следотърсачи, обоз и трима цивилни, общо шестстотин седемдесет и пет души, сред които ковачи и мулетари. Къстър остави при Тери и полковия оркестър, така че последната му атака нямаше да е под звуците на любимия му марш „Гари Оуен“. Ала докато напредваха покрай реката, Крейг слушаше тракането на завързаните по канатите на обозните каруци чайници, котли, казани и черпаци и се питаше какви индианци се надява да изненада Къстър. При този шум и праха, който вдигаха трите хиляди копита, войската се виждаше и чуваше от няколко километра.
От Тънг до Роузбъд Крейг беше имал две седмици, за да опознае прочутата Седма кавалерия и нейния славен командир, и колкото повече виждаше, толкова повече се свиваше сърцето му. Надяваше се, че няма да срещнат много сиукси и шайени, готови за бой, ала се боеше, че е много вероятно.
Колоната цял ден продължи на юг покрай реката, но не се натъкнаха на други индианци. И все пак на няколко пъти, когато прерийният вятър задухваше на запад, конете ставаха плашливи, дори изпадаха в паника и Крейг бе сигурен, че усещат някаква миризма. Горящите типита не можеха за дълго да останат незабелязани. В прерията издигащият се стълб дим се виждаше от километри. Бяха изгубили елемента на изненада.
Малко след четири следобед генерал Къстър заповяда да спрат и да се установят на лагер. Слънцето се спускаше към далечните и невидими Скалисти планини. Бързо опънаха офицерските палатки. Къстър и неговите приятели винаги спяха в медицинската палатка, най-голямата и просторна. Разтвориха сгъваеми лагерни маси и столове, напоиха конете, сготвиха храна, запалиха огньове.
Шайенското момиче лежеше на носилката и се взираше в помръкващото небе. Готвеше се да умре. Крейг й подаде манерката си. Тя го погледна с големите си тъмни очи.
— Пий — каза той на шайенски. Момичето не помръдна. Бен изля малко студена вода върху устата й. Тя разтвори устни. Преглътна. Крейг остави манерката до нея.
Когато мракът се сгъсти, от втора рота дойде да го потърси ездач.
Войникът го намери и се върна да докладва. След десет минути се появи капитан Актън. Придружаваше го сержант Брадок, един ефрейтор и двама редници. Те слязоха от конете и наобиколиха носилката.
Всички гранични следотърсачи в Седма кавалерия, шестимата бели, неколцината кроу и тридесетината арикара, образуваха група с общи интереси. Те познаваха границата и животът по нея.
Вечер край лагерните огньове те често разговаряха. Обсъждаха офицерите, като започваха от Къстър и продължаваха с ротните командири. Крейг се изненада колко непопулярен е генералът сред хората си. Неговият по-малък брат Том Къстър командваше трета рота и войниците го обичаха повече. Ала най- омразен от всички беше капитан Актън. Крейг споделяше тяхната антипатия. Актън бе професионален военен, постъпил във войската преди десет години, точно след Гражданската война, и направил кариера в Седма, в сянката на Къстър, потомък на богато семейство от източните щати. Беше слаб, с изсечено лице и жестока уста.
— Е, сержант — каза Актън, — пленницата е ваша. Хайде да разберем какво знае. Говориш ли дивашки език? — попита той Крейг. Следотърсачът кимна. — Питай я коя е, от кои е и къде са главните сили на сиуксите. Хайде.
Крейг се наведе над момичето и заговори на шайенски, като използваше и думи, и многобройни жестове, тъй като диалектите на равнинните индианци имаха ограничен речник и имаше нужда от знаци за изясняване на смисъла.
— Кажи ми името си, момиче. Нищо лошо няма да ти се случи.
— Наричат ме Вятърът, който тихо говори — отвърна тя.
Кавалеристите стояха наоколо и слушаха. Не разбираха нито дума, но бяха наясно какво означава поклащането на главата й. Накрая Крейг се изправи.
— Господин капитан, тя казва, че името й е Шепнещ вятър. От северните шайени е. От семейството на Високия лос. Сутринта сержантът изгори техните типита. В селото имало десет мъже, включително баща й, и всички били на лов за елени и антилопи на изток от Роузбъд.
— А къде са главните сили на сиуксите?
