кавалерийски командир. Това се отдаваше на почти безумното му безразсъдство. Войниците не обичат командир, който ги води на смърт.
Къстър често наказваше с камшик и имаше повече дезертьори от всеки друг командир на Запад. Седма кавалерия постоянно намаляваше от нощните бягства на така наречените „прелетни птици“. Редовно трябваше да взимат нови попълнения, но никой не си правеше труда да ги обучава, за да ги превърне в добри и опитни кавалеристи. Въпреки дългата есен и зима във Форт Линкълн, през юни 1876 година тази част се намираше в плачевно състояние.
Генералът беше ужасно суетен и амбициозен и правеше всичко възможно, за да увековечи славата си с помощта на вестниците. Много от особеностите на поведението му, включително костюмът от еленова кожа и буйните кестеняви къдрици целяха тъкмо това, както и журналистът Марк Келог, който в момента придружаваше Седма кавалерия.
Но като командир, той имаше два недостатъка, които през следващите няколко часа щяха да доведат до гибелта му. Първо, генералът винаги беше подценявал врага си. Имаше репутацията на велик изтребител на индианци и сам й вярваше. Всъщност преди осем години бе избил едно спящо шайенско село, селото на вожда Черния чайник, разположено на река Уашита в Канзас, като през нощта беше обградил индианците и по изгрев слънце бе изколил почти всички, жени и деца. Шайените току-що бяха подписали нов мирен договор с белите хора и бяха смятали, че не ги заплашва никаква опасност.
През следващите години беше участвал в четири малки схватки с бойни групи. Общо загубите от четирите не надхвърляха и десет души. В сравнение с ужасяващия брой на жертвите от Гражданската война тези сблъсъци с местни индианци изобщо не заслужават да се споменат. И все пак читателите на Изток бяха жадни за герои и в техните очи нашареният дивак от границата представляваше демоничен злодей. Сензационните материали във вестниците и собствената му книга „Моят живот в Равнините“ бяха допринесли за тази му репутация.
Вторият му недостатък бе, че не слушаше ничии съвети. По време на похода покрай Роузбъд той разполагаше с изключително опитни следотърсачи, ала не обръщаше внимание на техните предупреждения. Това беше човекът, пред когото вечерта на 24 юни изправиха Бен Крейг.
Сержант Брадок обясни какво се е случило и подчерта, че има свидетели. Заобиколен от шестима свои офицери, Къстър впери очи в мъжа пред себе си. Видя войник, дванадесет години по-млад от самия него, висок около метър и осемдесет, облечен в дрехи от еленова кожа, с къдрава кестенява коса и тъмносини очи. Очевидно беше бял, дори не бе метис като някои от следотърсачите, и все пак носеше меки кожени обувки вместо твърдите кавалерийски ботуши и от плитката на тила му висеше орлово перо с бял връх.
— Това е много сериозно престъпление — заяви Къстър, когато сержантът свърши. — Вярно ли е?
— Да, господин генерал.
— И защо го направи?
Крейг разказа за разпита на момичето и за плановете за вечерта. На лицето на Къстър се изписа неодобрителна гримаса.
— Не позволявам такива неща в моята войска, даже с червенокожите. Вярно ли е, сержант?
В този момент се намеси седналият зад него капитан Актън. Той бе ловък и убедителен. Лично провел разпита. Действал само чрез преводач. Не измъчвали момичето. Последната му заповед била през нощта да я охраняват, но да не я докосват, за да можел генералът на сутринта да вземе решение.
— Мисля, че сержантът ще потвърди думите ми — завърши той.
— Тъй вярно, господин генерал, точно така си беше — отвърна Брадок.
— Ясно — рече Къстър. — Затворете го в карцера, докато свикаме военен съд. Повикайте сержанта от военната полиция. Крейг, като си пуснал оная пленница, ти си я пратил да предупреди главните сили на противника. Това е измяна и се наказва с обесване.
— Тя не замина на запад — възрази Крейг. — Отиде на изток, за да потърси семейството си или поне онова, което е останало от него.
— Въпреки това може да предупреди противника къде сме — изсумтя Къстър.
