— Но това не е мое. Не съм го писал аз.
Слейд пребледня от гняв.
— Евънс, стига ми вашето нехайство. Но няма да търпя лъжите ви. Те нямат място в тази компания. Отвън ще намерите госпожица Бейтс. Трудовата ви книжка и другите ви документи са при нея. Освободете бюрото си и до един час да ви няма. Това е всичко.
Бени се опита да поговори с шефа си. Любезният Себастиан Мортлейк го слуша няколко минути, после се запъти към бюрото на Дирдри.
— Моля те, отвори файла с докладите и оценките за двайсет и втори и двайсет и трети декември — каза той. Компютърът покорно блъвна серия от доклади, един от които за номер Д 1601. Беше същият, който Бени Евънс преди малко бе видял в кабинета на Слейд.
— Компютрите не лъжат — изсумтя Мортлейк. — Да те няма, момко.
Бени Евънс може да не беше много образован и да не разбираше от компютри, но не беше глупак. Когато излезе на улицата, знаеше точно какво и как се е случило. Също така знаеше, че всички са против него и че никога повече няма да работи в света на изкуството.
Но все още му оставаше един приятел. Джули Дей беше коренячка лондончанка, макар че не бе класическа хубавица и мнозина не биха оценили пънкарската й прическа и зелените й нокти. Ала Бени я обичаше, както и тя него. Момичето го слуша цял час — толкова му отне, за да й обясни какво се е случило.
Познанията й по изобразително изкуство можеха да се съберат на пощенска марка, но тя имаше друга дарба, тъкмо обратната на тази на Бени. Беше дете на компютърния век. Дори да хвърлите току-що излюпено патенце във водата, то ще заплува. Джули бе потопила първия си показалец в киберпространството с компютърните игри в училище и го намираше за естествената си среда. Тя беше двадесет и две годишна и можеше да върши с компютър онова, което Йехуди Менухин бе правил с цигулка на Страдивариус.
Джули работеше в малка фирма, ръководена от бивш компютърен хакер. Разработваха системи за сигурност, които предпазваха компютрите от незаконен достъп. Също както най-добрият начин да отключиш един катинар е да се обърнеш към ключар, най-добрият начин да проникнеш в компютър е да се обърнеш към някой, който разработва защитните системи. Джули Дей се занимаваше тъкмо с това.
— И какво искаш да направя, Бени? — попита момичето, когато той свърши.
Бени Евънс може и да идваше от задна уличка в Бутъл, но прадядо му бе бил един от бутълските младежи, които през 1914 година първи се бяха записали доброволци. Бяха ги пратили в Ланкширския мускетарски полк и те се бяха сражавали като тигри във Фландрия и бяха умрели като герои. От двеста души бяха оцелели само седем, един от които — прадядото на Бени. Старите гени умират трудно.
— Искам оня гадняр Слейд. Искам го мъртъв — отвърна той.
Когато вечерта си легнаха, на Джули й хрумна нещо.
— Трябва да има още някой, който е също толкова бесен, колкото теб.
— Кой?
— Първоначалният собственик.
Бени седна в леглото.
— Права си! Измамили са го с два милиона. А той дори може да не знае.
— Кой е той?
Бени се замисли.
— Съвсем бегло прегледах формуляра. Казваше се Т. Гор.
— Телефон?
— Не беше посочен.
— Адрес?
— Не го запомних.
— Къде трябва да е записан?
— В база данните. В списъка на продавачите или в складовата информация.
— Имаш ли достъп? Лична парола?
— Не.
— Кой има?
— Всеки висш служител.
— Мортлейк?
— Разбира се. Себ може да провери всичко, каквото поиска.
— Ставай, Бени, миличък. Чака ни работа.
Трябваха й десет минути, за да влезе в база данните на „Дарси“. Тя постави въпроса си. База данните поиска да се идентифицира.
Джули имаше списък. Как точно се бе идентифицирал Себастиан Мортлейк? Дали само със „С“ или „Себ“? А може би „Себастиан“? С малки букви, главни букви или комбинация от двете? Имаше ли точка или тире между малкото му име и фамилията, или нямаше нищо?
Джули опита всички възможности и база данните всеки път ги отхвърляше. Молеше се да няма ограничение на грешните опити, което да прекъсне връзката. За щастие компютърният специалист, който беше разработил системата, бе предположил, че изкуствоведите са пълни идиоти в областта на компютрите и че постоянно ще си забравят кодовете. Връзката остана отворена.
Успя едва на петнадесетия опит. Шефът на „Стари майстори“ се идентифицираше като „себ-морт“: малки букви, първото име съкратено, едно тире, фамилията съкратена. База данните на „Дарси“ прие, че „себ-морт“ е на линията и поиска паролата му.
— Повечето хора използват нещо познато или скъпо — бе казала тя на Бени. — Името на жена си, на кучето си, на квартала си, известна личност, на която се възхищават.
— Себ е ерген и няма домашни любимци. Живее единствено в света на картините.
Започнаха с италианския Ренесанс, преминаха към холандско-фламандската школа, после към испанските майстори. В десет часа и четири минути една слънчева пролетна сутрин Джули успя. Мортлейк бе „себ-морт“ и ГОЯ. База данните я попита какво я интересува. Тя попита за собственика на номер Д 1601. Компютърът в Найтсбридж порови в паметта си и й отговори. Господин Т. Гор. Честнът Гардънс 32, Уайт Сити, бл. 12. Тя изтри всички следи от проникването си и изключи системата. После поспаха три часа.
Намираше се само на километър и половина. На адреса откриха неподдържан блок. Господин Т. Гор живееше в мазето. Той отвори вратата, облечен в стария си испански халат.
— Господин Гор?
— Да.
— Казвам се Бени Евънс. Това е приятелката ми Джули Дей. Аз съм… работех в аукционерската къща „Дарси“. Вие ли сте господинът, който миналия ноември е предложил малка стара картина в очукана позлатена рамка за продажба?
Тръмпингтън Гор се притесни.
— Аз съм, да. Нищо лошо, надявам се? Тя се продаде на търг през януари. Надявам се, че не е фалшификат, нали?
— О, не, господин Гор, не е фалшификат. Тъкмо обратното. Тук е много студено. Може ли да влезем? Искам да ви покажа нещо.
Гостоприемният Тръмпи им предложи от сутрешния си чай. След неочаквания му късмет преди три месеца вече нямаше нужда да използва по два пъти торбичките с чай. Докато двамата младежи държаха чашите, той прочете дългия една страница материал в „Сънди Таймс“, който носеше Бени. Накрая зяпна.
— Това ли е? — посочи той реставрираната картина на Сасета.
— Да, господин Гор. Вашата стара картина в кафяво зебло. Почистена, реставрирана и с установена автентичност. Изключително рядка творба на Сасета. Сиена, около хиляда четиристотин двайсет и пета година.
— Два милиона лири! — ахна актьорът. — Каква беда! Ех, ако знаех. Ех, ако в „Дарси“ бяха знаели!
