Виктория Холт
Владетелката на замъка
1
„Когато една дама се окаже в затруднено материално положение, тя има две възможности — казваше леля ми Аделаид. — Едната е да се омъжи, а другата да си намери работа, която да съответства на благородното й потекло.“
Тъй като влакът ме отнасяше през гористи хълмове и, зелени поляни, аз бях приела втората възможност, отчасти, може би, защото никога не бях имала шанса да пробвам първата.
Представях си как изглеждам в очите на спътниците си, ако случайно, което беше малко вероятно, си направеха труда да погледнат към мене: не много млада жена, тъй като вече бях навършила 24 години, средна на ръст, облечена в кафява рокля от мериносова вълна с яка и маншети от кремава дантела (много по-практична от бялата, както казваше леля Аделаид). Горните копчета на черната ми пелерина бяха разкопчани, защото в купето беше много горещо, а кафявото ми кадифено боне, завързано под брадичката, беше от онези, които толкова много отиват на по-женствените дами като сестра ми Филида, но както винаги съм усещала, не отиваха особено на глави като моята. Косата ми беше гъста, с червеникав оттенък. Разделена на път, тя се спускаше от двете страни на твърде дългото ми лице, за да оформи тежък кок, който се подаваше от бонето. Очите ми бяха големи и на светлина имаха цвят на кехлибар. Те бяха най-хубавото нещо у мене, но гледаха твърде смело — така казваше леля Аделаид, което означаваше, че не бях научила нищо за женствените маниери, които толкова подхождат на една дама. Носът ми беше твърде къс, а устата твърде широка. Всъщност, както си мислех, чертите ми въобще не си пасваха и поради тази причина трябваше да се задоволя с пътувания като това — от една работа на друга до края на живота си — и тъй като трябваше да си изкарвам прехраната сама, никога нямаше да мога да осъществя първата възможност: да си намеря съпруг.
Бяхме минали през зелените поляни на Съмърсет и бяхме навлезли дълбоко всред бърдата и гористите хълмове на Девън. Бяха ми казали да обърна внимание на моста шедьовър, построен от господин Брунел, който свързваше двата бряга на река Тамар при Салтъш. След като минехме по него, Англия вече щеше да е зад гърба ми и щях да навляза в херцогство Корнуол.
Бях твърде необяснимо развълнувана от предстоящото пресичане на моста. Тогава нямах много силно развито въображение — може би по-късно се бях променила, след като бях живяла в Маунт Мелин, а и къщата беше в състояние да надари с въображение и най-практичните хора — така че не можех да си обясня възбудата, която ме беше обхванала.
Казах си, че е абсурдно. Маунт Мелин може да е прекрасно имение и Конън Тремелин може да е точно толкова романтичен, колкото и името му, но това не е твоя работа. Твоето място ще бъде под стълбището или може би на тавана, към който води това стълбище, и единственото, което трябва да те занимава, са грижите за малката Алвиън — си повтарях аз.
Докато гледах през прозореца, си помислих колко странни имена имат тези хора. Хълмовете бяха огрети от слънце, но сивите скали в далечината изглеждаха странно заплашителни. Бяха като вкаменени хора.
Семейството, у което отивах, бяха корнуолци, а те си имаха свой език. Може би собственото ми име, Марта Лий, ще им звучи странно. Марта! Стрясках се всеки път, когато си чуех името. Леля Аделаид винаги ми викаше така, но когато татко беше жив, нито той, нито Филида ми казваха Марта. Винаги ме наричаха Марти. Все ми се струваше, че името Марти предполага много по-обичлива личност, отколкото Марта, и бях тъжна и малко уплашена, защото почувствах, че река Тамар ще ме откъсне напълно от „Марти“ за дълго време. Сега сигурно щяха да ме наричат „госпожица Лий“ или „госпожице“, а може и още по- непочтително — само Лий.