— И без това им е известно къде сме, господин генерал.
— Откъде знаеш?
— Следят ни през целия ден.
Десетина секунди всички смаяно мълчаха. Появи се сержантът от военната полиция Люис, едър як ветеран.
— Затвори този човек, сержант. Строг карцер. Утре по изгрев слънце ще проведем кратък военен съд. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно. Това е всичко.
— Утре е неделя — каза Крейг.
Къстър се замисли.
— Прав си. Няма да обеся човек в неделя. Тогава в понеделник.
Полковият адютант, канадецът капитан Уилям Кук, си водеше бележки за разпита. По-късно щеше да ги прибере в багажа си.
В този момент до палатката се приближи един от следотърсачите, Боб Джаксън. С него бяха четирима индианци арикара и един кроу. По залез слънце те бяха отишли напред и сега се връщаха. Джаксън бе наполовина бял, наполовина от племето на чернокраките. Неговият доклад накара Къстър възбудено да скочи на крака.
Точно преди да се стъмни индианските следотърсачи на Джаксън открили следи от голям лагер. Дирите водели на запад от долината на Роузбъд.
Къстър се развълнува поради две причини. Имаше заповед от генерал Тери да стигне до горното течение на Роузбъд, но после, ако получи нова информация, сам да реши как да действа. Това променяше всичко. Сега Къстър беше свободен да разработи своя стратегия и тактика, свой боен план, без да изпълнява чужди нареждания. И второ, изглежда, най-после бе открил главните сили на неуловимите сиукси. На тридесетина километра на запад минаваше друга река, Литъл Бигхорн, която течеше на север и се вливаше в Бигхорн, която от своя страна се вливаше в Йелоустоун.
След два-три дни обединените сили на Гибън и Тери щяха да стигнат до това място и да продължат на юг по течението на Бигхорн. Сиуксите щяха да се озоват в истинска лешникотрошачка.
— Вдигнете лагера — извика Къстър и офицерите му се пръснаха по своите части. — Ще се придвижим през нощта. — Той се обърна към сержанта от военната полиция. — Дръжте арестанта до себе си, сержант Люис. Завържете го за коня му. И не се отдалечавайте много от мен. Сега може да види какво ще се случи с неговите приятели.
Яздиха през цялата нощ. През пресечена местност. Хората и конете започнаха да се уморяват. В малките часове на неделя, 25 юни, стигнаха до хребета, най-високата точка между двете долини. Звездите ярко сияеха. Скоро откриха едно ручейче, което според Мич Бойър се казвало Денс Ашууд Крийк. То течеше на запад и се вливаше в Литъл Бигхорн. Колоната тръгна по брега му.
Точно преди зазоряване Къстър нареди да спрат, но без да се установяват на лагер. Уморените мъже се опитаха да поспят.
Крейг и Люис бяха яздили само на петдесетина метра след Къстър заедно с групата от щаба. Следотърсачът беше на собствения си кон, ала сержантът му бе взел пушката и ловджийския нож. Глезените му бяха завързани с ремъци за седлото, а китките — зад гърба му.
Когато спряха, Люис, безцеремонен, суров, но не и зъл човек, развърза краката му и му позволи да слезе на земята. Ръцете му останаха завързани, но сержантът му даде няколко глътки вода от манерката си. Настъпващият ден щеше да е горещ.
В този момент Къстър взе първото от няколкото си глупави решения, които щяха да определят съдбата му. Повика втория си заместник, капитан Фредерик Бентийн, и му заповяда да вземе три роти, четвърта, осма и единадесета, и да навлезе в скалистия район на юг, за да провери дали има индианци. От няколко метра разстояние Крейг чу възражението на Бентийн, когото смяташе за най-професионалния военен в Седма кавалерия. Ако по бреговете на Литъл Бигхорн наистина били съсредоточени главните противникови сили, било ли разумно да се разделят?
— Дадох ви заповед — изсумтя Къстър и му обърна гръб.
Капитанът сви рамене и се подчини. Сто и петдесет от общо шестстотинте войници на генерала се отправиха да търсят несъществуващия противник из безкрайните хълмове и долини.
