промени. В заобикалящия ни толкова враждебен и непредвидим свят, ние разчитаме един на друг да си осигуряваме взаимно нещо стабилно и предвидимо.
— Разкарай се Джони — му казвам аз.
— К’во бе, мангизите ми да не са заразни, а? — отвръща той.
— Ти нямаш мангизи. Пък и ние нямаме нищо, което да поискаш да си купиш.
Това е знак за Джони да запее ентусиазирано „Всичко от всичко“ („Ол кайндс ъф евритинг“), което пък е знак за мен да се измъкна иззад касата и да го поведа към вратата, което пък е знак за Джони да се хвърли към някой от рафтовете, което пък е знак за мен да отворя с една ръка вратата, а с другата да го дръпна от рафтовете и да го избутам навън. Стъпките ги отработихме преди около две години, така че понастоящем ги правим от раз и в пълен синхрон.
Джони е единственият ни клиент преди обяд. Това нашето не е работа за болезнено амбициозни.
Бари никакъв го няма чак до следобедната почивка, което обаче не е нещо ненормално. И Дик, и Бари са назначени на половин работен ден, три пъти седмично, но скоро след като ги взех на работа, те и двамата започнаха да идват всеки ден, включително и в събота. Просто не знаех какво да направя по вьпроса — не ми се щеше да го повдигам открито, защото се боях, че ако те наистина нямаха къде другаде да отидат и какво друго да правят, само щях да раздухам проблема, а не исках да…, да предизвикам, знаеш, някаква тяхна душевна криза така че просто им вдигнах малко заплатите и оставих всичко както си беше. Бари обаче изтълкува увеличението като намек, че трябва да се върне към старото си работно време, което и направи, аз пък се върнах към първоначалната му заплата и оттогава си караме така. Това стана преди четири години и той никога и думичка не обели по въпроса.
Та, сега Бари влиза в магазина, тананикайки си някакво парче на „Клеш“. Всъщност „тананикайки“ не е точната дума — той просто имитира звук на китара, както го правят всички малки момченца, получава се като изпъчиш устни, стискаш зъби и процеждаш през тях „Дъ-дъ-дъ!“ Бари е на трийсет и три години.
— Как е, момчета? Ей Дик, к’ва е таз музика бе, човек? Пълна смрад! — Прави погнусена гримаса и се хваща за носа: — Буааа.
Дик много се притеснява от Бари — до такава степен, че рядко казва каквото и да било, когато Бари е в магазина. Намесвам се единствено в случаите, когато усещам, че Бари наистина става прекалено груб, ето защо сега просто проследявам с поглед как Дик протяга ръка към стереоуредбата и спира касетката.
— Слава тебе, господи! Като дете си, Дик. Човек по цял ден трябва да те държи под око. Само не разбирам, ’що все аз да го правя. Роб, ти не го ли чуваш к’во пуска? Какви ги мислиш бе, човек?
Плямпа непрекъснато, но кажи речи всичко, което казва, са пълни дивотии. Говори много за музика, но също толкова много и за книги (Тери Пратчет и каквото и да било друго, свързано с чудовища, планети и тям подобни), и за филми, и за жени. Поп, момичета, и прочие, както са го казали и „Ликуорайс Камфитс“. Но всичките му разговори са само и единствено изброяване и статистика — ако е гледал хубав филм, например, няма да разкаже за какво се разказва в него или как го накарал да се почувства, ами ще посочи на кое място го нарежда в класацията си за най-добри филми на годината или за най-добри филми на десетилетието, или за най-добри филми на всички времена — Бари разсъждава и говори в десетици и петици, в резултат на което Дик и аз неусетно също свикнахме да го правим. На всичкото отгоре, все ни кара да пишем непрекъснато разни листи с класации: „Добре, пичове. Пишете сега петте най-добри филми на Дъстин Хофман.“ Или на китарни сола, или на албуми на слепи музиканти, или на шоута на Джери и Силвия Андерсън („Просто не мога да повярвам, че слагаш Капитан.Скарлет на първо място, Дик. Тоя наистина беше безсмъртен! К’во му е смешното?“) или на насипни бонбони („Ако някой от двама ви постави «Плодов крем» в челната петица, напускам още сега.“).
