Има нещо гнило в Бландингс

Лорд Тилбъри изсумтя раздразнено. В момент като този!

— Кажи й, че съм…

И тогава изведнъж в съзнанието му проблесна споменът за нещо, което бе чул някой да споменава относно тази дама. То сякаш имаше някаква връзка с думите „Замъкът Бландингс“. Той грабна справочника на Дебрет2 от бюрото и затърси на буква Е „Емсуърт, граф“.

Да, точно така. Моминското име на лейди Джулия Фиш бе лейди Джулия Трипуд или, иначе казано, родна сестра на вероломния Галахад.

Това коренно променяше нещата. Тук, долавяше той, му се предоставяше една възхитителна възможност да излее част от натрупалата се душаща го жлъч. Познанията върху живота му подсказваха, че тази жена не би го търсила, ако нямаше намерение да изкопчи нещо от него. Да я информира лично, че няма абсолютно никакъв шанс да го получи, щеше да бъде балсам за изтерзаните му чувства.

— Покани я да влезе — рече той.

Лейди Джулия Фиш бе внушителна жена на средна възраст от типа на едрите блондинки, притежаваща темперамент, едновременно жизнерадостен и властен. Тя влезе в стаята няколко секунди по-късно подобно на галеон с опънати платна, като решителната й брадичка и мразовитосини очи издаваха върховна увереност в собствените й способности да получи всичко, каквото поиска от когото и да било. Лорд Тилбъри, след един скован поклон, я загледа с враждебно оцъклени очи. Дори ако се оставеха настрана мерзките й семейни връзки, в поведението й се усещаше една покровителствена благосклонност, срещу която той негодуваше остро. И наистина, ако в обноските на лейди Джулия Фиш имаше някакъв недостатък, той се състоеше в силното им сходство с тези на едра помешчица, която за развлечение се опитва да се сприятели със слабоумното дете на някой от крепостните си селяни.

— Тъй, тъй, тъй — рече тя, без чак да разроши косицата на лорд Тилбъри, но създавайки впечатлението, че във всеки момент може да намери за уместно и да го стори. — Изглеждате свеж като маруля върху лед. Биариц явно ви се е отразил добре.

Лорд Тилбъри със сърдечността на уловен в капан вълк призна, че се намира в крепко здраве.

— Ето значи откъде тръгвали всички ония чудни малки вестничета, дето ги издавате. Трябва да кажа, че наистина съм впечатлена. Целият този ритуал на прага направо те изпълва със страхопочитание. Портиери с акселбанти те карат да попълваш формуляри с име и цел на посещението, а малки момченца с ливреи те зяпат тъй, сякаш всичко, което кажеш, би могло да се използва срещу теб в съда.

— И в крайна сметка каква е целта на вашето посещение? — запита лорд Тилбъри.

— Практичната нотка! — каза лейди Джулия със снизходително одобрение. — Колко е стимулиращо всичко това. Времето е пари и прочие. Напълно сте прав. Е, като прескочим въведенията, искам работа за Рони.

Лорд Тилбъри доби вид на хванат в капан вълк, който така е и предполагал.

— Рони? — произнесе той хладно.

— Моят син. Не се ли запознахте в Биариц? Той беше с мен. Дребен и розов.

Лорд Тилбъри си пое дъх за нанасянето на съкрушителния удар.

— Искрено съжалявам…

— Знам какво ще кажете. Задръстени сте от хора. Ужасна пренаселеност на работните помещения и прочие. Е, моят Рони бездруго не заема много място. А и не мисля, че би могъл да нанесе особен ущърб на здраво укрепен концерн като този. Убедена съм, че все ще му намерите нещо, което да човърка. Ами че сър Грегъри Парслоу, нашият съсед в Шропшир, ми каза, че сте взели на работа племенника му Монти. И макар аз да съм последната, която ще вземе да твърди, че Рони е гигант на мисълта, той поне има някакъв ум, за разлика от младия Монти Бодкин.

Тръпка пробяга по налетите форми на лорд Тилбъри. Тази жена бе разголила тайния му позор. Той бе мъж, който се гордееше с принципа си никога да не позволява да го врънкат за служби. При все това преди няколко седмици бе изпаднал в кратко умопомрачение и под въздействието на една особено обилна благотворителна вечеря се бе поддал на молбата на сътрапезника си отляво да намери за неговия племенник място в Тилбъри Хаус.

На следната утрин бе съжалил за прегрешението си. Още повече съжали при вида на въпросния племенник. И още не бе спрял да съжалява.

— Това — каза сухо той — няма нищо общо със случая.

— Хайде, стига. Като сте се хванали веднъж на хорото, поне играйте докрай.

— Нищо общо — повтори лорд Тилбъри — със случая.

Той започваше да долавя, че беседата не се развива изцяло според неговите очаквания. Бе възнамерявал да бъде силен, решителен, рязък — мъжът от стомана. А ето че тази жена го бе докарала дотам да спори и да се обяснява — едва ли не да изпадне в глуха защита. Както мнозина други, имали вземане-даване с лейди Джулия Фиш, той бе обхванат от усещането за някакво противно хипнотично въздействие.

— Но за какво искате синът ви да работи тук? — попита той и докато изричаше тези думи, си даде сметка, че един мъж от стомана би презрял подобен въпрос.

Лейди Джулия поразмисли.

— О, това е без значение. За каквито трохи там давате на вашите роби.

Лорд Тилбъри внесе яснота.

— Имам предвид защо. Показал ли е някакво влечение към журналистиката?

Това, изглежда, се стори забавно на лейди Джулия.

— Скъпи човече — рече тя, развеселена от чудатата идея, — никой от членовете на семейството ми досега не е показвал влечение към каквото и да било освен към ядене и спане.

— Тогава защо искате да го взема в издателството си?

— Ами най-вече за да си попроветри ума и да се разсее.

— Какво!

— Да си поразсее… онова, което при една по-свободна интерпретация би могло да се нарече и ум.

— Не ви разбирам.

— Вижте, нещата стоят така. Малкият имбецил си е навил на пръста, че иска да се жени за някаква вариететна танцьорка, затова реших, че ако се намира на сигурно място в Тилбъри Хаус с потопен в мастилницата нос, докато редакторът му трие сол на главата, това би му отвлякло мислите от нежната страст.

Лорд Тилбъри изпусна дълбока, дълга, стържеща въздишка. Слабостта бе отминала. Сега той можеше да бъде силен. Въпиющата обида, нанесена върху обичния му бизнес, бе разпръснала заклинанието, което тези мразовити сини очи и властен маниер тъчаха около него. Той заговори отривисто, пъхвайки палци под мишниците на жилетката си за по-голяма изразителност.

— Боя се, че схващате зле функциите на Тилбъри Хаус, лейди Джулия.

— Моля?

— Ние издаваме вестници и списания. Тук не е лазарет за разбити сърца.

Настъпи кратко мълчание.

— Разбирам — рече лейди Джулия, като го оглеждаше изпитателно. — Виждате ми се доста напушен — продължи тя. — Нищо общо с познатия веселяк от Биариц. Да не би сутрешната закуска да не ви е понесла?

— Небеса!

— Тук има нещо. Ами че в Биариц всички ви знаеха като Слънчевия Джим.

Лорд Тилбъри не бе в настроение за закачки.

— Да — отвърна той. — Наистина има нещо. И ако толкова искате да знаете, днес съвсем не съм предразположен да си троша краката, за да върша услуги на членове на вашето семейство. След онова, което се случи.

— Какво се е случило?

— Вашият брат Галахад… — Лорд Тилбъри се задави. — Вижте това — рече той и й подаде писмото с