пътя.
— Благодаря.
Седнах и бавно довърших вечерята си.
След това станах и отидох до огледалото, което стоеше върху тоалетката ми. Видях, че съм се изчервила необичайно и че това ми отива. Определено правеше очите ми кехлибарени. Бяха изминали 15 минути, откакто Дейзи и Кити ме бяха оставили, и си представях, че г-жа Полгри, Алвиън и госпожица Нанзълок нетърпеливо очакваха моето появяване. Но нямах никакво намерение да ставам бедната малка робиня, в каквато се превръщаха повечето гувернантки. Ако Алвиън беше това, което си мислех, трябваше да й бъде показано от самото начало, че аз съм тази, която отговаря за нея, и че трябва да се отнася към мене с уважение.
Позвъних и Дейзи се появи.
— Чакат ви в стаята за пунш — каза тя. — Времето за вечеря на госпожица Алвиън отдавна мина.
— Тогава трябва да съжалява, че не се е прибрала по-рано — отговорих безметежно аз.
Когато Дейзи се разкикоти, пълните й гърди, които като че ли всеки момент щяха да разкъсат корсажа й, се разлюляха. Виждах, че Дейзи обича да се смее. Реших, че и тя като сестра си има весел нрав.
Поведе ме към стаята за пунш, през която бях минала с госпожа Полгри. Дръпна завесата с драматичен жест и извика:
— Ето я госпожицата!
Госпожа Полгри седеше на един от столовете, тапицирани с гоблени, а Селестин Нанзълок се беше настанила в друг. Алвиън стоеше права, със сключени зад гърба си ръце. Помислих си, че изглежда опасно скромна.
— А — възкликна госпожа Полгри, — ето я госпожица Лий. Госпожица Нанзълок ви чака, за да се запознаете.
В гласа й имаше лек укор. Знаех какво означава това. Аз, обикновената гувернантка, бях накарала една дама да чака, докато свърша с вечерята си.
— Как сте? — попитах.
Изглеждаха учудени. Предполагам, че трябваше да направя реверанс или някакъв специален жест, за да покажа, че съзнавам слугинското си положение. Усещах, че сините очи на детето са фиксирани върху мене. Разбира се, през тези няколко първи секунди почти не обръщах внимание на нищо друго, освен на Алвиън.
Очите й бяха учудващи сини. Помислих си, че ще стане красавица, щом порасне. И се чудех дали прилича на баща си или на майка си.
Селестин Нанзълок беше застанала до Алвиън и беше сложила ръка на рамото й.
— Госпожица Алвиън бе дошла да ни види — каза тя. — Ние сме големи приятелки. Аз съм госпожица Нанзълок от Маунт Уидън. Може да сте видяла къщата.
— Да, когато идвахме от гарата.
— Надявам се, че няма да се сърдите на Алвиън.
— Едва ли бих могла да й се скарам за нещо, което е станало преди моето пристигане, нали? — отговорих, докато гледах право в тези предизвикателни сини очи.
— Тя ме смята… тя ни смята за част от собственото й семейство — продължи Селестин Нанзълок. — Винаги сме живели толкова наблизо.
— Сигурна съм, че това е голяма утеха за нея — отговорих аз и за първи път насочих вниманието си изцяло върху Селестин Нанзълок.
Беше по-висока от мене, но в никакъв случай не беше красавица. Косата й беше безлично кафява, а очите й с цвят на лешник. Лицето й беше безцветно и носеше атмосферата на наситена безизразност. Реших, че няма достатъчно индивидуалност, но може би беше засенчена от предизвикателността на Алвиън и достолепността на госпожа Полгри.
— Надявам се, госпожице Лий — каза тя, — че ако се нуждаете от съвет за нещо, няма да се поколебаете да ми се обадите. Доста близка съседка съм и мисля, че ме считат като част от семейството.
— Много сте любезна.
— Искаме да сте щастлива тук, госпожице Лий. — Благите й очи погледнаха в моите. — Всички го желаем.
— Благодаря ви. Предполагам — продължих аз, — че първото нещо, което трябва да направим, е да пратим Алвиън в леглото. Времето й за лягане трябва да е минало.
— Права сте — усмихна се Селестин. — Разбира се, че е минало. Обикновено получава млякото и бисквитите си в седем и половина в учебната стая. Сега е доста след осем. Но тази вечер аз ще се погрижа за нея. Предлагам ви да се върнете във стаята си, госпожице Лий. Сигурно сте уморена след пътуването.
Преди да успея да отговоря, Алвиън извика:
— Не, Селестин. Искам тя да се погрижи за мене. Тя ми е гувернантка и трябва да го направи, нали?
Изражението на Селестин веднага показа, че е обидена, а Алвиън не можеше да скрие триумфа си. Почувствах, че разбирам какво става. Детето искаше да изпробва собствената си сила. Тя желаеше да спре Селестин да се погрижи да си легне само защото Селестин толкова много го искаше.
— Е, добре — каза Селестин. — Значи няма нужда да оставам повече тук.
Застана загледана в Алвиън, сякаш чакаше тя да я помоли да остане, но любопитният взор на Алвиън беше впит в мене.
— Лека нощ — каза тя пренебрежително и се обърна към мене. — Хайде, гладна съм.
— Трябва да благодариш на г-ца Нанзълок, че те доведе — казах й аз.
— Не съм забравила — сопна ми се тя. — Никога не забравям нищо.
— Тогава паметта ти е много по-добра от маниерите ти — казах аз.
Всички се стреснаха. Може би и аз бях малко изненадана от себе си. Но знаех, че ако искам да контролирам това дете, трябваше да бъда твърда.
Тя се изчерви, а погледът й стана студен. Искаше да отвърне нещо, но тъй като не знаеше какво, изтича от стаята.
— Ето на! — каза г-жа Полгри. — Мис Нанзълок, чудесно беше от ваша страна…
— Глупости, г-жо Полгри — каза Селестин. — Разбира се, че щях да я доведа.
— Тя ще ви благодари по-късно — уверих я аз.
— Г-це Лий — каза Селестин настойчиво, — ще трябва да бъдете внимателна с това дете. Съвсем наскоро тя загуби майка си… — Устните на Селестин трепереха. Тя ми се усмихна. — Толкова малко време мина и трагедията още изглежда твърде скорошна. Беше ми близка приятелка.
— Разбирам — отговорих. — Няма да бъда груба с детето, но виждам, че има нужда от дисциплина.
— Внимавайте, г-це Лий. — Селестин беше пристъпила към мене и сложи ръката си върху моята. — Децата са деликатни същества.
— Ще направя всичко възможно за Алвиън — отговорих аз.
Госпожа Полгри позвъни и Дейзи се появи.
— Заведи госпожицата в нейната стая, Дейзи — изкомандва я тя. — Госпожица Алвиън получи ли си млякото и бисквитите?
— Да, госпожо — беше отговорът.
Казах лека нощ на Селестин Нанзълок, която наклони глава. Последвах Дейзи.
Влязох в учебната стая, където Алвиън, седнала до масата, пиеше мляко и ядеше бисквити. Нарочно не ми обърна внимание, затова отидох при масата и седнах до нея.
— Алвиън — казах й аз, — ако ще живеем заедно, по-добре е да постигнем споразумение. Не мислиш ли, че би било разумно?
— Какво ме интересува? — отвърна тя грубо.
— Разбира се, че те интересува. Всички ще бъдем по-щастливи, ако се разберем.
— Ако не се разберем — сви тя рамене. — ще трябва да си отидете. Тогава ще дойде нова гувернантка.