Бари бръква в джоба на коженото си яке, измъква някаква касетка, мушва я в уредбата и надува звука. След секунда магазинът се тресе от баслинията на „Уокинг он съншайн“ на „Катрина енд дъ уейвс“. Февруари е. Студено е. Мокро е. Лора я няма. Не искам да слушам „Ходя под слънчевите лъчи“. Някак не подхожда на настроението ми.
— Спри я, Бари — виквам като капитан на спасителна лодка по време на буря.
— Не може по силно.
— Не казах „усили“, шибаняк такъв. Казах „спри“.
Изсмива се и влиза в склада, като дъдъка духовата партия: „Дъ, дъ! Дъ, дъ, дъ, дъ, дъ-дъ, дъ-дъ, дъ-дъ, дъ-дъ!“. Сам спирам касетката, при което Бари се връща в магазина.
— К’во правиш?
— Не ми се слуша „Ходя под слънчевите лъчи“!
— Това е новата ми касета. Касетата ми за понеделник сутрин. Снощи я записах. Специално.
— Да, ама вече е понеделник следобед. Да си станал по-рано.
— Ама ти и сутринта нямаше да ми дадеш да я слушам, нали?
— Нямаше. Но сега поне си имам извинение.
— Не искаш ли нещо, което да те развесели? Нещо, което да влее малко топлинка в застаряващите ти кокали?
— Не.
— А к’во обичаш да слушаш, като ти е криво?
— Не и „Ходя под слънчевите лъчи“.
— Хубаво де. Ще превъртя нататък.
— Кое следва?
— „Литъл Латин Лупи Лу“.
Изстенах.
— На „Мич Райдър енд дъ Детройт Уийлс“ ли ? — пита Дик.
— Нищо подобно — отсича Бари. — На „Дъ Райтиъс брадърс“. — В гласа му обаче с долавя нотка на неувереност. Явно никога не е слушал версията на Мич Райдър.
— Е, няма значение — Дик никога не би посмял да каже, че Бари се е осрал, но намекът в интонацията му беше повече от очевиден.
— К’во бе? — наежва се Бари.
— Нищо.
— Кажи, де, кажи. К’во им има на „Дъ Райтиъс брадърс“?
— Нищо. Просто предпочитам другата версия — кротко отвръща Дик.
— Глупости.
— Как може изразът на лично предпочитание да се нарече „глупости“? — питам йезуитски аз.
— Ако предпочитанието е грешно, значи е глупаво.
Дик свива рамене и се усмихва.
— К’во бе? К’во? К’во толкова се кефиш?
— Остави го на мира, Бари. Няма значение. Нали и тъй, и тъй не слушаме проклетата „Литъл Латин Лупи Лу“, така че просто престани.
— А бе, откога в тоя магазин има фашистки режим?
— Откакто внесе в него тази твоя ужасна касета.
— Единствено се опитвам да се поразвеселим малко. Това е. Съжалявам много. Хубаво, слушайте си колкото щете скапаните тъжовни песни на някой дърт копелдак. Хич не ми пука.
— Не ми се слушат и тъжовни песни на дърти копелдаци. Искам просто нещо, което мога и да не слушам.
— Супер! Те туй му е готиното да бачкаш в музикален магазин! Да ти се пуска музика, която да можеш и да не слушаш. Пък аз си мислех, че тая касета ще стане… един вид… повод за разговор. Щях да ви питам за вашите пет най-добри албума за слушане в дъждовни понеделници и тъй нататък, а ти взе, че развали всичко.
— Ще го направим другия понеделник.
— И к’ъв ще му е смисълът тогаз?
И тъй нататък, и тъй нататък, вероятно до края на трудовия ми живот. Ще ми се да направим класация на петте най-добри албума, които те правят абсолютно безчувствен. Така Дик и Бари ще ми направят огромна услуга. А аз вероятно ще си пусна „Битълс“, като се прибера вкъщи. Най-вероятно „Аби роуд“, но
