И подскачаше от крак на крак, като че ли нещо го пареше.
Бе станала и подражаваше на Ван Хубен. В своята рокля — от черен плат, прибрана в талията — тя имаше същата гъвкава и елегантна стойка, както в тоалета, с който се бе показала на конкурса. Можеше да се отгатне, че има стройно и изящно тяло. Лицето й бе мило и нежно, кожата матова, косата къдрава, с красив рус цвят.
— Танцувай, Арлет… Танцувай!
Не знаеше да танцува, но заемаше пози и правеше стъпки, като да се готвеше да показва модели. Забавна и мила гледка, от която приятелките й не се отегчаваха. Те я обожаваха — за всички бе необикновено създание, орисано да живее в лукс и празненства.
— Браво, Арлет! — викнаха те. — Ти си очарователна.
— И си най-добрата. Защото благодарение на тебе три от нас ще пътуват към Ривиерата.
Момичето седна пред тях. Зачервено от възбуда и с искрящи очи, то им каза с полутайнствен глас, в който имаше възбуда, тъга и подигравка:
— Не съм по-добра от вас. Не съм по-способна от тебе, Ирен, нито по-сериозна от Шарлот, нито пък по- честна от Юли. Като вас и аз имам любовници, дето искат повече, отколкото мога да им дам, но въпреки това им давам повече, отколкото бих искала. Знам че рано или късно това ще свърши зле. Какво да се прави? За нас никой не се жени. Виждат ни с много красиви рокли и се страхуват.
— От какво се боиш пък ти? — каза едно от младите момичета. — Картите ти предсказват богатство.
— Как ще го получа? Дали от стар, богат господин? Никога. Аз искам да успея.
— В какво?
— Не зная… Върти ми се в главата. Искам любов, искам пари.
— Едновременно ли? Арлет, а защо са ти?
— Любовта, за да бъда щастлива.
— Ами парите?
— Не знам точно защо. Имам мечти и амбиции, за които често съм ви говорила. Искам да бъда много богата… Не за себе си… по-скоро заради другите… Заради вас, мои малки… Искам…
Тя каза по-тихо, с усмивка:
— Това са глупости. Детски мечти. Искам да имам много пари, които да не са мои, но с които да мога да си служа. Например да бъда директорка или собственица на голяма шивашка къща, в която да въведа нов ред, много удобства… И най-вече: зестри за работничките… Да, за да може всяка от вас да се омъжи по желание…
Тя мило се смееше на своята неосъществима мечта. Другите бяха сериозни. Една си избърса очите. Арлет продължи:
— Да. Зестри, истински зестри в пари… Не съм много учена. Нямам дори основно образование. Но написах едно изложение за моите идеи, с цифри и правописни грешки. На двадесет години всяка ще има своя зестра… После дрешки за първото дете… И после…
— Арлет, на телефона!
Директорката на ателието бе отворила вратата и викаше младото момиче.
То тутакси се изправи, бледо и разтревожено.
— Мама боледува — произнесе.
Знаеше се, че при шивача Шерниц на работниците предаваха само сериозните съобщения за нещастие и смърт. Знаеше се също, че Арлет обожава майка си, че е незаконно дете и че има две сестри, бивши манекенки, избягали в странство с мъже.
В мълчанието, което последва, Арлет пристъпваше със страх.
— Побързай! — настоя директорката.
Телефонът бе поставен в съседната стая. Натрупани на полуотворената врата, момичетата я чуха как разтревожено произнася:
— Мама е болна, нали? Пак ли сърцето? Ало, кой е насреща?… Вие ли сте, госпожа Лувен?… Не ви познах гласа… А, доктор ли? Доктор Брику, улица „Мон Табор“ номер три бис?… Предупреди ли го? И аз трябва да дойда с него? Добре, тръгвам.
Без дума повече, цяла разтреперана, Арлет грабна шапката си и изскочи. Другарките й се скупчиха при прозореца и на светлината на лампата видяха как тича, гледайки номерата. Чак накрая, вляво, сигурно пред номер три бис, спря. Там имаше автомобил, а на тротоара стоеше господин, на който се виждаха само силуетът и светлите гамаши. Сне шапката си и й заговори. Тя се качи в автомобила. Той също и колата изчезна към другия край на улицата.
— — Интересно — каза една манекенка, — всеки ден минавам оттам. Никога не съм видяла да има докторска табела на някоя къща. Доктор Брику на три бис. Знаеш ли такъв?
— Не знам. Може фирмата да е на вътрешната врата.
— Във всеки случай можем да проверим в кварталния телефонен указател, а също и в указателя за целия Париж — каза директорката.
Бързо отидоха в съседната стая, взеха от масичката двата указателя и с треперещи ръце ги запрелистваха.
— Ако на три бис живее някой си доктор Брику или какъвто и да е друг доктор, то той няма телефон — заяви едно от момичетата.
— В цял Париж няма никакъв доктор Брику. Нито на улица „Мон Табор“, нито другаде — добави друго момиче.
Настана раздвижване и смут. Всяка изказваше предположение, говореше. Работата изглеждаше загадъчна. Директорката се почувства задължена да предупреди Шерниц и той дойде начаса. Беше блед, грозен, облечен като хамалин съвсем млад човек, който към всичко се отнасяше със спокойствие и твърдеше, че може веднага да определи точно какво да се извърши, за да се избегне някоя евентуалност.
— Няма нужда от мислене. Право на целта и никога излишни думи.
Той хладнокръвно взе слушалката и поиска един номер. Когато го получи, каза:
— Ало… Домът на госпожа Режин Обри ли е?… Съобщете на госпожа Режин Обри, че Шерниц, шивачът Шерниц, иска да говори с нея. Добре.
Почака, после додаде:
— Да, госпожо, шивачът Шерниц. Макар че нямам честта да бъдете моя клиентка, смятам, че трябва да се отнеса до вас. Ето какво. Едно момиче, което работи при мене като манекенка… Ало?… Да, става дума за Арлет Масол. Вие сте твърде любезна. От своя страна трябва да ви кажа, че аз гласувах за вас… Вашата рокля онази вечер… Но позволете направо към целта. По всичко изглежда, че Арлет Масол е отвлечена тази вечер, и то от същия тип, който ви отвлече вас. Ето защо помислих, че имате интерес, вие и лицата, дето ви съветват, да узнаете тази работа… Ало… Чакате полицая Бешу ли? Отлично… Точно така, госпожо. Веднага идвам да ви съобщя каквото трябва.
Шивачът Шерниц остави слушалката и докато излизаше, каза:
— Само така трябваше да се постъпи…
С Арлет Масол събитията се развиха почти както с Режин Обри. В колата имаше една жена. Мнимият доктор я представи:
— Госпожа Брику.
Жената носеше гъст воал. Освен това беше тъмно и Арлет мислеше единствено за майка си. Тя заразпитва доктора, без дори да го погледне, а той с дрезгав глас отговори, че една от неговите клиентки, госпожа Лувел, му телефонирала бързо да дойде и да помогне на нейна съседка, като пътьом вземе нейното момиче. Нищо повече не знаел.
Автомобилът вървеше по улица „Риволи“ към площад „Конкорд“. Когато преминаха площада, жената зави Арлет с покривка, която пристегна на врата й, и опря една кама в рамото й.
Арлет се раздвижи — уплахата й бе смесена с радост, защото разбра, че майка й не е болна, че това бе послужило само като примамка и че нейното отвличане имаше съвсем друга причина. Ето защо бързо се успокои. Слушате и наблюдаваше.
Тя забеляза същите неща, които бе забелязала Режин. Бързото пътуване из Париж. Внезапните завои…
