нещо в кабинета си. Там, естествено, е в пълна безопасност. Никой още не е успял да влезе в кабинета му, без да чака няколко часа в преддверието. Е, аз да тръгвам — завършил Джордж Пайбъс. — Трябва да се преоблека, че ще вечерям в Малибу.
С тези думи той натиснал газта и бързо-бързо се изгубил в здрача.
След няколко минути Монтроуз, който стоял като вкопан, дочул глъчка в далечината и като хвърлил едно око на часовника си, установил, че е точно пет часът.
Мястото, на което Монтроуз стоял като вкопан, било в онази отдалечена част на студиото, където са постоянните декори. Така че някой режисьор, комуто предстои да заснеме улична сцена в Лондон, да е в състояние тотчаз да си осигури Казбата в Алжир, средновековен замък и парижки булевард, които не му вършат никаква работа, но затова пък го изпълват с чувство за доволство, задето студиото се опитва да му бъде от полза.
Докъдето стигал взорът, на фона на вечерното небе се обрисували силуетите на испански хасиенди, английски къщи от шекспирово време със сламени покриви, жилищни сгради в средностатистически американски град, ориенталски базари, африкански колиби и разкошни имения на нюйоркския хайлайф. Избрал за свое убежище жилищна сграда в средностатистически американски град поради факта, че тя била не само най-високата, но и най-близкостоящата.
Като всички външни декори, сградата се състояла от досущ като истинска фасада, а отзад представлявала лабиринт от стъпала и платформи. Монтроуз хукнал нагоре по стъпалата, докато стигнал най-горната площадка, където се скупчил. Все още не бил в състояние да разсъждава членоразделно, но по един замътен начин се гордеел със своята пъргавина и находчивост. Бил убеден, че се е показал достоен за кризисния миг. Не бил запознат с рекорда по изкачване на стъпала със свободно развяваща се горила по петите, но не би се учудил, ако научел, че го е счупил.
Глъчката, която му оказала такова стимулиращо въздействие, сега се усилила и — странна работа — като че ли не се придвижвала, а стояла на едно място. Той хвърлил едно предпазливо око през прозореца на жилищната сграда и с учудване установил, че точно под него се е насъбрала гъста тълпа. А най го озадачил фактът, че всички стояли и гледали нагоре.
Нетипично поведение за тълпа, подгонена от разярена горила, решил Монтроуз.
Крясъците продължили, но Монтроуз не различил нито дума. Една жена, застанала на преден план, имала крайно превъзбуден вид. Размахвала чадър по един такъв невротичен начин.
Цялата тази история, както вече споменах, озадачила Монтроуз. Какво си въобразяват, питал се той и не намирал отговор. Все още разсъждавал на тази тема, когато до слуха му достигнал нов шум.
Плач на бебе.
Трябва да се знае, че предвид модата на филми за безграничната майчина любов, присъствието на бебе — върху снимачната площадка било нещо обичайно и ежедневно. В Холивуд трудно можело да се издири амбициозна майка, която родила-неродила детето, да не го е метнала в количката и да не го е откарвала на бегом в най-близката агенция за набиране на таланти. Още от първия си ден в „Перфекто- Зицбаум“ Монтроуз се бил нагледал на несекващ поток от невръстници, опитващи да се включат в играта. Така че той ни най-малко не се изненадал от факта, че сред присъстващите има и бебе. По-скоро го сащисала близостта на бебешкия рев. Ако акустиката не му погаждала номера, то невръстното отроче би трябвало да споделя с него орловото му гнездо. Вероятността омотано в ритайки пеленаче да изпълзи на такава височина била нищожна, но той все пак мръднал малко встрани да разследва случая.
Не бил направил и три крачки, когато се заковал на място, смразен от ужас. Горилата, обърнала към него космат гръб, се била надвесила над някакъв вързоп. Поредният вопъл му подсказал, че това е самото бебе, и Монтроуз тутакси проумял какво всъщност е станало. От многото четене на списания знаел, че първото нещо, което прави една изпусната на свобода горила, е да грабне бебе от първата срещната количка и да се изкатери с него на първото срещнато високо място. Това при тях е рутинна процедура.
Ето в какво положение се озовал точно в пет часа и осем минути моят братовчед Монтроуз. Положение, изчислено да подложи на изпитание мъжеството и на най-мъжествения.
