Отново включи силната лампа и използва лупата, която откри в чекмеджето на Себастиан Мортлейк. После сравни лицето на наведения мъж с другите, за които се знаеше, че са излезли изпод четката на художника от справочниците. На една от тях имаше монах или светец с кафяво расо, тонзура, изпъкнало чело и три вертикални бръчки на тревога или дълбок размисъл точно между очите.
Когато свърши, Бени потъна в собствения си свят. Приличаше на човек, който се е препънал в камък и е открил мините на цар Соломон. Чудеше се какво да прави. Нищо не беше доказано. Можеше да греши. Картината бе покрита с ужасяваща мръсотия. Но поне трябваше да предупреди началството.
Той уви картината в зеблото и я остави на бюрото на Мортлейк. После отиде в стаята на секретарките, включи компютъра на Дирдри и се опита да разбере как работи. След час с два пръста започна да пише писмо.
Когато свърши, много учтиво помоли компютъра да принтира две копия и машината се подчини. Намери пликове в едно чекмедже и адресира писмата на ръка — едното до Себастиан Мортлейк, другото до заместник-председателя и генерален директор господин Перигрин Слейд. Първото остави при картината, а второто пъхна под заключената врата на кабинета на господин Слейд. После се прибра вкъщи.
Фактът, че Перигрин Слейд бе дошъл в кабинета си по Коледа, беше необичаен, ала напълно обясним. Той живееше на съседния ъгъл, а жена му лейди Елинор почти постоянно бе в тяхното хампширско жилище и сигурно вече беше заобиколена от досадните си роднини. Той й бе казал, че няма да може да се прибере до Бъдни вечер. Това щеше да скъси ужаса на коледната ваканция, през която трябваше да играе ролята на домакин на нейните роднини.
Освен това искаше да провери някои неща за свои високопоставени колеги, а това изискваше спокойствие. Той влезе през същия служебен вход, през който преди час бе излязъл Бени Евънс.
В сградата беше приятно топло — не ставаше и дума да изключат отоплението през празниците — и някои сектори бяха охранявани с особено надеждни системи, включително собствения му офис. Той изключи алармата, мина през външната стая на отсъстващата госпожица Присила Бейтс и влезе в кабинета си.
Съблече си сакото, извади лаптопа от дипломатическото си куфарче и го включи в главната система. Имаше два и-мейла, но ги остави за по-късно. Преди това искаше да изпие чаша чай.
Обикновено му го правеше госпожица Бейтс, разбира се, ала тъй като нея я нямаше, трябваше да се обслужи сам. Той взе от шкафа й чайника, кутия „Ърл Грей“, чаша от костен порцелан и резенче лимон. И докато търсеше контакт за чайника, видя писмото на килима до вратата. Докато водата кипваше, господин Слейд хвърли плика на бюрото си.
После занесе чашата в кабинета си и прочете двата и-мейла. Не бяха толкова важни, че да не могат да почакат до Нова година. Той набра серия кодове за достъп и започна да тършува из файловете на шефовете на отдели и другите членове на директорския борд.
Когато свърши, мислите му се върнаха към личните му проблеми. Въпреки приличната си заплата Перигрин Слейд не беше богат. По-малък син на граф, той не бе наследил нищо.
Беше се оженил за дъщеря на херцог, която се бе оказала дребнаво и разглезено същество, убедено, че има право на голямо имение в Хемпшир, в което да се заобикаля с изключително скъпи коне. Лейди Елинор не му излизаше евтино. Затова пък му осигуряваше постоянен достъп до каймака на общество, което често беше много полезно за бизнеса.
Към това можеше да прибави прекрасен апартамент в Найтсбридж, но той твърдеше, че имал нужда от него за работата си в „Дарси“. Дължеше службата си на влиянието на своя тъст, както и израстването си до заместник-председател под председателството на киселия херцог Гейтсхед, който украсяваше директорския борд.
