на областта минаваше на юг по правата линия, образувана от западните краища на двете Дакоти. Западната й граница беше въображаема ос с посока север-юг на двеста тридесет и два километра на запад, ос, която индианците никога не бяха виждали и не можеха да си представят. На север Неотстъпените територии стигаха до река Йелоустоун, която минаваше през Монтана и двете Дакоти, а на юг — до река Норт Плат в Уайоминг. Отначало индианците спокойно можеха да ловуват там. Ала настъплението на белия човек на запад не спря.
През 1875 година сиуксите започнаха да напускат резерватите в Дакота и да се насочват на запад към Неотстъпените територии. По-късно същата година Бюрото по индианските въпроси им даде краен срок до 1 януари да се върнат в резерватите.
Сиуксите и техните съюзници не оспориха ултиматума, а просто не му обърнаха внимание. Повечето от тях изобщо не чуха за него. Те продължиха да ловуват и когато зимата отстъпи на пролетта, тръгнаха след основния си дивеч — величествените бизони и грациозните елени и антилопи. През ранната пролет Бюрото повери на армията задачата да ги открие и да ги върне в резерватите.
Армията не знаеше две неща: колко индианци са напуснали резерватите и къде се намират. По първия въпрос военните просто бяха излъгани. Резерватите се управляваха от агенти по индианските въпроси, повечето от които бели и мнозина — мошеници.
От Вашингтон се получаваха редовни доставки добитък, царевица, брашно, одеяла и пари, които агентите трябваше да разпределят между подопечните си. Много от тях мамеха индианците, което беше довело до глад сред жените и децата и оттам до решението да се върнат в ловните полета.
Агентите имаха и друго основание да лъжат. Количеството на доставките се определяше от заявения брой индианци в резерватите, поради което намаляването му водеше до по-ниски печалби за самите агенти. През пролетта на 1876 година те съобщиха на армията, че липсват само шепа воини. Лъжеха. Липсваха много хиляди, всички заминали на запад през границата, за да ловуват в Неотстъпените земи.
Що се отнасяше до въпроса къде се намират, това можеше да се научи само по един начин. Трябваше да се прати войска в южна Монтана да ги търси. С тази цел съставиха план. Щеше да има три смесени колони от пехота и кавалерия.
От Форт Линкълн в Северна Дакота генерал Алфред Тери щеше да се отправи на запад покрай река Йелоустоун, северната граница на ловните полета. От Форт Шоу в Монтана генерал Джон Гибън щеше да поеме на юг към Форт Елис и после на изток покрай Йелоустоун, докато се срещне с колоната на Тери.
От Форт Фетърман, далеч на юг в Уайоминг, генерал Джордж Крук щеше да се насочи на север, да прекоси горното течение на Крейзи Уман Крийк и река Тънг и да продължи в долината Биг Хорн, докато не се срещне с другите две колони. Някъде помежду им, смяташе правителството, щяха да бъдат основните сиукски сили. Всички потеглиха на път през март.
В началото на юни Гибън и Тери се срещнаха там, където Тънг се влива в Йелоустоун. Не бяха видели нито един боен накит от пера. Знаеха само, че равнинните индианци са някъде на юг от тях. Двамата генерали заедно продължиха на запад.
На 20 юни обединената колона стигна до вливането на Роузбъд в Йелоустоун. Там взеха решение Седма кавалерия, която придружаваше Тери още от Форт Линкълн, да се отдели и да поеме към горното течение на Роузбъд в случай, че индианците са някъде там. Можеха да попаднат на индианците, можеха да попаднат и на генерал Крук.
Никой не знаеше, че на 17 юни Крук се е натъкнал на голям брой обединени сиукси и шайени и е бил разбит. Той се бе насочил обратно на юг, без да прати конници на север и да предупреди колегите си. Ето защо те нямаха представа, че от юг не идва подкрепление. Бяха съвсем сами.
На четвъртия ден от ускорения марш в долината на Роузбъд един от предните патрули се върна с разказ за победа над шайенско селце и една пленница.
Генерал Джордж Армстронг Къстър, който гордо яздеше начело на кавалерийската си колона, бързаше. Нямаше желание да спре цялата бойна част заради някаква си индианка. Той кимна в отговор на сержант Брадок и му нареди да се яви при ротния си командир. Евентуалната информация от индианката можела да почака, докато се установят на лагер.