— Казва, че не била виждала сиуксите. Семейството й дошло от юг, от река Тънг. С тях имало още шайени, но преди седмица се разделили. Предпочитали да ловуват сами.
Капитан Актън погледна бинтованото бедро на момичето и силно го стисна. Индианката ахна, ала не извика.
— Може би й трябва малко окуражаване — каза Актън. Сержантът се ухили. Крейг се пресегна, хвана капитана за китката и дръпна ръката му настрани.
— Така няма да стане, господин капитан. Тя ми каза каквото знае. Щом сиуксите не са на север, откъдето идваме ние, и не са на юг и изток, трябва да са на запад. Можете да го предадете на генерала.
Капитан Актън рязко се освободи от ръката му, сякаш беше заразна. После се изправи, извади сребърния си часовник и го погледна.
— Време е за плюскане в палатката на генерала — заяви офицерът. — Трябва да вървя. — Актън явно бе изгубил интерес към пленницата. — Сержант, когато стане съвсем тъмно, отведи я в прерията и я довърши.
— Може ли първо малко да се позабавляваме с нея, господин капитан? — попита Брадок. Другите избухнаха в одобрителен смях. Капитан Актън яхна коня си.
— Честно казано, сержант, не давам и пукната пара какво ще правите.
И пришпори жребеца си към палатката на генерал Къстър. Другите също яхнаха конете си. Сержант Брадок с похотлива усмивка се наведе към Крейг.
— Добре я пази, момко. Ще се върнем.
Крейг отиде при най-близкия обозен фургон, взе си чиния с осолено свинско, сухари и фасул, седна на един сандък с боеприпаси и се нахрани. Мислеше за майка си, която преди петнадесет години му беше чела Библията на слабата светлина на лоена свещ. Мислеше за баща си, който час след час търпеливо бе промивал пясък, за да търси жълтия метал в потоците, извиращи от планината Прайър. Мислеше и за стария Доналдсън, който само веднъж го бе набил с колана си, при това защото беше проявил жестокост към уловено животно.
Малко преди осем часа, когато мракът вече бе обгърнал лагера, той се изправи, върна чинията и лъжицата във фургона и отиде при момичето. Мълчаливо разпрегна носилката и я спусна на земята, вдигна индианката, с лекота я метна на гърба на коня и й подаде юздите. После посочи откритата прерия.
— Бягай — каза следотърсачът. Известно време момичето просто го гледаше. Крейг плесна коня по задницата. След няколко секунди той се скри от поглед — яко неподковано животно, което можеше само да намери пътя си на огромни разстояния в прерията, докато не усети мириса на себеподобните си. Неколцина индианци арикара любопитно наблюдаваха от петдесетина метра.
Дойдоха при него в девет часа и бяха разгневени. Двама редници го държаха, докато сержант Брадок го биеше. Когато се свлече на земята, го помъкнаха през лагера при генерал Къстър, който седеше на масата пред палатката си, заобиколен от група офицери.
Джордж Армстронг Къстър винаги бе представлявал загадка. Но беше ясно, че има две страни — добра и лоша, светла и тъмна.
Понякога генералът беше весел и склонен към момчешки шеги, обичаше приятната компания. Притежаваше неизчерпаема енергия и жизненост, вечно обмисляше някакъв нов проект: ту събираше диви животни в Равнините и ги пращаше в зоопарковете на Изток, ту изучаваше изкуството на препарирането. Въпреки дългогодишното си отсъствие той бе абсолютно верен на жена си Елизабет, в която беше лудо влюбен.
След някаква пиянска история в младостта си той бе въздържател и отказваше дори чаша вино с вечерята. Никога не ругаеше и забраняваше и на другите да ругаят.
По време на Гражданската война преди четиринадесет години Къстър беше проявил такава смелост, такова безстрашие, че бързо се бе издигнал от лейтенант до генерал-майор. Беше яздил начело на хората си под опустошителен преграден огън, ала никога не го бяха ранявали. Той бе герой на безброй цивилни, но собствените му подчинени му нямаха доверие и го мразеха, освен най-близките му другари.
Това се дължеше на факта, че Къстър беше отмъстителен и жесток към онези, които го бяха оскърбили. Макар че бе останал невредим, по време на войната той беше изгубил повече хора от всеки друг
