по челото и косата.
— Но това е нечувано! — викна извън себе си Ван Хубен. — Какво правите?
— Оставете, оставете — отвърна д’Енерис. — Няма нищо по-ободряващо от този малък масаж. Нервната система се успокоява, кръвта приижда и благотворна топлина се разлива във вените. Това действа като електрически масаж.
Под сърдитите погледи на Ван Хубен той продължи своето приятно занимание, а Режин бавно се връщаше към живота и изглеждаше, че с удоволствие се отдава на този начин на лекуване.
Глава втора
АРЛЕТ МАНЕКЕНКАТА
Бе привечер, осем дни по-късно. Клиентите на прочутия шивач Шернип започнаха да напускат обширните салони на улица „Mon Табор“ и в определеното за манекените посещение Арлет Масол и нейните другарки, освободени от представянето на моделите, можеха да се отдадат на своите любими занимания — гледане на карти, игра на белот…
— Положително, Арлет — викна една от тях. — Картите ти предсказват само приключения, щастие и богатства.
— Истината предсказват — добави друга. — Тъй като щастието на Арлет започна още онази вечер на конкурса в Операта. Първа награда!
Арлет заяви:
— Не я заслужавах. Режин Обри бе по-хубава от мене.
— Глупости! Всички гласуваха за тебе.
— Хората не знаеха какво правят. Този започващ пожар изпразни три четвърти от залата. Изборът не бе действителен.
— Човек би казал, че в действителност ти си винаги готова да отстъпиш мястото си на други, Арлет. Но това все пак няма да попречи на Режин Обри да се ядосва.
— О, не! Никак. Тя дойде да ме види и уверявам ви, целуна ме най-сърдечно.
— Целунала те е престорено.
— Защо ли пък ще завижда? Тя е толкова красива!
Една „малка ръчичка“ донесе вечерен вестник. Арлет го разгърна и каза:
— Ето, пише за следствието по „Кражбата на диамантите!“
— Прочетете го, Арлет!
— Слушайте.
„Тайнственият инцидент в Операта още не е изяснен. Предположението, което възприема съдът, както и полицията, е че се касае за предварително подготвена кражба на диамантите на Режин Обри. Липсва даже най-бегло описание на човека, отвлякъл красивата артистка, тъй като е прикривал лицето си. Предполага се, че се е вмъкнал като търговски служещ и е поставил грамаден букет при една колона. Камериерката смътно си спомня, че го е видяла и че е носил светли гамаши. Букетът е бил, изглежда, изкуствен и напоен със запалително вещество, което после лесно е възпламенил. След това не му е оставало друго, освен да използва паниката от започващия пожар, за да грабне коженото манто от ръцете на камериерката и да изпълни своя план. Други сведения няма, тъй като разпитаната вече няколко пъти Режин Одрин не е могла да определи следвания от автомобила път, нито да обрисува своя похитител и неговата съучастница или да опише частното жилище, в което е отнет скъпоценният пояс.“
— Колко щеше да ме е страх, ако попаднех сама в тази къща с този мъж и тази жена! — каза едно младо момиче. — А тебе, Арлет?
— Мене също. Но аз щях да се боря… В момента съм храбра. После се стряскам.
— Но в Операта ти не видя ли този тип, когато е минал край тебе?
— Видях… абсолютно нищо!… Видях сянка, която носеше друга сянка и даже не се запитах какво е това. Бях заета със спасяването си. Представете си! Огънят!…
— И не забеляза ли нещо?
— Да. Главата на Ван Хубен зад завесите.
— Познаваше ли го?
— Не, но той ревеше: „Диамантите ми! Диаманти за десет милиона! Това е ужасно. Каква катастрофа.“
