хоризонта. Слушай! Ако леля Констанс се опита да ти пробутва разни аристократични номера, докато ме няма, насини й и двете очи. Нито за миг недей да търпиш разни свити устни и взиране през лорнет.
— Ами ако майка ти посегне към лорнета си?
— О, от нея не бива да очакваш подобно нещо.
— Защо, да не би да няма лорнет?
— Мама е чудесна.
— Значи няма нищо общо с лейди Констанс?
— Е, мъничко, ако се замисли човек. Но казвам ти, двете са напълно различни. Леля Констанс е изкопаемо от времето на Елизабет7, докато мама е свежа душа.
— Все едно, тя ще се опита да те разубеди.
— Няма.
— Ще го направи, ще видиш. „Но наистина, Рони, момчето ми! Това безразсъдно увлечение. Просто невероятно!“ Още отсега я чувам.
— Мама не би могла да говори по този начин, та ако ще и пари да й даваш. Пак ти повтарям, тя е върхът.
— Няма да ме хареса.
— Ще те хареса, и още как. Не бъди толкова… как беше оная дума, да я вземат мътните?
Сю хапеше долната си устна със своите снежнобели зъби. Сините й очи бяха замъглени.
— Иска ми се да не беше заминавал, Рони.
— Само за един ден.
— Наистина ли трябва да ходиш?
— Боя се, че да. Не мога да зарежа току-така бедния стар Джордж. Той разчита на мен. Освен това искам да наблюдавам техниката му на пътеката пред олтара. Да набирам опит, тъй да се каже, та когато ние с теб…
— Ако изобщо някога го направим.
— Престани най-сетне с тези приказки — примоли се Рони.
— Съжалявам. Но наистина не ми се остава сама. Страх ме е. Всичко тук е толкова огромно и старо. Кара ме да се чувствам като пършиво кутре, попаднало в катедрала.
Рони се обърна и изгледа оценяващо дома на момчешките си дни.
— Права си, съборетината си я бива — рече той, плъзвайки взор към назъбените бойници и обратно надолу по гранитните стени. — Не бях обръщал внимание, но сега, като ми казваш, си давам сметка, че съм виждал и по-маломерни постройки. Но в нея няма нищо, което да уплаши човека.
— Напротив, има — ако човек е роден и отрасъл в обикновена къща в предградията. Струва ми се, че всеки миг духовете на твоите прадеди ще наизскачат от стените, ще вземат да ме сочат с пръст и да викат: „Какво търсиш тук, нещастно плъхче такова?“
— Тежко им и горко, ако ги спипам в такъв момент — изрепчи се разгорещено Рони. — Хайде, не бъди толкова… каква беше думата, за Бога? Сигурен съм, че почва с „д“. Не бива да се чувстваш така. Та ти влезе тук като живителен полъх. Вуйчо Кларънс те харесва. Вуйчо Гали те харесва. Всички те харесват, като не броим леля Констанс. А кой дава пукната пара за мнението на някаква си леля Констанс?
— Непрестанно се тревожа и какво ще каже майка ти.
— Аз пък непрестанно ти повтарям, че…
— Да, да. Но имам едно особено чувство. Нали знаеш, човек понякога предусеща нещата. Като вещиците в „Макбет“. Беда, беда. Тъмна жена идва по водите…
— Мама е руса.
— Това не оправя положението. Прокобата си е прокоба.
— Не разбирам откъде ти хрумват тия дивотии. Засега всичко върви като по масло.
— Тъкмо там е работата. Много хубаво не е на хубаво. Цялото това неземно блаженство сякаш предвещава, че всички ония ужасни неща, които рушат щастието, само се спотайват в очакване на своя час. Не могат да сторят нищо, преди да дойде Мартин!
— А?
