удобно да му се натрапвам с личните си проблеми, когато си има други грижи.
— Ясно — сухо отвърнала Розали и повече не говорили по въпроса. Но Монтроуз продължил да усеща човъркане под лъжичката. Докато споменавала името на капитан Фосдайк, в очите й се появил блясък, а по лицето й се разляла възхита, която никак не допаднала на Монтроуз. Дали пък, питал се той, тя не става жертва на безспорното магнетично привличане на този мъж? Затова решил да се посъветва със своя приятел от рекламния отдел Джордж Пайбъс. Джордж бил осведомен по всички въпроси и сто на сто щял да каже нещо конструктивно по въпроса.
Джордж Пайбъс изслушал разказа му с жив интерес и веднага споделил, че тази история много му напомня за момичето, което обичал и изгубил в град Ди Мойн, щата Айова.
— Заряза ме заради един боксьор — казал Джордж. — Няма какво да се залъгваме, момичетата си падат по силните сърцати мъже.
Монтроуз усетил как сърцето го присвива.
— Смяташ ли наистина…
— Трудно може да се каже. Не знаем докъде е стигнало увлечението й. Но съм убеден, че време за губене няма и трябва незабавно да начертаем план за действие, който ще те обвие в слава и по този начин ще контрира обаянието на въпросния Фосдайк. Ще посветя цялото си свободно време на проблема.
На другия ден, докато седял с Розали в столовата и споделял с нея пудинг с месо „Марлен Дитрих“, Монтроуз забелязал, че момичето е в плен на някакви силни чувства.
— Монти — възкликнала тя преди той да е сдъвкал първата хапка, — знаеш ли какво ми каза капитан Фосдайк тази сутрин?
Монтроуз се задавил.
— Ако този тип те е оскърбил — извикал той, — аз ще го… Аз ще бъда крайно раздразнен — заключил разпалено.
— Не ставай глупав. Не е разговарял с мен, а с Луела Бенстед. Нали знаеш, че тя скоро пак ще се жени…
— Странна работа, създаде ли си човек навик, отърваване няма.
— Та капитан Фосдайк я попита защо не вземе да се венчае в клетката на горилата. С рекламна цел.
— Ами? — засмял се Монтроуз от все сърце. Странно хрумване, казал си той. По-скоро откачено.
— А тя му рече, че и през ум не би й минало такова нещо. И тогава на господин Пайбъс, който стоеше наблизо, му хрумна страхотна идея. Дойде при мен и каза защо ние с теб не се оженим в клетката на горилата!
Смехът на Монтроуз увехнал на устните му.
— Ние с теб?
— Да.
— Джордж Пайбъс ли го предложи?
— Да.
Монтроуз вътрешно изстенал. Трябваше да се досетя, казал си той, че ще ме Сполети нещо подобно, след като карам рекламен агент да упражнява умствените си способности. Умът на рекламните агенти в киноиндустрията напомня в много отношения супа в евтин ресторант. Желателно е и двете да не ги разбъркваш.
— Помисли си само каква сензация ще бъде! — продължила да се възторгва Розали. — Край на кариерата ми като статистка! Ще започна да получавам роли, и то от най-добрите! В този бизнес без реклама си за никъде.
Монтроуз облизал устни. Били пресъхнали като сахарски пясъци. Мислел си неласкаво за Джордж Пайбъс. Безотговорни приказки като на Джордж, все повече се убеждавал той, причиняват на света половината му неприятности.
— Не смяташ ли обаче — казал той, — че в рекламата има нещо крайно недостойно? Според мен истинският артист трябва да се издигне над евтините номера. Освен това не бива да пренебрегваш и друг, много съществен елемент от тази история. Говоря за пагубния ефект, който предложената от Пайбъс излагация ще има върху читателите на Историята. Лично за мен няма нищо по-привлекателно от една кротка венчавка в клетката на горила, но дали е редно да даваме храна на морбидните вкусове на жадната за сензация публика? Аз рядко се изказвам по важни въпроси и на пръв поглед, като ме види човек, си мисли, че съм лековат и повърхностен, но за мен гражданският дълг е преди всичко в тези трескави модерни времена. Смятам, че всеки от нас трябва да положи усилия да се бори с нарастващата тенденция в обществото към сензационното и нездравото. Твърдо съм убеден, че тъканта на обществото няма да заздравее, докато то е обладано от този ненаситен апетит за сензации. Ако Америка не желае да последва Вавилон и Рим, тя трябва да се върне с наша помощ към нормалността и вменяемостта. Човек с моето скромно положение не може да даде съществен принос, но най-малкото, което мога да направя, е да се въздържа от наливането на масло в огъня, като се женя в клетки на горили.
Розали го гледала и явно не вярвала на ушите си.
— Да не би да отказваш да го сториш?
— Няма да е редно.
— Кажи направо, че те е страх.
— Нищо подобно. Мисля единствено за общественото благо.
— Ясно. Страх те е. И като си помисля само, че бях готова да свържа съдбата си с мъж, който изпитва ужас от някаква си мънзърка горилка.
Монтроуз не можел да пропусне това покрай ушите си.
— Никак дори не е мънзърка! По-скоро бих обрисувал физическата развитост на животното като надвишаваща средното.
— Пазачът й ще бъде отвън с железен прът в ръка.
— Отвън? — замислено попитал Монтроуз.
Розали скочила яростно на крака.
— Сбогом!
— Ама ти не си довършила пудинга!
— Сбогом — повторила тя натъртено. — Сега виждам колко струва твоята така наречена любов! Щом като започваш да ми отказваш и най-малката прищявка преди още да сме се оженили, представям си в какво ще се превърнеш! Радвам се, че навреме разкрих истинския ти облик! Край на годежа ни!
Монтроуз пребледнял, но се опитал да влее малко разум в главата й.
— Но, Розали, сватбеният ден на едно момиче трябва да е нещо, за което то да си спомня цял живот, да се усмихва унесено при мисълта за него, докато бърше прах, плете мънички дрешки и кърпи чорапи, докато готви вечеря за мъжа си, когото обожава. Трябва да е в състояние да погледне назад и да се пренесе наново в смълчаната църква, да усети благоуханието на лилиите, да чуе тържествените звуци на органа и тътнещия глас на свещеника. А какво спомени ще имаш ти, ако изпълниш набелязания план, освен за зловонна маймуна? Помисли ли за това, Розали?
Но тя била непреклонна.
— Или ще се ожениш за мен в маймунската клетка, или изобщо няма да ти стана жена. Господин Пайбъс обеща на всяка цена да ни вкара на първа страница с редакционна бележка, че съвременното момиче е момиче на място въпреки безотговорността, която прозира на повърхността.
— Когато се видим довечера, скъпа, вече ще си променила мнението си.
— Довечера няма да се видим. Ако искаш да знаеш, капитан Фосдайк ме покани на вечеря и аз смятам да приема.
— Розали!
— Ето това е истински мъж! Когато срещне горила, той й се изсмива в лицето!
— Колко невъзпитано.
— И сто горили не могат да го стреснат. Сбогом, господин Мълинър. Трябва да отида да го уведомя, че съм сгрешила, като съм му казала тази сутрин, че вечерта съм заета.
И тя се изнесла от столовата, а Монтроуз довършил пая си с месо, потънал в нерадостни мисли.