С помощта на далновидни капиталовложения можеше да забогатее, ала господин Слейд упорстваше сам да управлява инвестициите си и това фатално се отразяваше на финансовото му състояние. Тъй като нямаше представа, че е най-добре да остави чуждите пазари на хората, които ги познават, той бе вложил много пари в новата европейска валута и за по-малко от две години я беше видял да се обезценява с тридесет процента. Нещо повече, за тази цел бе взел големи заеми и неговите кредитори тактично бяха споменали за „просрочване на платежа“. С други думи, не можеше да изплати дълговете си.
Накрая идваше лондонската му любовница, неговият таен грях, маниакален навик, от който не можеше да се избави, при това ужасно скъп. Погледът му попадна върху писмото. То беше в плик на „Дарси“, следователно от вътрешен човек, и написано с почерк, който не познаваше. Този глупак не можеше ли да използва компютър или да намери някоя секретарка? Сигурно беше пъхнато днес, иначе госпожица Бейтс щеше да го види. Обзе го любопитство. Кой работеше през нощта? Кой бе идвал преди него? Той разкъса плика.
Авторът очевидно не беше на „ти“ с компютъра. Новите редове бяха без отстъп, обръщението „Уважаеми господин Слейд“ бе написано на ръка и подписът гласеше Бенджамин Евънс. Не го познаваше. Генералният директор погледна надписа в горната част на листа. Отдел „Стари майстори“.
Някакво глупаво служебно оплакване, несъмнено. Зачете се. Третият абзац най-после привлече вниманието му.
„Не вярвам да е част от много по-голям олтар заради формата и отсъствието на следи по ръбовете.
Но е възможно картината да е поръчана от богат търговец за частната му къща. Въпреки неколковековната мръсотия, ясно личат приликите с известните творби на…“
Когато прочете името, Перигрин Слейд се задави и разля чая по марковата си вратовръзка.
„Смятам, че въпреки разходите си струва картината да бъде почистена и реставрирана, и ако сходствата изпъкнат по-ясно, да се обърнем към професор Колензо, който да я проучи с оглед на евентуално доказване на автентичността.“
Слейд препрочете писмото три пъти. В сградата в Найтсбридж неговият прозорец продължи да свети в мрака, докато обмисляше какво да направи. Той влезе в компютърната система, за да провери кой е донесъл картината. Т. Гор. Човек без телефон, без факс, без и-мейл адрес. Бедняшки квартал с мизерни апартаменти. Следователно бедняк и най-вероятно невеж. Оставаше Бенджамин Евънс. Хмммм. Под подписа бяха прибавени думите: „Копие до Себастиан Мортлейк“. Перигрин Слейд се изправи.
След десет минути се върна от отдел „Стари майстори“ с увитата в зебло картина и второто писмо. Това определено беше проблем, който касаеше заместник-председателя. В този момент иззвъня мобилният му телефон.
— Пери?
Веднага позна гласа — превзет и гърлен — и устата му пресъхна.
— Да.
— Знаеш кой е, нали?
— Да, Марина.
— Какво каза?
— Извинявайте. Да, госпожице Марина.
— Така е по-добре, Пери. Не обичам да пропускат първата част. Ще трябва да си платиш за това.
— Наистина ужасно се извинявам, госпожице Марина.
— Повече от седмица не си идвал да ме видиш. Мммм?
— Около Коледа винаги е напрегнато.
— И през това време си бил много лошо момче, нали, Пери?
— Да, госпожице Марина.
Дланите му се потяха.
— Тогава трябва да направим нещо по въпроса, нали, Пери?
— Щом смятате, госпожице Марина.
— О, разбира се, че смятам, Пери, смятам. Точно в седем часа, малкия. И не закъснявай. Знаеш колко мразя да ме карат да чакам.
Телефонът замлъкна. Ръцете му трепереха. Тя винаги го плашеше до смърт, даже по телефона. Но тъкмо това беше важното. Както и онова, което ставаше по-късно.
