предстоящия търг в края на януари щяха да се продават само скъпи картини.
Малко преди обяд на петия ден Себастиан Мортлейк се протегна и разтърка очи. Бе проучил двеста и деветдесет художествени боклука в напразно търсене на намек за скрито злато. Но десетте „приемливи“ платна, изглежда, бяха таванът. Както казваше на помощниците си: „Трябва да изпитваме удоволствие от работата си, обаче не сме благотворително учреждение“.
— Още колко остават, Бени? — извика през рамо Мортлейк на другия оценител.
— Само четирийсет и четири, Себ — отвърна младежът. Наричаше го така, защото така настояваше Мортлейк, за да създаде приятелска атмосфера в „екипа“. Дори секретарките го наричаха така — само портиерите му казваха „господине“, въпреки че той се обръщаше към тях с малките им имена.
— Нещо интересно?
— Не. Нищо с автор, период, възраст, школа или произход.
— С други думи, семейни аматьори. Ще дойдеш ли утре?
— Да, Себ, ще дойда. Малко ще поразчистя.
— Добро момче. Е, аз ще отида на обяда на шефовете на отдели и после заминавам за вилата. Ти си знаеш работата. Любезно писмо, символична оценка, накарай Дирдри да ги напише на компютъра и да ги изпрати.
И с бодро „Весела Коледа, момчета и момичета“ напусна отдела. След няколко минути двамата му помощници направиха същото. Бени се погрижи последната група прегледани (и отхвърлени) картини да бъдат върнати в склада и останалите четиридесет и четири да бъдат преместени в много по-добре осветена стая. Следобед щеше да разгледа част от тях, а с последните щеше да се справи на другия ден преди да си тръгне за Коледа.
Следобед успя да отхвърли тридесет платна и после се прибра в апартамента си в северния, с други думи по-евтиния край на Ладброук Гроув.
Присъствието на двадесет и пет годишния Бени Евънс в „Дарси“ само по себе си бе триумф на упоритостта над перспективите. Служителите във външните офиси, които влизаха в контакт с клиентите и обикаляха из галериите, носеха красиви костюми и говореха гладко. Служителките също бяха млади и хубави.
Сред тях се движеха униформени портиери и разпоредители, както и облечени в гащеризони носачи, които вдигаха и сваляха, теглеха и бутаха, донасяха и изнасяха.
Невидими за публиката оставаха експертите и аристократите сред тях бяха оценителите, без чиито анализаторски способности щеше да се срути цялата постройка. Те притежаваха острите очи и добрата памет, които от пръв поглед различаваха хубавото от обикновеното, истинското от фалшивото, евтиното от безценното.
Тези като Себастиан Мортлейк бяха дребни монарси сред най-високопоставените в йерархията и им позволяваха малкото им странности заради всички познания, събрани за тридесет години в занаята. Бени Евънс беше различен и проницателният Мортлейк бе разбрал защо, което обясняваше присъствието на младежа.
Той не играеше роля, а изпълнението на роля е неотменна част от лондонския свят на изкуството. Нямаше научна степен, нямаше лустро. Косата му стърчеше на рошави кичури, с които едва ли щеше да се справи дори стилист от Джермин Стрийт.
Когато пристигна в Найтсбридж, счупените му пластмасови очила бяха залепени с лейкопласт. Говореше със силен ланкширски акцент. В началото на интервюто Себастиан Мортлейк се беше смаял. Ала когато провери познанията му по ренесансово изкуство, го назначи въпреки външния му вид и подсмихванията на колегите си.
Бени Евънс идваше от малка къща с тераса в Бутъл. Беше син на мелничар. Не се отличаваше с нищо в началното училище и получи доста слаби резултати на тестовете. Но на седемгодишна възраст се случи нещо, което направи всичко това излишно. Учителката му по рисуване му показа една книга.
Вътре имаше картинки и кой знае защо, детето ги зяпна в почуда. Това бяха картини на млади жени с бебета в ръце и с крилати ангелчета отзад. Момченцето от Бутъл току-що бе видяло своята първа Мадона и младенец от флорентински майстор. След това апетитът му беше неутолим.
