Твърде е възможно (каза господин Мълинър и отпи със сериозен вид от горещия си скоч с лимон, докато замислено оглеждаше компанията) от моите думи да сте си съставили невярна представа за братовчед ми Монтроуз. Ако съм прав, това не ме изненадва. В сцената, която току-що обрисувах, той не се представил в привлекателна светлина и аз си давам ясна сметка за това. Ако подложим на проверка плитките му оправдания, ще установим, подобно на Розали, че са твърде прозрачни. И също като на нея ще ни стане ясно, че е бил ръководен единствено от малодушие и уплах.
Но тук съм длъжен да изтъкна в негово оправдание, че Монтроуз Мълинър си е бил плах и треперлив от дете, вероятно по рождение или поради липса на някакъв хормон. А работата му като асистент-режисьор само допринесла за вродената му пъзливост.
Един от големите недостатъци на асистент-режисьорската професия е, че всичко в нея подпомага придобиването на комплекс за малоценност или за задълбочаването му, ако вече е налице. Към асистент- режисьора неизменно се обръщат с „Ей, ти!“ или, ако става дума за него в трето лице, „онзи тъпанар“. Ако нещо се обърка на снимачната площадка, за това е виновен единствено той и му крещят не само продуцентът и режисьорът, но и изпълнителите на главни роли. На всичкото отгоре трябва да се подмазва на толкова много народ, че в края на краищата започва да наподобява вечно стреснат мекотел заек. Петте години асистент-режисьорсване така били изсмукали жизнените сокове на Монтроуз, че той дори на сън се стряскал и започвал поголовно да се извинява и оправдава.
Затова трябва да изтъкнем като доказателство за голямата му любов към Розали Биймиш факта, че когато след няколко дни налетял на капитан Фосдайк, той го нападнал с ядни упреци. Само любовта би принудила човек да действа по начин, чужд на естествения му темперамент.
Истината е, че за всичко станало той обвинявал единствено капитана. Бил убеден, че нарочно е замътил ума на Розали, като е допринесъл за отклоняването й от набелязаната цел и я накарал да се почувства незадоволена от мъжа, с когото била обещала да се обвърже завинаги.
— Ако не бяхте вие — негодувал Монтроуз, — аз сто на сто щях да я убедя, че това е само преходен женски каприз. Но вие й взехте акъла и сега аз какво ще правя?
Капитанът засукал високомерно мустак.
— Недей да виниш мен, момчето ми. Цял живот мъкна на гърба си проклятието на това фатално привличане, но което стават жертва всички срещнати от мен жени. Горките нощни пеперудки — те пърхат безпомощно край огъня на моята личност и пърлят нежните си крилца. Напомни ми да ти разкажа някой път един крайно забавен епизод, който ми се случи в харема на краля на мбонговците. Има нещо в мен, което е… как му се вика? Хипнотично. Не съм виновен аз, че това момиче неволно ни е сравнило. А след като ни е сравнило, какво е видяло? От една страна мъж с душа от калена стомана, способен да изгледа горилата право в очите и да я подчини на изумителната си воля. А от другата страна — ще се изразя иносказателно, за да не те засегна — вижда един гърчещ се, пъплещ червей. Е, сбогом, момчето ми, приятно ми беше да си побъбрим. Обичам младите да ми изповядват грижите си.
И с тези думи капитан Фосдайк размахал бастунче и си тръгнал.
Монтроуз постоял известно време и всички остроумни отговори, с които можел да обсипе капитана, се занизали през съзнанието му в бляскава процесия. После обаче мислите му се върнали за кой ли път към извечната тема за горилите.
Не е изключено намеците, пуснати тънко-тънко от капитан Фосдайк, да са пробудили у него нещо, смътно наподобяващо душевна твърдина. Едно обаче е сигурно — преди въпросния разговор той нямал никакво намерение да посети повторно клетката на горилата, тъй като един поглед върху звяра му бил стигнал за цял живот. Ала сега, докачен от калта, метната по него от съперника, той решил да споходи отново добичето. Току-виж при повторен оглед то се окажело далеч не толкова страховито. Подобни неща се били случвали и преди. При първата си среща с господин Шнеленхамер например изгубил ума и дума и за една бройка да си глътне езика. А сега издържал в негово присъствие без дори да припадне.
