ЯНУАРИ
— Скъпи Пери, едновременно съм впечатлен и заинтригуван. Защо е този разкошен обяд, при това в самото начало на годината? Не че се оплаквам.
Бяха в клуба на Перигрин Слейд близо до Сейнт Джеймс Стрийт. Беше 4 януари и ленивата страна бавно се връщаше на работа. Слейд бе домакин и Реджи Феншоу, собственик на галерията „Феншоу“ на Понт Стрийт, с одобрение гледаше бутилката „Бешевел“, която Слейд беше поръчал.
Слейд се усмихна, поклати глава и даде знак, че другите посетители са прекалено наблизо за абсолютна поверителност. Феншоу го разбра.
— А сега съм още по-заинтригуван. Разяждан от любопитство. Трябва да чакам до кафето, така ли?
Изпиха кафетата си съвсем сами в библиотеката на горния етаж. Слейд накратко обясни, че преди близо два месеца се появил напълно непознат човек с невъобразимо мръсна стара картина, която според него имала някаква стойност. По някаква щастлива случайност и поради прекалено многото работа в отдел „Стари майстори“ тя привлякла вниманието само на един човек, млад, но очевидно извънредно интелигентен младши оценител.
Той подаде доклада на Евънс на галериста. Феншоу го прочете, остави чашата си с портвайн специална резерва и каза:
— Боже Господи! — И в случай, че Всемогъщия бе пропуснал да го чуе, повтори възклицанието си. — Сигурно си приел предложението му.
— Не съвсем — отвърна Слейд и внимателно обясни какво е намислил. Кафето на Феншоу изстина и портвайнът му остана недокоснат.
— Изглежда, има копие на писмото. Какво ще каже Себ Мортлейк?
— Изгорих го. Себ предния ден замина за провинцията.
— Ами компютърният файл?
— Няма такъв. Вчера повиках компютърен специалист. Тази част от база данните вече не съществува.
— Къде е сега картината?
— В моя кабинет. Заключена.
— Кога е следващият ви търг на стари майстори?
— На двайсет и четвърти.
— Този младеж… Той ще забележи, ще възрази пред Себ Мортлейк, който даже може да му повярва.
— Не и ако е в северна Шотландия. Направих услуга на един човек там и мога да поискам да ми се отблагодари.
— Но ако картината не бъде отхвърлена и върната на собственика, трябва да има доклад за оценката.
— Има.
Слейд извади от джоба си друг лист и го подаде на Феншоу. Галеристът прочете успокоителния текст, в който се говореше за картина, навярно раннофлорентинска, художник неизвестен, произход неизвестен. Оценена на стойност между пет и седем хиляди лири. Той се отпусна назад, вдигна чашата си в наздравица и отбеляза:
— В училище често те бъхтех и това трябва да е оказало известно въздействие, Пери. Действаш много решително. Добре, действай.
След два дни Тръмпингтън Гор получи писмо от „Дарси“. Нямаше подпис, но носеше печата на отдел „Стари майстори“. Молеха го да подпише приложения формуляр и да ги упълномощи да обявят на търг неговата картина, която оценяваха на стойност между пет и седем хиляди лири. Имаше плик с обратен адрес. Макар той да не знаеше това, адресът щеше да отнесе писмото неразпечатано на бюрото на Перигрин Слейд.
Той изпадна във възторг. С пет хиляди лири можеше да преживее половин година, през която със сигурност щеше да си намери актьорска работа. Лятото беше любимо време за външни снимки. Той подписа формуляра и го прати.
На 20 януари Перигрин Слейд се обади на шефа на „Стари майстори“.
— Себ, можеш ли да ми направиш една услуга?
— Разбира се, Пери. За какво става дума?
— Един мой много стар приятел живее в Шотландия. Малко е разсеян и е забравил за изтичането на застраховката на картините си. Презастраховането им е насрочено за края на месеца. Идиотите от неговата застрахователна компания са доста безцеремонни. Няма да ги застраховат без осъвременена оценка.
Оценяването със застрахователна цел на скъпи или не чак толкова скъпи колекции от произведения на изкуството редовно се извършваше от всички големи лондонски фирми в бранша. Разбира се, това носеше чудесен хонорар. Но обикновено това ставаше с предизвестие.
— Много досадно, Пери. След четири дни е големият търг и се скъсваме от бачкане. Не може ли да почака?
— За съжаление не може. Ами онова твое момче, дето го взе преди две години?
— Бени ли?
— Той не е ли достатъчно опитен, за да се справи? Колекцията не е голяма. Главно портрети от началото на седемнайсети век. Може да вземе предишната ни оценка и да я поразкраси.
— Хм, добре.
На 22 януари Бени Евънс потегли с нощния влак за Кейтнес в северна Шотландия. Щеше да отсъства цяла седмица.
Сутринта на търга, който Слейд щеше да води лично, директорът спомена на Мортлейк, че щял да включи една картина, която не фигурирала в каталога.
— Каква картина?
— Някаква мацаница, която може да е флорентинска. Един от ония боклуци, с които се занимаваше твоят млад приятел Евънс. Картините, които трябваше да оцени след като ти замина за Коледа.
— Нищо не ми е споменавал. Мислех, че всички вече са върнати на собствениците им.
— Аз съм виновен. Просто ми е изскочило от ума. Сигурно и на него. Случайно точно преди Коледа дойдох да разчистя някои залежали въпроси. Видях го в коридора и го попитах какво прави. Той каза, че си го помолил да погледне последните четирийсетина картини.
— Така е — потвърди Мортлейк.
— Е, Евънс смяташе, че една от тях си струвала да опитаме. Веднага я взех, после се разсеях, оставих я в кабинета си и съвсем забравих за нея.
Той подаде на Мортлейк скромната оценка, която уж принадлежеше на Бени Евънс и определено носеше неговия подпис, остави шефа на отдел „Стари майстори“ да я прочете и я взе.
— Собственикът упълномощил ли ни е?
— О, да. Вчера му се обадих, след като видях, че проклетата картина още е в кабинета ми. Той беше направо щастлив. Снощи прати формуляра по факса.
Тази сутрин Себ Мортлейк имаше да мисли за достатъчно много други неща, за да обърне внимание на някаква анонимна картина без ясен произход и с оценка близо до личния му минимум от пет хиляди лири. Предлагаха шедьовър на Веронезе, наред с творби на Ди Родолфо и Сано ди Пиетро. Той кимна и побърза към залата на търга, за да надзирава подреждането. В десет часа Перигрин Слейд се качи на трибуната, вдигна чукчето и търгът започна.
Обичаше да води най-важните търгове. Заради издигнатото място, властта, кимванията към известните участници и приятели от вътрешния кръг на лондонския свят на изкуството и агентите, които знаеше, че представляват някои страшно богати хора.
