— Знаеха — отвърна Бени. — Поне подозираха. Аз бях оценителят. Предупредих ги. Вие сте измамен, а аз съм унищожен. От човек, който е сключил сделка с тази художествена галерия.
Той започна от началото, с последната група картини и нетърпението на шефа му да замине за коледната ваканция. Когато свърши, актьорът зяпна факсимилето на документа за удостоверяване на автентичността във вестника.
— Два милиона лири — промълви той. — С тях можех чудесно да си живея до края на живота си. Естествено законът…
— Е задник — довърши Джули. — Проверката ще покаже, че „Дарси“ са допуснали грешка и че Феншоу е действал по интуиция. Случва се. Законът не е нарушен.
— Кажете ми нещо — рече Бени. — На формуляра, който сте попълнили, пише, че сте актьор. Вярно ли е? Актьор ли сте?
— От трийсет и пет години съм в бранша, младежо. Имам участие в близо сто филма.
Той забрави да спомене, че повечето от тези участия са продължили само по няколко секунди.
— Искам да кажа, можете ли убедително да се представяте за друг човек?
Тръмпингтън Гор изправи гръб с цялото достойнство, което му позволяваше дрипавият стар халат.
— Аз, господине, мога да се представя за всичко. Такава ми е работата. Всъщност не умея нищо друго.
— Разбирате ли, имам една идея — каза Бени.
Той говори в продължение на двадесет минути. Когато свърши, бедният актьор дълго обмисля решението си.
— Отмъщението — измърмори Тръмпи. — Блюдо, което най-добре се яде студено. Да, следата вече е изстинала. Слейд не ни очаква. Струва ми се, Бени, че току-що си спечели партньор.
Той протегна ръка. Бени я стисна. Джули постави своята върху техните.
— Един за всички, всички за един.
— Да, това ми харесва — каза Бени.
— Мускетарите — отбеляза Тръмпи.
Бени поклати глава.
— Никога не съм бил добър във френските импресионисти.
Остатъкът от април бе натоварен. Събраха средствата си и довършиха проверките. Бени трябваше да проникне във файла с личната кореспонденция на Перигрин Слейд. Джули избра да влезе в системата на „Дарси“ чрез секретарката на Слейд госпожица Присила Бейтс. Нейната електронна самоличност беше установена лесно. Що се отнасяше до база данните, тя се казваше П-Бейтс. Проблемът бе паролата й.
МАЙ
Тръмпингтън Гор следваше госпожица Бейтс като сянка в такова разнообразие от дегизировки, че тя не заподозря нищо. След като откриха адреса й в Чийм, Бени нощем нападаше кофата й за боклук и се връщаше с чувал, пълен с отпадъци. Не откриха нищо.
Госпожица Бейтс водеше безукорно праведен живот. Беше стара мома и живееше сама. В малкия й апартамент цареше идеален ред. Ходеше на работа с метрото до Найтсбридж и изминаваше последните петстотин метра пеш. Купуваше си „Гардиан“ — опитаха тази дума за парола, но не познаха — и ходеше на почивка със сестра си и зет си във Фринтън.
Откриха тази информация в едно старо писмо в боклука, но паролата не бе и „Фринтън“. Намериха и шест празни кутии „Уискас“.
— Тя има котка — каза Джули. — Трябва да научим името й.
Тръмпи въздъхна. Това означаваше още едно пътуване до Чийм. Той се появи в събота, тъй като знаеше, че госпожица Бейтс ще си е вкъщи, и се дегизира като продавач на стоки за домашни любимци. За негова радост секретарката прояви интерес към колчето за острене на нокти, тъй като отегчената котка иначе разкъсваше завивките на леглото.
Докато стоеше на прага с фалшиви зъби и дебели очила, от дневната зад нея се появи един пъстър котарак и презрително го погледна. Актьорът ентусиазирано започна да хвали красотата на животното, като го наричаше „маца“.
