— Мълинър. Монтроуз Мълинър.
Те си стиснали топло ръцете. Изведнъж отдолу гръмнал прегракналият рев на човешкото множество. Горилата подскочила.
— Причината да ти задам въпроса дали имаш деца, е, че се надявах да ме посъветваш как най-добре да процедирам с ревящо бебе. Не мога да му затворя устата. Аз съм си виновен за всичко. Не трябваше да го грабвам от количката. Моят проблем е, че съм прекалено артистичен. Просто не можах да се удържа да не грабна бебето. Усетих… усетих ето тук — продължила горилата и се думнала по гърдите. — А сега какво да правя?
Монтроуз се замислил.
— Защо не го върнеш?
— На майка му?
— Разбира се.
— Да, ама… — задъвкала горилата замислено горната си устна. — Нали видя тълпата? Забеляза ли жената на преден план, дето размахва чадър?
— Тя ли е майката?
— Тя. Знаеш не по зле от мен, Мълинър, на какво е способна ядосана жена с чадър в ръка.
Монтроуз пак се замислил.
— Всичко е наред — казал радостно накрая. — Измислих. Я се промъкни по задните стълби. Никой няма да те види. Тълпата е отпред, а й навън е вече доста тъмно.
Очите на горилата грейнали и тя признателно плеснала Монтроуз по гърба.
— Скъпи приятелю! Точно така! Но бебето…
— Аз ще имам грижата.
— Чудесно! Просто не знам как да ти се отблагодаря. Това ще ми служи за урок в бъдеще да не се поддавам на артиста в мен. Нямаш представа какви страхове брах от този чадър. В случай, че не се видим повече, помни, че в Ню Йорк винаги можеш да ме намериш в клуб „Лотус“. Отбий се по всяко време да хапнем и да побъбрим.
А къде била междувременно Розали? Розали стояла до опечалената майка и се опитвала с цялата си убедителност да придума капитан Фосдайк да се втурне да спасява бебето. А капитанът се оправдавал с технически пречки, които го възпрепятствали.
— Бре, да му се не види! — възклицавал той. — Как нямам при себе си моята пушка за слонове и моя верен носач Млонги! Иначе отдавна да съм показал на тоя звяр къде зимуват раците. Но сега няма как — аз съм с вързани ръце.
— Но вие едва вчера ме уверявахте, че сте душили горилите с голи ръце! — напомнила му Розали.
— Не „го“рили, моето момиче, а „по“рили. Това са подобни на опосуми южноамерикански двуутробни с много вкусно месо — уточнил ловецът на едри зверове.
— Вас ви е страх!
— Страх? Джак Фосдайк да го е страх? Как ли биха ти се изсмели по течението на Долно Замбези, ако можеха да те чуят!
— Страх ви, та чак гащите ви треперят! Вие, който ме съветвахте да нямам нищо общо с мъжа, когото обичам, защото бил с кротък и миролюбив нрав!
Капитан Джак Фосдайк засукал мустак.
— Е, не го забелязвам да се е… — започнал той подигравателно, но млъкнал, тъй като долната му челюст увиснала.
Иззад ъгъла на жилищната сграда в средностатистически американски град се задал Монтроуз Мълинър. Вървял изправен, с пружинираща походка, а в ръцете си носел бебето. Спрял за миг, за да позволи на неспирно щракащите фотоапарати да го вземат на фокус, след което продължил към вцепенената майка и пъхнал детето в ръцете й.
— Готово! — казал безгрижно и отупал длани. — Не, не, моля ви! Дреболия и нищо повече.
Последното се отнасяло пак до майката, която била коленичила пред него и се опитвала да му целува краката. Действията й били продиктувани не само от майчина любов. Същата сутрин била подписала договор за предстоящия филм „Малки пръстенца“ при седемдесет и пет долара седмичен хонорар за бебето и през всички тези дълги напрегнати минути си мислела как договорът й отива на вятъра.
Розали се метнала, хълцаща, в прегръдките на Монтроуз.
— О, Монти!
— Хайде, хайде. Успокой се.
— Как можах да не те оценя!
— Всички вършим грешки.
— Да, но моята е непростима — взех, че повярвах на този тук — хвърлила тя презрителен поглед на капитана. — Даваш ли си сметка, че въпреки всичките си самохвалства, той пръста си не мръдна, за да спаси горкото дете?
— Нито един пръст?
— Нито един-единствен!
— Лошо, Фосдайк — порицал го Монтроуз. — Много лошо.
— Ха! — казал храбрият капитан, обърнал се кръгом и се отдалечил с небрежна походка. Все така сучел мустак, но какво от това?
Розали запрегръщала Монтроуз.
— Да не си ранен? Страшна ли беше борбата?
— Борба ли? — Монтроуз се изсмял. — И дума не може да става. Борба нямаше. На бърза ръка му дадох да разбере на звяра, че такива не ми минават. От опит знам, че при горилите е много важно да ги приковеш с поглед. Между другото, размислих и си дадох сметка, че не съм прав за твоето намерение да се бракосъчетаем в клетката. Продължавам да отстоявам мнението си, че лично аз предпочитам някоя тиха спокойна църквица, но щом като толкова настояваш…
Розали потреперила.
— За нищо на света. Ще умра от страх.
Монтроуз се усмихнал толерантно.
— Е, какво, пък. Естествено е за деликатното женско съсловие да е направено от по-крехък материал от нас, мъжете. Хайде да си тръгваме. Искам да намина покрай господин Шнеленхамер и да уредя въпроса с увеличението на заплатата. Нали ще ме изчакаш, докато го въвеждам в курса на нещата?
— Герой мой! — шепнела Розали.
Информация за текста
© 1935 П. Г. Удхаус
© 1997 Жечка Георгиева, превод от английски
P. G. Wodehouse
Monkey Business, 1935
Сканиране: NomaD, 2007
Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 2007
Публикация:
П. Г. Удхаус
СТРИХНИН В СУПАТА…
И МНОГО ДРУГИ ИСТОРИИ
Английска
Подбор и превод от английски: Жечка Георгиева