През остатъка от деня шайенското момиче остана на носилката. Следотърсачът отведе коня зад колоната и завърза юздите му за един от обозните фургони. Тъй като вече нямаше нужда от разузнаване, той остана наблизо. Макар че отскоро бе в Седма кавалерия, вече твърдо не му харесваше онова, което правеше, не му харесваха и ротният командир и сержантът и смяташе прочутия генерал Къстър за надут задник. Младежът не притежаваше нужния речник, за да го изрази по този начин, а и във всеки случай пазеше мислите си за себе си. Казваше се Бен Крейг.
Баща му, Джон Нокс Крейг, беше емигрант от Шотландия, прогонен от малката си ферма от един алчен земевладелец. Този корав мъж се бе преселил в Съединените щати в началото на четиридесетте години. Някъде на Изток се запозна и ожени за шотландска презвитерианка като себе си и при липсата на много възможности в градовете се насочи на запад към границата. През 1850 година стигна до южна Монтана и реши да си подири късмета в търсене на злато из пустошта в подножието на планината Прайър.
По онова време той беше един от първите. Животът бе мрачен и суров, с люти зими в хижа от дървени трупи на брега на един поток. Само летата бяха идилични, гората гъмжеше от дивеч, а потоците — от пъстърва и прерията приличаше на килим от диви цветя. През 1852 година Джени Крейг роди първия си и единствен син. След две години се роди момиченце, което скоро почина.
Бен Крейг бе десетгодишен, дете на гората и границата, когато родителите му бяха убити от индиански боен отряд. Два дни по-късно един планински трапер, казваше се Доналдсън, намери момчето, гладно и изпито от скръб, сред пепелищата на изгорената хижа. Двамата погребаха Джон и Джени Крейг под два кръста на брега на потока. Завинаги ще остане неизвестно дали баща му бе успял да събере златен прах, защото ако индианските воини го бяха открили, щяха да го разпилеят, мислейки, че е пясък.
Доналдсън беше възрастен планинец, който поставяше капани за вълци и бобри, мечки и лисици, и веднъж годишно караше кожите в най-близката фактория. От съжаление към сирачето старият ерген го взе и го отгледа като свой син.
Когато го бе гледала майка ум, Бен беше имал достъп до една-единствена книга, Библията, и Джени му бе чела дълги откъси от нея. Макар че не владееше четмо и писмо, той беше запомнил наизуст части от „Добрата книга“, както я бе наричала майка му. Баща му го беше научил да промива злато, но Доналдсън го научи на тънкостите на пустошта — да проследява животни, да язди и стреля.
Двамата с трапера срещаха шайени, които също поставяха капани за дивеч, и Доналдсън разменяше с тях стоките, които купуваше от факторията. Индианците научиха момчето на своите умения и език.
Две години преди лятната кампания от 1876 година старецът бе погубен от същата онази пустош, в която беше живял. Не успя да улучи една стара черна мечка и обезумелият звяр го разкъса. Бен погреба втория си баща край горската колиба, взе каквото му трябваше и подпали останалото.
Старият Доналдсън винаги бе казвал: „Когато си отида, момко, вземи каквото ти трябва. Всичко ще е твое.“ Затова Бен взе острия като бръснач ловджийски нож в ножница, украсена по шайенски обичай, и пушката „Шарпс“, модел 1852-ра, двата коня, седлата, одеялата и малко храна. Повече не му трябваше. После слезе в равнината и потегли на север към Форт Елис.
През април 1876-а, докато работеше там като ловец, трапер и коняр, през форта мина Гибън. Генералът имаше нужда от следотърсачи, които познават земите на юг от Йелоустоун. Предлагаше добра заплата и Бен Крейг постъпи при него.
И така стигна до устието на река Тънг, където се срещнаха с генерал Тери, после продължи обратно с обединената колона към устието на Роузбъд. Там наредиха Седма кавалерия под командването на генерал Къстър да се отправи на юг срещу течението на потока и потърсиха хора, които знаят шайенски.
Къстър вече имаше двама следотърсачи, които говореха сиукски. Първият беше чернокож войник, единственият в Седма кавалерия, Айзая Дорман, който бе живял при сиуксите. Вторият беше главният следотърсач Мич Бойър, полуфранцузин, полусиукс. Но макар че шайените винаги се бяха смятали за първи братовчеди и традиционни съюзници на сиуксите, езиците им се различаваха. Крейг вдигна ръка и генерал Гибън го прати в Седма.
Гибън предложи на Къстър още три кавалерийски роти под командването на майор Бризбин, но Къстър отказа. Тери му предложи картечници „Гатлинг“, ала той отхвърли и тях. Когато се отправи срещу течението на Роузбъд, Седма кавалерия се състоеше от дванадесет роти, шестима бели и над тридесет индиански