Една от безбройните приятелки на леля Аделаид беше чула за „затрудненото положение на Конън Тремелин“. Той се нуждаеше от подходяща личност, която да му помогне да излезе от него. Тя трябваше да бъде достатъчно търпелива, за да се грижи за дъщеря му, достатъчно образована, за да я учи, и от достатъчно благороден произход, за да не страда детето от близостта на някой, който не е съвсем от неговата класа. Очевидно това, от което се нуждаеше Конън Тремелин, беше обедняла благородница. Леля Аделаид реши, че отговарям на изискванията.
Когато баща ни, който беше енорийски свещеник в провинцията, умря, леля Аделаид ни взе при себе си в Лондон. Тъй като аз бях на двадесет, а Филида на осемнадесет, тя организира представянето ни в обществото. В края на светския сезон Филида се ожени, а аз не можах и останах още четири години при леля си. Накрая дойде денят, когато тя ми посочи двете възможности за бъдещето.
Погледнах през прозореца. Пристигахме в Плимът. Спътниците ми слязоха, а аз се облегнах на седалката и наблюдавах какво става на перона.
Щом пазачът наду свирката си и бяхме готови да потеглим, вратата на купето се отвори и влезе един мъж. Погледна ме с извинителна усмивка, като че ли искаше да каже, че се надява да нямам нищо против да пътува в същото купе, но аз извърнах очи.
Когато излязохме от Плимът и наближихме моста, той каза:
— Харесва ви нашият мост, нали?
Обърнах се и го погледнах.
Беше под тридесетте, добре облечен, но като селски благородник, фракът му беше тъмносин, а шапката му беше от онези, които в Лондон наричахме „тенджери“ поради приликата им с този съд. Той я сложи на седалката до себе си. Помислих си, че е поразпуснат, тъй като кафявите му очи проблясваха иронично, като че ли беше съвсем наясно за предварително отправените ми предупреждения да не влизам в разговори с непознати мъже.
— Да, разбира се — отговорих. — Мисля, че е шедьовър на строителното изкуство.
Той се усмихна. Бяхме пресекли моста и влязохме в Корнуол.
Кафявите му очи ме проучваха и аз веднага се почувствах малко безцветна. Реших, че се интересува от мене само защото няма към кого друг да насочи вниманието си. Тогава си спомних думите на Филида, че често пъти отблъсквам хората, когато те проявяват интерес към мене, тъй като си мисля, че го правят само защото няма друг наоколо. „Смятай се за заместител и ще се превърнеш в такъв“ — беше максимата на Филида.
— Още дълго ли ще пътувате? — попита той.
— Мисля, че ми остава малко. Трябва да сляза в Лискърд.
— А, Лискърд. — Той протегна крака и премести погледа си от мене към върховете на ботушите си. — От Лондон ли идвате?
— Да — отвърнах.
— Ще ви липсват развлеченията на големия град.
— Живяла съм в провинцията и знам какво е.
— В Лискърд ли ще останете?
Не бях сигурна дали този разпит ми харесва, но пак си спомних Филида: „Марта, много си груба с мъжете. Плашиш ги“. Реших, че мога поне да бъда любезна, затова отговорих:
— Не, отивам в едно малко селце на брега, наречено Мелин.
— Разбирам.
Той помълча няколко минути и пак обърна внимание на върховете на ботушите си. Следващите му думи ме стреснаха:
— Предполагам, че разумна млада дама като вас не вярва в ясновидство… и тям подобни?
— Защо… — заекнах аз. — Що за странен въпрос?
— Мога ли да погледна дланта ви?
Поколебах се и го изгледах подозрително. Можех ли да подам ръката си на непознат човек? Леля Аделаид би заподозряла някакви нечестиви помисли. Помислих си, че сигурно би била права в този случай. В крайна сметка все пак бях жена, и то единствената.
— Уверявам ви, че единственото ми желание е да погледна в бъдещето ви.
— Но аз не вярвам в подобни неща.
— Позволете ми все пак — каза той и като се наведе напред, взе ръката ми.
Държеше я леко и почти не я докосваше, докато я разглеждаше с наведена настрани глава.
— Виждам — каза той, — че сте стигнали до повратна точка в живота си… Движите се в странен нов
