лорд Емсуърт, който напълно бе забравил за присъствието й, се метна върху своя диван като пъстърва напролет.
— Ужасно съжалявам, че трябва да разочаровам всички — продължи Сю в настъпилата тишина, — но тази вечер Рони и аз заминаваме за Лондон с неговата кола и утре ще се оженим.
— Какво?
— Да — каза Сю. — Виждате ли, възникнаха толкова трудности и недоразумения, а и в момента всичко е тъй сложно, че ние поговорихме и стигнахме до извода, че единственото сигурно решение е да се оженим. Според нас едва тогава нещата ще си дойдат по местата.
Лейди Констанс се обърна величаво към главата на семейството.
— Чу ли това, Кларънс?
— Какво значи дали съм чул? — запита лорд Емсуърт с онази плаха сприхавост, която го обземаше винаги щом огънят на семейните битки се съсредоточеше около неговата персона. — Разбира се, че съм чул. Да не мислиш, че съм глух?
— Е, тогава се надявам, че поне веднъж в живота си и ти ще покажеш малко твърдост.
— Твърдост?
— Упражни своята власт. Забрани това.
— Как, по дяволите, мога да го забраня? Тук е свободна страна, в края на краищата. Човек има пълното право да се качи в колата си и да отиде в Лондон, щом така иска.
— Много добре знаеш какво имам предвид. Ако си твърд в отказа си да дадеш парите на Рони, той не може да стори нищо.
Достопочтеният Галахад, макар и с неохота, трябваше да се присъедини към това мнение.
— Мило дете — промълви той, — не искам да те обезкуражавам, но от какво, за Бога, ще живеете?
— Мисля, че щом чуе всичко, лорд Емсуърт ще даде парите на Рони.
— ? — повдигна вежди Достопочтеният.
— Така поне смята Рони. Според него, когато лорд Емсуърт научи, че Императрицата е у него…
Лорд Емсуърт изпърполя като вдигнат фазан.
— Какво! Какво? Как така? У него? Какво значи у него?
— Той току-що я изведе от кочината й — поясни Сю — и я натовари в багажника на колата.
Дори в своето терзание лорд Емсуърт трябваше да поспре, за да се осведоми за този наглед свръхчовешки подвиг.
— Какво! Кой ще е тоя, дето може да вземе Императрицата ми и да я пъхне в багажника на някаква кола?
— Именно — рече лейди Констанс. — Положително дори ти, Кларънс, разбираш, че това е просто нелепо…
— О, не — възрази Сю. — Всъщност беше съвсем просто. Рони дърпаше отпред, а… един негов приятел тикаше отзад.
— Разбира се — намеси се Достопочтеният Галахад, експертът. — Онова, което забравяш, Кларънс, онова, което пренебрегваш, е фактът, че Императрицата има на носа си халка, която улеснява придвижването й от място на място. Когато двамата с Пъфи Бенгър откраднахме свинята на стария Уивънхоу в нощта на бала в Хамър Ийстън през деветдесет и пета, трябваше да я изкачим по три реда стълби, преди да я пъхнем в спалнята на Плъг Башъм…
— Намерението на Рони — твърдо продължи Сю — е да заведе Императрицата на увеселително пътуване…
— Увеселително пътуване! — извика лорд Емсуърт, ужасен.
— Само ако откажете да му дадете парите, естествено. Той казва, че ако действително не намерите такава възможност, ще я разкара из цяла Англия…
— Каква възхитителна идея! — одобри Достопочтеният Галахад. — Разбирам какво имаш предвид. Днес Бърмингам, утре Единбург, вдругиден Брайтън. Обиколка на страната. Тя да види свят и светът да види звяр.
— Да.
— Трябва непременно да включи в маршрута и Скегнес. Въздухът там е тъй освежаващ.
— Ще му кажа.
Лорд Емсуърт се бореше да запази малкото здрав разум, който му бе останал.
— Не вярвам на нито една дума — простена той.
— Рони допусна, че може да не повярвате. Той предвиди, че вероятно ще искате да се убедите със собствените си очи. Ето защо чака отвън на алеята, тъкмо под прозореца.
Мигът не бе такъв, че лорд Емсуърт да допусне една дреболия като някакъв изкълчен глезен да го спре. Той се метна акробатично от дивана и закуцука към прозореца.
Отдолу от багажника на двуместния автомобил в него се взираше кроткият лик на Императрицата, посребрен от лунната светлина. Страховит вик се изтръгна от гърлото му:
— Роналд!
Племенникът му, седнал зад волана, погледна нагоре, натисна с някакво почтително съжаление клаксона, след което включи на скорост и плавно се изгуби в сенките. Червените очи на стоповете проблеснаха петдесетина метра надолу по алеята, където колата бе спряла.
— Боя се, че няма полза да викате по него — рече Сю.
— Разбира се, че няма — съгласи се възторжено Достопочтеният. — Правилната тактика, Кларънс, е да спреш да се правиш на магаре и да дадеш официално обещание пред свидетели, че ще изкихаш ония пари, а след това да напишеш чек за някоя и друга хилядарка разходи покрай медения месец.
— Същото предлага и Рони — обади се Сю. — И тогава Пърбрайт ще може да отведе Императрицата обратно в леглото й.
— Кларънс! — започна лейди Констанс.
Но в тези усилни минути лорд Емсуърт бе непробиваем за сестри. Той бе стигнал на куц крак до бюрото и с трескави пръсти ровеше в най-горното чекмедже.
— Кларънс, ти няма да направиш това!
— Ще го направя, и още как — отвърна лорд Емсуърт, опитвайки една перодръжка върху палеца си.
— Нима тази проклета свиня означава за теб повече от цялото бъдеще на твоя племенник?
— Разбира се — каза лорд Емсуърт, удивен от нелепия въпрос. — И освен това какво му има на неговото бъдеще? Бъдещето си му е съвсем наред. Той ще се ожени за това чудесно девойче тук, забравих как му беше името, и то ще се грижи за него.
— Те това е мъжка приказка, Кларънс — рече одобрително Достопочтеният Галахад. — Така те искам.
— Е, в такъв случай…
— Не си отивай, Кони — замоли я Достопочтеният. — Може да ни потрябваш като свидетел или за нещо друго. А и положително не би искала да пропуснеш тази щастлива сцена. Да го вземат мътните, това си е досущ като в едно стихче на Киплинг… как точно беше?
Вратата се затвори с трясък.
— Пиши четливо, Кларънс, само от едната страна на листа, и този път не забравяй да се подпишеш, както обикновено ти се случва. Датата е четиринайсети август.
18.
Червените стопове на спортния автомобил свиха зад ъгъла на алеята и се скриха в нощта. Достопочтеният Галахад забърса умислено монокъла си, върна го на мястото му и остана известно време да се взира подир тях. Въздухът след бурята бе ароматен и свеж. Луната яздеше наперено по безоблачното небе. Нощта бе тиха, толкова тиха, че дори и най-ефирните стъпки биха се чули добре. Онези, които привлякоха вниманието на Достопочтения Галахад, не бяха ефирни. Жаловитото скърцане на чакъла под тях издаваше приближаването на мъж с наднормено тегло.
Той се извърна.
— Бийч?