Тръгнал към клетката и скоро вече си разменял погледи с рунтавата твар. Уви, всяка надежда за разцъфването на една красива дружба увехнала още при първия сблъсък на тези погледи. Страховитите оголени зъби и грозното окосмение го хвърлили в познатото трескаво, да не кажем разтреперано състояние. Залитнал назад и, за да си вдъхне сили, извадил един банан от плика, който носел със себе си от столовата за следобедна закуска. И тогава през съзнанието му проблеснал смътният спомен за някаква поговорка, дочута в далечното детство: горилите никога не забравят. С други думи дръж се човешки с горилите и те ще държат човешки с теб.
Сърцето му подскочило от възбуда. Усмихнал се сърдечно, проврял банана през решетките и радостно установил, че горилата го приела с готовност. Побързал да й подаде и останалите. С по банан на ден ще държа горилата далеч от мен, мислел си той тържествуващо. Щял да черпи животното, докато то получи разстройство, колкото и да му струва това, и по този начин щял да му влезе под косматата кожа до такава степен, че да превърне бракосъчетанието в клетката в безопасно и дори приятно занимание. И чак когато гостенинът му привършил и последния плод, той си спомнил с отчаяние, от което чак му се догадило, че е объркал фактите и поради това цялата му аргументация, основана на грешни предпоставки, се пукала по шевовете.
Слоновете не забравяли никога, а не горилите. Едва сега се сетил. Бил почти сигурен, че за горилите не се споменава нищо във връзка със еленската памет. Дори не би се учудил, ако тези същества са известни главно с липсата на всякаква памет, та нищо чудно, когато по-късно влезел в клетката, издокаран с панталони на тънки райета и цилиндър на главата, с Розали под ръка, докато оркестърът на студиото изпълнявал „Сватбения марш“, всякакъв спомен за щедро ръсените банани да бъдел изцяло изтрит от съзнанието на рунтавелка и тя да откажела да разпознае своя благодетел.
Монтроуз смачкал замислено книжния плик и се извърнал от клетката. Това, казал си той, е краят.
Имам чувствителна душа (продължи господин Мълинър) и не мога да гледам как човешко същество стене под желязната пета на Съдбата. Да оставим подобни нездрави злорадства на руснаците. Затова ще ви спестя подробните описания за душевните терзания на братовчед ми Монтроуз през същия този дълъг ден. Достатъчно е да кажем, че към пет часа се чувствал като хремава жаба, размазана от каруца. Мотаел се безцелно из снимачните площадки в сгъстяващия се здрач и имал чувството, че безпросветният сумрак се спуска не над декорите, а над неговия живот.
От това му състояние го извадил сблъсъкът с някакво едро и твърдо тяло и като дошъл на себе си, открил, че се е опитал да мине през стария си приятел Джордж Пайбъс от рекламния отдел. Джордж стоял до колата си и явно се канел да се прибира у дома след дългия работен ден.
Поредното доказателство за кроткия нрав на Монтроуз е фактът, че той не порицал Джордж за ролята, която бил изиграл за смрачилите се перспективи на живота му. Само го изгледал тъжно и попитал:
— Тръгваш ли си?
Джордж Пайбъс скочил във возилото и запалил мотора.
— Да. И знаеш ли защо? Нали помниш онази горила?
С тръпка, която не успял да потисне, Монтроуз признал, че помни горилата.
— Нейният импресарио се оплака — продължил Джордж, — че хвърляме всичките си усилия по рекламата на Луела Бенстед и Едмънд Уигъм. Затова шефът ме извика и ми нареди бързо да измисля нещо. Казах му, че ти и Розали Биймиш ще се жените в клетката, но сега срещнах Розали и тя ми съобщи, че си се отметнал. Не очаквах от теб подобно малодушие, Монтроуз.
Монтроуз се стегнал, за да отговори с достойнство, каквото не чувствал.
— Всеки си има правила, на които подчинява своя живот — рекъл. — Не може да се слугува на алчната за сензация публика…
— Няма значение — прекъснал го Джордж, — защото ми хрумна нещо далеч по-сочно. Ще паднеш, като чуеш. В пет часа горилата ще бъде пусната от клетката и ще заплаши живота на стотици невинни хора. Ако това не я извади на първа страница…
Монтроуз се ужасил.
— Какво говориш! Та този звяр е в състояние да разкъса хората на парчета!
Джордж Пайбъс го успокоил.
— Никой от съществено значение. Всички звезди са уведомени и напуснаха студиото. Също и режисьорите. Предупредихме и шефовете, с изключение на господин Шнеленхамер, който има да довършва
