— Ще бъде, обещавам ти. Следващия път, като се чуем, вече ще съм опекъл работата.
Почти се усмихва. Чувам го. Май вече съзирам светлина в дъното на дългия, тъмен телефонен тунел.
— Но Лора какво ти каза? Имаш ли представа защо те е напуснала?
— Не съвсем.
— Е, аз пък имам.
За миг се разтревожих, но веднага ми светна какво си мисли.
— Няма нищо общо със сватба, мамо, ако това имаш предвид.
— Ти така казваш. Ще ми се да чуя нейното мнение по въпроса.
— За бога, мамо, колко пъти още да ти го повтарям? Лора не иска да се жени. Тя не е такова момиче, ако ми позволиш да използвам в случая това клише. В днешно време нещата не стоят така.
— Не знам как стоят нещата в днешно време. Знам само, че ти се запознаваш с някоя, живеете заедно, тя те напуска. Запознаваш се с някоя, живеете заедно, тя те напуска.
Предполагам, че има право.
— Млъкни, мамо!
Минути по-късно се обажда и госпожа Лидън.
— Здрасти, Роб. Джанет е.
— Здрасти, Джанет.
— Как си?
— Добре съм. А ти?
— Добре, мерси.
— А Кен?
На Лора баща й не го бива много-много. Има гръдна жаба и трябваше да се пенсионира преждевременно.
— Не е зле. Горе-долу. Нали знаеш. Лора там ли е?
Интересно. Още не е съобщила вкъщи. Дали пък това не е белег, че изпитва някакво чувство на вина?
— Не, съжалявам. У Лиз е. Да й кажа ли да ти звънне?
— Стига да не се върне прекалено късно.
— Няма проблем.
И това май ще бъде последният ни разговор. „Няма проблем“ — последните думи, които казвам на човек, с когото съм бил в относително близки взаимоотношения, преди пътищата ни да се разделят. Шантава работа, а? Караш Коледа в нечий дом, притесняваш се, ако ще му правят операция, прегръщаш го, целуваш го и му носиш цветя, виждаш го по пеньоар, а после… бам, край. Изчезва от живота ти, завинаги. Но рано или късно ще се появи нечия друга майка, друга Коледа, други разширени вени. Всичките са еднакви. Променят се единствено адресите и цветът на пеньоарите.
Три
Бях в дъното на магазина и се опитвах да поразчистя малко, когато подочух разговор между Бари и някакъв клиент — мъж, на средна възраст, доколкото можех да съдя по гласа, пък и явно не от посветените.
— Търся една плоча за дъщеря ми. За рождения й ден. „Ай джъст колд ту сей ай лав ю“. Имате ли я?
— А да. — Каза Бари. — Разбира се, че я имаме.
Знаех с абсолютна сигурност, че единственият сингъл на Стиви Уандър, който имаме в момента, е „Дон’т дрънк драйв“. Имахме го от памти века и така и все не успявах да се отърва от него, дори за без пари. Какво по дяволите се опитваше да направи Бари?
Отидох до касата, за да разбера какво става. Бари стоеше и се хилеше насреща му. Човекът изглеждаше леко объркан.
— Мога ли да я купя, в такъв случай? — попита с плаха усмивка на облекчение, като момченце, което в последния момент се е сетило да каже „моля“.
— Съжалявам, но не може.
Клиентът, по-възрастен, отколкото ми се стори първоначално по гласа, облечен в мърляв бежов шлифер и с кепе на главата, стоеше закотвен на място. Просто го усетих как си мисли „Знаех си, че не трябва да влизам в тая шумна, мрачна адска дупка. Сега и майтап си правят с мен.“
— Защо не може?
— Моля? — Бари се правеше на Нил Уънг и то в мига, когато бе открил електрическата китара.
— Защо не може?
— Защото е сантиментален, мазен боклук, ето защо. Да ти приличаме на магазин, в които се продава „Обаждам се само, за да ти кажа, че те обичам“, а? А сега се разкарай и не ни губи времето.
Човекът се обърна и припряно се изниза от магазина, а Бари доволно се изкикоти зад гърба му.
— Много ти благодаря, Бари.
— Що? К’во има?
— Току що изгони клиент, ето к’во има.
— Ми ний и без туй нямаме к’вото му трябваше. Тъй че аз просто се изкефих малко, а на теб туй и стотинка не ти е струвало.
— Не това е въпросът.
— Добре де, к’ъв е въпросът?
— Въпросът е, че повече не искам да говориш по този начин на хората, които влизат в магазина.
— Защо пък не? Да не си мислиш, че тоя стар глупак щеше да ни стане редовен клиент, а?
— Не, но… Слушай, Бари, магазинът не върви чак толкова добре. Знам, че и преди сме си правили майтап с хората, дето търсят нещо, което не ни харесва на нас самите, но на тази работа трябва да се сложи край.
— Глупости. Ако имахме плочата, щях да му я продам, ти щеше да си с някакви си 50 пенса или една лира по-богат и никога повече нямаше да го видиш тоя задник. Голям праз.
— На теб пък какво лошо ти е направил, та си се надървил такъв?
— Много добре знаеш какво лошо ми е направил. Засегна ме с отвратителния си вкус.
— Но то дори не беше негов вкус, Бари. А на дъщеря му.
— Размекнал си се на стари години, Роб. Едно време щеше не само да го изхвърлиш от магазина, ами и да го подгониш с ритници по улицата.
Прав е. Имаше такова време. Сега обаче то вече ми се струваше много, много отдавна отминало. В днешно време просто не мога да набера чак толкова гняв.
Във вторник вечерта пренаредих колекцията си от албуми. Често го правя в моменти на душевен смут. За някои хора това е доста скучен начин за прекарване на вечерта, но не и за мен. Музиката е моят живот и ми е гот, че мога да джапам из него, да потапям ръце в него, да го докосвам.
Когато Лора беше тук, албумите ми бяха подредени в азбучен ред, и то по хронология, започвайки с Робърт Джонсън и завършвайки с… де да знам… с „Уам!“, с нещо африканско или с каквото там съм слушал, когато се запознах с Лора. Тази вечер обаче ми се щеше нещо по-различно и затова се опитах да си спомня реда, в който бях купувал албумите, като по този начин се надявах да напиша автобиографията си, без да ми се налага да хващам химикалката. Извадих албумите от полиците и ги струпах на пода насред на хола. Измъкнах „Револвер“ и продължих от там насетне. Като свърших, бях обзет от прилив на усещането, че съм жив, защото всичко това все пак бях аз. Хареса ми да видя как с двайсет и пет хода съм стигнал от „Дийп Пърпъл“ до „Хоулинг Уулф“. Вече не ми е болно при спомена как слушам „Секшуъл хийлинг“, и то в период на себеналожени сексуални пости, нито ме досрамява при спомена как учредих в училище рокклуб, където да
