Ега ти животът

ще програмирам плейъра да прескочи „Съмтинг“. За мен „Битълс“ бяха размяната на картинки от дъвки с техните образи и „Хелп“ в киното събота сутрин, и пластмасовите китари играчки и пеенето на „Йелоу събмарин“ с пълно гърло от последния ред на рейса по време на ученически екскурзии. Те бяха мои, не на мен и Лора, или на мен и Чарли, или на мен и Алисън Ашуърт, а само мои. И макар че ме карат да чувствам, никога не ме карат да чувствам нещо лошо.

Две

Притеснявах се какво ли ще е да се върна вечерта в празния апартамент, но май всичко си е о’кей: все още си го нося окова уж неблагонадеждно усещане, че животът е хубав, което ме обзе сутринта. Пък и нещата й няма да са все така, навсякъде из апартамента. Скоро ще си ги изнесе и тогава витаещият наоколо дух на Дева Мария — полупрочетен роман с меки корици от Джулиън Барнс върху нощното шкафче и бикини в коша за пране — ще се изпари. (Женското бельо бе едно от най-страхотните разочарования в моя живот, настъпило, когато се впуснах в кариерата си на мъж, съжителстващ с нежния пол. Така и не преодолях шока от откритието, че жените правят точно това, което правим и ние, мъжете — пазят най- хубавото си бельо за вечерите, когато очакват, че може да се озоват в леглото с някое свое скорошно завоевание. Заживееш ли обаче с жена, внезапно върху радиаторите из цялата къща се появяват едни такива никакви, избелели, свили се от пране, износени парцалки от магазините за ширпотреба на „Маркс & Спенсър“. Така сладостните ти пуберски мечти за очакващия те живот на мъж, когато вечно ще си заобиколен от екзотично, секси женско бельо, винаги, во веки веков… изведнъж биват разбити на пух и прах.

Разчиствам доказателствата за снощните травматични събития — резервната завивка върху дивана, смачканите книжни носни кърпички, чашите от кафе и фасовете в мръсните пепелници, а после си пускам „Битълс“. След като изслушах „Аби роуд“ и първите няколко парчета от „Револвер“, отварям бутилката бяло вино, която Лора донесе вкъщи миналата седмица и сядам да изгледам моя „влак“ на сериала „Бруксайд“, чиито серии си бях записал, навързани една за друга като вагони.

Така, както с течение на времето монахините постепенно придобиват навика да са неразположени по едно и също време, майката на Лора и моята майка по някакъв странен начин също са се научили да синхронизират седмичните си телефонни обаждания. Първо се обади моята.

— Здравей, момчето ми, аз съм.

— Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Горе-долу.

— Как мина седмицата?

— Ами, нали знаеш.

— Как вървят нещата с магазина?

— Нормално. Горе-долу.

Де да беше „горе-долу“! Добре би било да вървят „горе-долу“. Защото ако вървяха „горе-долу“, това би означавало, че има и дни, които са по-добри от други, че клиенти идват все пак, нищо че после си отиват. Честно казано, нещата с магазина не стоят точно така.

— Бащата ти и аз много се притесняваме за тази икономическа криза.

— Знам. Каза ми.

— Трябва да се радваш, че нещата при Лора се развиват така добре. Ако тя не беше край тебе, нямаше да можем да спим от притеснения.

Вече не е, мамо. Заряза ме. Остави ме на вълците. Прееба ме, кучката му с кучка, и се изнесе… Не. Не мога да й го кажа. Момента не ми изглежда подходящ за лоши новини.

— Въпреки че тя, естествено — продължава мама, — си има достатъчно грижи на главата, та да се тревожи и за магазин, пълен с мухлясващи плочи с остаряла попмузика…

Как да се опише какво влагат хората, родени преди 1940-та, в думата „поп“? Вече повече от две десетилетия ми се налага да слушам презрителната едносрична експлозия в устата на родителите ми, придружавана от изнесена напред глава и правене на идиотска гримаса (защото феновете на попмузиката са идиоти, нали?).

— Чудя се как досега не те е накарала да продадеш всичко и да си намериш някаква истинска работа. Чудя се как те търпи толкова време. Аз отдавна да съм те напуснала и да си гледам живота.

Дръж се, Роб. Не й давай да те провокира. Не й се лови на въдицата. Недей да… Абе, я го заеби.

— Е, тя точно това и направи, отиде да си го гледа, така че вече можеш да си щастлива.

— Къде е отишла?

— Де да я знам. Просто… си отиде. Изнесе се. Изчезна.

Последва дълго, дълго мълчание. Всъщност толкова дълго, че успях да изгледам цялата караница между Джими и Джеки Коркхил от сериала, без да чуя дори една-едничка многострадална въздишка от слушалката.

— Ало? Има ли някой там?

Сега вече чувам нещо — тихия плач на майка ми. А бе, каква е тая работа с майките? Какво става, по дяволите? Веднъж пораснеш ли, станеш ли веднъж възрастен, вече си знаеш, че с течение на времето ще ти се налага все повече и повече да се грижиш за човека, който първоначално се е грижил за теб, това си е напълно в реда на нещата. Само че аз и майка ми си разменихме ролите още когато бях на около девет години. Оттогава насетне, всичките лоши неща, които са ми се случвали през последните две десетилетия — наказания да оставам след училище, слаби оценки на изпити, нанесени ми побоища, изгонване от колежа, скъсване с гаджета — винаги свършват все по този начин: майка ми е видимо или чуваемо разстроена и аз трябва да полагам грижи да я утешавам. И за двама ни щеше да е сто пъти по-добре, ако бях заминал за Австралия, когато бях на петнайсет, пък после да й се обаждам веднъж седмично, за да й докладвам за поредните си измислени успехи и постижения. На повечето петнайсетгодишни подобно нещо би им се видяло адски кофти и трудно — да живеят сами, на другия край на света, без пари, без приятели, без семейство, без работа и без квалификации — не и на мен обаче. Щеше да е ташак-работа в сравнение с това всяка седмица да слушам все една и съща литания.

Не е… ами да, просто не е честно. Не е честно. И никога не е било. Откак съм напуснал родния дом, единственото, което мама прави, е да се вайка, да се тревожи и да ми праща изрезки от местния вестник, описващи скромните постижения на мои някогашни приятели от училище. На това ли му се вика грижовно родителско отношение, питам аз? Не, поне не и според мен. Искам да получавам от родителите си съчувствие, разбиране, съвети и пари — и то не задължително в този ред. Но това са чужди понятия на улица „Канинг клоуз“.

— Нищо ми няма, ако за това плачеш.

Знам, че не плаче за това.

— Знаеш, че на плача за това.

— А точно за това би трябвало да плачеш, нали? Нали? Мамо, гаджето ми току-що ме заряза. Не се чувствам особено добре.

Но пък и не чак толкова зле все пак. „Битълс“, половин бутилка „Шардоне“ и „Бруксайд“ свършиха добра работа — но няма да й го кажа.

— Нямам сили да се занимавам със себе си, камо ли с теб.

— Знаех си, че така ще стане.

— Като си знаела, че така ще стане, какво толкова си се разплакала сега?

— Какво ще правиш, Роб?

— Ще изпия пред телевизора втората половина от бутилката вино. После ще легна да спя. После ще стана и ще отида на работа.

— А после?

— Ще срещна някое добро и мило момиче и ще си народим деца.

Те това е правилният отговор.

— Де да беше толкова лесно.