Дни наред седеше в обществената библиотека и гледаше творбите на Джото, Рафаело, Тициан, Ботичели, Тинторето и Тиополо. Поглъщаше произведенията на гигантите Микеланджело и Леонардо да Винчи така, както връстниците му поглъщаха евтините си хамбургери.
Като юноша миеше коли, разнасяше вестници и разхождаше кучета и със спестяванията си пътуваше на автостоп из Европа, за да види Уфици и Пити. След италианците започна да изучава испанците, отиде в Толедо и прекара два дни в катедралата пред стенописите на Веласкес, Зурбаран и Мурильо. На двадесет и две години все още нямаше пукната пара, но бе жива енциклопедия по класическо изкуство. Това беше видял Себастиан Мортлейк, когато нае младия кандидат. Ала дори придирчивият и умен Мортлейк бе пропуснал нещо. Инстинкта — или го имаш, или го нямаш. Рошавият младеж от задните улички на Бутъл го имаше и никой не знаеше това — дори той.
На другия ден Евънс дойде в почти празната сграда. Официално беше отворено — портиерът бе на вратата, ала коридорите вътре пустееха.
Бени Евънс отиде в стаята за оценяване и се зае с последните петнадесет картини. Те бяха с различна големина и опаковка. Третата от края беше увита в зебло. Бени разсеяно отбеляза, че номерът й е Д 1601. Когато я видя, се смая от състоянието й, от пластовете мръсотия, които покриваха първоначалното изображение. Трудно можеше да се разбере какво е било някога.
Той я обърна. Дърво. Странно. Още по-странно, не бе дъб. Когато рисуваха върху дърво, северноевропейците използваха главно дъб. В Италия нямаше дъбове. Дали не беше топола?
Бени занесе малката картина на един статив и я подложи на силна светлина. Имаше седнала жена, но без дете. Над нея се бе навел мъж и тя гледаше нагоре към него. Малки розови устенца, изпъкнало чело.
Очите го заболяха от светлината. Той промени ъгъла на лъча и проучи мъжката фигура. Нещо в паметта му се раздвижи — позата, езикът на тялото… Мъжът казваше нещо, жестикулираше и жената унесено го слушаше.
Нещо в начина, по който бяха свити пръстите. Не беше ли виждал и преди така свити пръсти? Но най- важно бе лицето. Малки свити устни и три вертикални бръчки над очите. Къде беше виждал малки вертикални, а не хоризонтални бръчки? Бе сигурен, че е виждал такива, но не си спомняше къде и кога. Погледна формуляра. Някой си господин Т. Гор. Без телефон. По дяволите! Отхвърли последните две картини като евтин боклук, взе формулярите и отиде при Дирдри, последната останала в отдела секретарка. Продиктува й общо писмо, в което се изразяваше съжалението на фирмата, и й даде формулярите. На всеки беше посочена оценката на отхвърлената картина.
Въпреки че бяха четиридесет и четири, текстообработващата програма щеше само да смени имената. Бени известно време възхитено наблюдава работата. Той имаше съвсем повърхностни познания за компютрите. След десет минути Дирдри вече приготвяше пликовете. Той й пожела весела Коледа и си тръгна. Както обикновено, взе автобуса до Ладброук Гроув. Навън миришеше на сняг.
Когато се събуди, часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Усети до себе си възбуждащата топлина на Джули. Преди да заспят се бяха любили и това обикновено гарантираше спокойна нощ. И все пак се бе събудил и мислите му бяха неспокойни. Опита се да си спомни за какво си е мислил преди три часа, когато се беше унасял. Освен за Джули. Пред очите му се появи увитата в зебло картина.
Той рязко се надигна. Джули сънено изсумтя. Бени седна и промълви три думи в мрака:
— Мама му стара!
На другата сутрин, 23 декември, се върна в „Дарси“. Този път наистина беше затворено. Влезе през служебния вход.
Трябваше му библиотеката на „Стари майстори“. Вратата се отваряше с електронна комбинация, която му бе известна. Остана вътре един час и излезе с три справочника, които занесе в стаята за оценяване. Увитата в зебло картина продължаваше да е на статива, на който я беше оставил.