— Ела тук, Аламейн, ела при мама — повика го тя.
Ел Аламейн: битка в Северна Африка през 1942 година, където беше загинал баща й. В Ладброук Гроув Джули отново влезе в системата и набра името. За база данните на „Дарси“ госпожица Присила Бейтс, доверена секретарка на Перигрин Слейд, бе П-Бейтс АЛАМЕЙН. И имаше достъп до всички и-мейли на шефа си. Под нейно име Джули качи стотици лични писма.
Това се случи една седмица преди Бени да направи избор.
— Той има приятел в отдела за изобразително изкуство в „Обзървър“. Получил е три писма от него. Чарли Доусън. Сегиз-тогиз Доусън чува какво става в „Кристи“ или „Сотби“ и съобщава на Слейд. Той ще го направи.
Като използва киберспособностите си, Джули написа писмо от Чарли Доусън до Перигрин Слейд и го запази за по-късно използване. През това време Бени проучваше каталога на следващия голям търг в „Дарси“. Холандски и фламандски стари майстори, насрочен за 20 май. След известно време той посочи илюстрацията на едно малко маслено платно.
— Тази — каза той. Джули и Тръмпи го погледнаха. Натюрморт, представляващ синьо-бяла делфтска купа с малини, до която имаше няколко мидени черупки. Странна композиция. Купата стоеше на ръба на стара очукана маса.
— Кой е тоя Коорте, по дяволите? — попита Тръмпингтън Гор. — Никога не съм чувал за него.
— Малцина са чували, Тръмпи. Доста неизвестен художник. От Мидълбургската школа, Холандия, средата на седемнайсети век. Но от него не са запазени много картини, не повече от шейсет по целия свят. Затова е… рядък. Винаги е рисувал едни и същи неща. Ягоди, малини, аспержи и понякога мидени черупки. Адски досаден, но си има почитатели. Погледнете оценката.
В каталога се посочваше от сто и двадесет до сто и петдесет хиляди лири.
— Тогава защо Коорте? — попита Джули.
— Защото има един холандски бирен милиардер, който е маниак на тема Коорте. Няма да присъства, но ще има негов представител. С непопълнен чек.
На сутринта на 20 май в аукционерската къща „Дарси“ кипеше оживление. Перигрин Слейд отново лично щеше да води търга и вече беше влязъл в залата, когато госпожица Бейтс забеляза, че има поща. Беше девет часът. Търгът започваше в десет. Тя прочете писмото и като прецени по съдържанието, че може да е важно, разпечата копие на лазерния принтер. С него в ръка заключи кабинета и побърза след шефа си.
Завари шефа си да проверява микрофона си на подиума. Слейд и благодари и прегледа писмото. Пращаше го Чарли Доусън и можеше да е извънредно полезно.
„Скъпи Пери, снощи на вечеря чух, че пристигнал някой си Мартин Гети. Настанил се при приятели и се надявал да остане инкогнито.
Сигурно знаеш, че той е един от водещите производители на говеждо в Кентъки. Освен това има частна колекция от произведения на изкуството, която никой не е виждал. Хрумна ми, че може да е в Лондон поради тази причина. Поздрави, Чарли.“
Слейд прибра листа в джоба си и отиде при масата за регистрация във фоайето. Ако не бяха отлично познати на аукционера, участниците в търга обикновено попълваха формуляри и получаваха пластмасова карта с номер, с която се обозначаваше победителят. Участникът само я вдигаше и служителят записваше номера му. Оттам се взимаше името, адресът и банковата му сметка.
Още бе рано, девет и петнадесет. До този момент имаше попълнени само десет формуляра и нито един от тях не беше на Мартин Гети. Но дори само името бе достатъчно, та на Слейд да му потекат слюнките. Той размени няколко реплики с трите красавици зад масата и се върна в залата.
В десет без петнадесет към тях се приближи нисък, не особено добре облечен мъж.
