Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.
Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:
— Кой е там? — провикнах се аз.
Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.
Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.
Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.
— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?
— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.
— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.
— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.
— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…
— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.
— Добре! Значи вече сте приятелки.
— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.
— А, тя винаги пее в гората.
— Извиках я, но не дойде.
— Плаха е като кошута.
— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.
— Желая ти приятен ден, госпожице.
Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.
Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.
Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.
След като си изпихме чая, й казах:
— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.
Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.
— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?
Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.
— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?
— Нямам, представа.
— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.
Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.
— На корнуолски — продължи тя — Алвиън означава малката Алис.
— О! — казах аз и гласът ми леко потрепера.
Тя дойде до мене, сложи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите и рече тържествено:
— Виждате ли, госпожице, майка ми се казваше Алис. Нея вече я няма, но аз съм наречена на нея. Ето защо аз съм малката Алис.
Станах, защото не можех да понасям повече втренчения поглед на детето. Отидох до прозореца.
— Виж — казах й, — два пауна се разхождат по поляната.
Тя беше застанала до ръката ми.
— Идват, за да ги храним. Всеки момент Дейзи ще им изнесе грах. Те знаят това.
Не виждах вече пауните на поляната. Спомнях си подигравателния поглед на мъжа във влака. Онзи мъж, който ме беше предупредил, че трябва да се пазя от Алис.
2
Три дни след пристигането ми в Маунт Мелин господарят на къщата се върна.
Що се отнасяше до моите задължения, вече бях навлязла в ежедневието. Имахме уроци с Алвиън всяка сутрин след закуска и мисля, че тя беше добра ученичка, с изключение на постоянното й желание да ме обърква, като задава въпроси, на които знаех, че се надява да не мога да отговоря. Не че толкова искаше да бъда доволна от нея, колкото желанието й да учи беше така силно, че не можеше да го пренебрегне. Мисля, че в главата й се въртеше мисълта, че ако успее да научи толкова много, колкото знаех аз, тогава би могла да зададе на баща си следния въпрос:
Често си мислех за всички неща, които бях чувала за гувернантките, особено за онези, които бяха щастливи от успехите на децата, които са учили като млади. Но мене такава щастлива съдба не ме очакваше, поне що се отнасяше до Алвиън.
Бях шокирана, когато чух за първи път да се споменава името на Алис, и след като падна мрак, почувствах как къщата се изпълва с злокобни сенки. Разбира се, това си беше чиста фантазия. Срещата ми с мъжа във влака и неговите ясновидски приказки бяха лошо начало.
Докато седях сама в стаята си и в къщата беше тихо, се чудех от какво ли е умряла Алис. Била е доста млада. Може би защото беше умряла наскоро — в крайна сметка една година не беше кой знае колко време, нейното присъствие още се усещаше в къщата.
Будех се нощем и чувах нещо, което ми напомняше гласове, които като че ли стенеха: „Алис, Алис, къде си Алис?“
Отивах до прозореца си и се ослушвах, а шепнещите гласове се носеха из въздуха.
Дейзи, която в никакъв случай не беше личност, надарена с богато въображение, точно както и сестра й, още на другата сутрин, когато ми донесе топла вода, за да се измия, ми обясни точно моите фантазии.
— Нощес чухте ли морето как върлуваше в заливчето под стария Мелин? Сис… сис… сис… ъеи… ъеи… ъеи… цяла нощ така. Кат’ две стари бабки дет’ си клюкарстват.
— О, да, чух го.
— Така е понякога нощем, когат’ приливът е висок и вятърът духа към морето.
Засмях се вътрешно. За всичко си имаше обяснение.
Бях започнала да опознавам и хората в къщата. Г-жа Тапърти ме покани един ден да пийнем по чаша от