Често е казвано за притеснителни, нервни мъже като Монтроуз Мълинър, че внезапен призив към тяхната сърцатост често революционизира целия им нрав. Психолозите обичат да разнищват този факт. С излишна готовност, казват те, сме склонни да отпишем като страхопъзльовци онези, които просто са се нуждаели от стимула на отчаяната, спешна неотложност, за да изпъкне на преден план техният дремещ героизъм. Идва, значи, кризата и на мястото на гърчещия се червей се възправя огнедишащ змей.
С Монтроуз, за съжаление, случаят не бил такъв. Деветдесет и девет процента от познатите му биха се изсмели, ако някой им кажел, че той би се намесил в делата на избягала горила, за да спаси живота на дете. И биха били прави. Да се оттегли на пръсти, тихомълком, заднешком, затаил дъх, било за Монтроуз въпрос на секунди. Ала именно бързината в случая му погодила гадния номер. Петата му се забила в разкована дъска и той се пльоснал по гръб с гръм и трясък. А когато звездите престанали да възпрепятстват зрението му, той се взрял в отвратителното лице на горилата.
При последната им среща между тях имало яки железни прътове, но дори тогава, както вече казах, Монтроуз залитнал назад, щом срещнал погледа на страшилището. А сега, когато бил принуден да опознае животното така да се каже отблизо, той изпитал вцепеняващ ужас, какъвто не го бил спохождали в най- страшните кошмари. Затворил очи и взел да се пита от кой ли крайник ще започне да го разкъсва звярът.
В едно нещо обаче бил съвършено сигурен — че сигнал за операцията по разкъсването ще даде нечувано дотогава страховито изръмжаване. Затова когато следващият звук, достигнал до слуха му, се оказало кротко покашлюкване, той така се съпикясал, че неволно отворил едното си око. При което се оказало, че горилата го наблюдава със странно извинително изражение на грозното си лице.
— Извинете, сър — казала тя, — но случайно да имате деца?
Като чул въпроса, Монтроуз още повече се сащисал. Сетне изведнъж разбрал каква е работата. Явно бил разкъсан на парченца, без да се усети кога е станало това, и сега пърхал в небесата. Макар че и това обяснение не му допаднало особено, защото винаги се бил надявал горе да няма горили.
Сега обаче бил ред на животното да се учуди.
— А, вие ли сте! Не ви познах веднага. Преди да продължим, искам да ви благодаря за онези банани. Бяха тъй сочни и вкусни. Много обичам да хапвам следобед.
Монтроуз премигнал. Тълпата долу все така вдигала шум, затова озадачението му нараснало.
— Много добре говорите английски за една горила — съумял да изстиска от себе си. И действително езикът на животното се отличавал със завидна за всеки американец чистота.
Горилата обаче махнала небрежно с ръка.
— Е, все пак съм завършил в Оксфорд — заявила тя. — Човек не забравя с лека ръка наученото в Алма Матер. Вие случайно да сте завършили в Оксфорд?
— За съжаление не съм.
— Аз съм от випуск 1926-а. Оттогава къде ли не съм се шлял, но един приятел от цирка ми подсказа, че попрището на горилите не е пренаселено. И трябва да призная, че доста добре се оправям. Първоначалните разноски са доста крути, разбира се — такава кожа не се намира за дребни пенсове, — но иначе почти няма никакви режийни. Разбира се, за да станеш звезда в голяма суперпродукция ти трябва добро импресарио, а моят, добавям с удоволствие, е същинско украшение за професията си. Никой магнат не може да му излезе насреща с глупостите си.
Монтроуз не е от най-схватливите, но все пак постепенно приспособил мисленето си към фактите.
— Значи не сте истинска горила?
— Не, не. Синтетична, така да се каже.
— И няма да разкъсате никого на малки парченца?
— Божичко, човече! За мен добре прекарано време означава да се сгуша на канапето с хубава книга в ръка. Най съм щастлив сред книгите си.
Последните съмнения на Монтроуз го изоставили. Той протегнал сърдечно ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин… — Уодзли-Дейвънпорт. Сирил Уодзли-Дейвънпорт. И на мен ми изключително приятно, господин…