— Сетих се за нещо, което едно от момичетата си пускаше на грамофона в съблекалнята преди последната програма, в която участвах. Разказваше се за някакъв негър, който влиза в обитавана от духове къща и изведнъж около него започват да прииждат демонични котки, все по-големи и по-ужасни, и всяка с влизането си пита другите: „Е, ще го започваме ли?“, а те поклащат глави и отговарят: „Не още. Не можем да сторим нищо, преди да дойде Мартин.“ Е, аз просто не мога да се освободя от чувството, че Мартин скоро ще е тук.
Рони най-сетне бе открил търсената дума.
— Депресирана. Знаех си, че започва с „д“. Престани с тази твоя депресираност!
Сю се отърси подобно на кученце, излязло от водата. Сетне улови ръката на Рони и я стисна леко.
— Сигурно имаш право.
— Ами разбира се, на какво прилича това!
— Може би нещата все пак ще се уредят.
— Ще се уредят, и то чудесно. Мама ще си изгуби ума по теб. Просто няма да може да се владее. В името на всичко…
На прага на лиричното отстъпление Рони млъкна рязко. Автомобилът на замъка току-що се бе подал иззад ъгъла с шофьора Вул на волана.
— Не знаех, че е станало толкова късно — промърмори недоволно младежът.
Колата спря до тях и той изгледа неприязнено Вул. Не че не одобряваше шофьора, когото познаваше от ранните си момчешки години и с когото бе изиграл не една партия селски крикет. Просто има моменти, когато всеки мъж би желал да е ненаблюдаван и един от тях е, когато се кани да каже сбогом на своята годеница.
Но в жилите на Рони течеше неразредена кръв. Загърбвайки шофьорското око, в което проблясваше немалка доза дяволитост, той притисна своята любима към гръдта си и аленеещ като презрял тропически плод, я целуна с цялата знойна страст на един Фиш. Приключил с това, се качи в колата, подаде се през прозореца, помаха с ръка, продължи с махането и не спря да маха, докато Сю не се скри от очите му. Сетне се облегна назад и впери поглед право пред себе си, като дишаше шумно през носа.
Сю от своя страна остана да се взира подир колата, докато тя не се изгуби зад растящите покрай алеята рододендрони, след което замислено се упъти назад към терасата.
Августовското слънце сега пламтеше с цялата си необуздана мощ. В тревата сънно цвърчаха насекоми, а жуженето на пчелите в лавандуловите лехи се съюзяваше със слънцето, пораждайки дълбока леност. С лек копнеж Сю хвърли поглед покрай храстите към моравата, където, излегнат в шезлонга под сенчестия кедър, Достопочтеният Галахад Трипуд бавно отпиваше от чаша уиски със сода и се наслаждаваше на кротката прохлада. До него имаше още един празен шезлонг и Сю знаеше, че го пази за нея.
Но дългът си беше дълг, независимо как припичаше небесното светило и колко приспивно бръмчаха насекомите. Рони й бе заръчал да се яви при лорд Емсуърт и да му говори за прасета до пълно прегракване и тази задача трябваше да бъде изпълнена.
Тя се спусна по широкото каменно стълбище и като обърна лице на запад, насочи стъпките си към покоите, отредени на забележителния филиз от благородния Бъркширски сой — Императрицата на Бландингс.
Будоарът на Императрицата бе разположен насред тучна поляна, изпъстрена с лютичета и маргаритки, от двете страни на която вливащият се в езерото ручей описваше сребрист полумесец. Лорд Емсуърт по свой неизменен навик се бе запилял насам веднага след закуска и сега, в дванайсет и половина, все още стоеше провесен върху оградата на кочината в компанията на своя свинар Пърбрайт, а в благия му поглед искреше блясъкът на свята всеотдайност.
От време на време той чувствено душеше въздуха. Надлъж и шир из просторното имение този въздух бе изпълнен от безбройните ухания на пищно възцарилото се лято, но не и тук. В съществен радиус от щаб- квартирата на Императрицата нямаха шанс да просъществуват никакви аромати. Това великолепно животно излъчваше на талази мирис колкото приковаващ, толкова и характерен. И привлекателен, стига да гледате
