ги бе окачил с дълъг зелен шнур на покритата с тапети стена. Когато излизаха от църква, жителите можеха да видят Шарл на вратата, обут в хубави шити пантофи.
Той се връщаше късно, в десет часа, понякога и в полунощ. Искаше да яде и тъй като прислужницата беше вече легнала, поднасяше му Ема. За да вечеря по-удобно, той събличаше редингота си и изреждаше едно след друго всички лица, които бе срещнал, селата, които бе обходил, рецептите, които беше писал, и доволен от себе си, изяждаше остатъка от задушеното месо, остъргваше сиренето си, изхрупваше една ябълка, изпразваше каната, после си лягаше в кревата, изтягаше се на гръб и захъркваше.
Понеже отдавна бе свикнал да спи с памучна нощна шапчица, копринената кърпа не се задържаше на ушите му, така че заран косите му падаха разчорлени по лицето, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на която се развързваха през нощта. Той носеше винаги груби ботуши, които при извивката на крака имаха две дълбоки гънки, косо насочени към глезените, докато останалата част от горнището продължаваше в права линия, опъната като по калъп. Казваше, че тия ботуши са
Майка му одобряваше тая пестеливост. Тя дохождаше да го навести както едно време, и то когато в дома й се разразяваше някаква по-силна буря; но госпожа Бовари — майката, изглеждаше зле разположена към снаха си. Според нея Ема се държеше
През времето на госпожа Дюбюк старата жена чувстваше, че все още е предпочитана, но сега любовта на Шарл към Ема й се виждаше като измяна към нейната нежност, като нахлуване в област, която й принадлежеше; и тя наблюдаваше щастието на сина си с тъжно мълчание, както разорен човек гледа през прозорците хора, седнали на трапеза в неговия предишен дом. Във вид на спомени тя му изреждаше своите мъки и жертви и като ги сравняваше с небрежността на Ема, заключаваше, че съвсем не е разумно да я обожава по такъв изключителен начин.
Шарл не знаеше какво да отговори; той почиташе майка си и обичаше безкрайно жена си; смяташе преценките на едната непогрешими и все пак намираше, че другата е безукорна. След заминаването на госпожа Бовари той се опитваше да подхвърли боязливо и със същите изрази една-две от най-невинните забележки, които бе чул от майка си; Ема с една дума му доказваше, че се лъже и го изпращаше при пациентите му.
Все пак според теориите, които бе усвоила, Ема поиска да се убеди, че е влюбена. Под лунна светлина в градината тя декламираше всички страстни стихотворения, които знаеше наизуст, и му пееше, въздишайки, меланхолични адажио; но след това пак се чувстваше толкова спокойна, колкото и преди, а Шарл не изглеждаше нито по-влюбен, нито по-развълнуван.
След като напразно бе удряла така с кремък по сърцето си, без да успее да изтръгне ни една искрица, неспособна да разбере онова, което не чувстваше, както и да вярва в нещо, което не се проявява по установените форми, тя лесно се убеди, че в страстта на Шарл нямаше вече нищо
Един горски пазач, когото господин Бовари беше излекувал от пневмония, подари на госпожата малка италианска хрътка; когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите й вечната градина и прашният път.
Тя отиваше до банвилската букова горичка, до напуснатия павилион, който беше в ъгъла на стената към нивите. Там в защитния ров, между тревите, имаше високи тръстики с резливи листа. Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното й идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки.
Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“
Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето й. Тя си припомняше дните на раздаване на наградите, когато се качваше на естрадата, за да получи венчетата за отличие, с коса на плитки, с бяла рокля и открити платнени обуща; тя беше миловидна и когато се връщаше на мястото си, господата се навеждаха, за да й направят комплименти; дворът беше пълен с каляски, през вратичките й викаха за сбогом, учителят по музика с цигулката в калъф минаваше и поздравяваше. Колко далеч беше всичко това! Колко далеч!
Тя повикваше Джали между коленете си, милваше с ръка продълговатата й хубава глава и казваше:
— Хайде, целуни господарката си, на тебе не ти е тежко.
После, гледайки тъжното изражение на гъвкавото животно, което бавно се прозяваше, тя се разнежваше и като го уподобяваше на себе си, приказваше му гласно, като че утешаваше опечален човек.
Понякога връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина. Тръстиките, приведени до земята, свиреха, а листата на буките шумоляха с бърз трепет, докато върховете им се люлееха безспир и продължаваха своя тържествен шепот.
Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше.
В алеята зеленикав отсвет, отразен от листата, озаряваше редкия мъх, който тихо скърцаше под нозете й. Слънцето залязваше, между клоните небето беше червено и стволовете, подобно на посадени в права линия дървета, приличаха на тъмна колонада, изрязана на златист фон; обхващаше я страх, тя викаше Джали, връщаше се бързо в Тост по широкия път, отпускаше се в креслото и цялата вечер мълчеше.
Но към края на септември в нейния живот се случи нещо необикновено: тя бе поканена във Вобиесар у маркиз д’Андервилие.
Държавен секретар през Реставрацията, маркизът, който искаше отново да влезе в политическия живот, подготвяше отдалеч кандидатурата си за Камарата на депутатите. През зимата той раздаваше щедро по един товар дърва, а в окръжния съвет с патос и настойчиво искаше пътища за своята околия. През силните горещини в устата му се бе появил абсцес, от който Шарл като по чудо го беше облекчил чрез едно навременно рязване с ланцет. Управителят на имота му, изпратен в Тост да плати за операцията, разправи вечерта, че видял в градината на лекаря великолепни череши. И тъй като черешите не вирееха във Вобиесар, господин маркизът измоли от Бовари няколко калема за присаждане и сметна за свой дълг да му благодари лично, видя Ема, помисли, че тя има хубава снага и че поздравява съвсем не като селянка, затова в замъка решиха, че няма да бъдат прекалено снизходителни, нито, от друга страна, ще направят нещо неуместно, ако поканят младото семейство.
Една сряда в три часа господин и госпожа Бовари потеглиха за Вобиесар със своята бричка, на която отзад бе привързан голям куфар, а една кутия за шапки беше сложена пред завивката на краката им. Друга мукавена кутия беше поставена между краката на Шарл.
Пристигнаха по здрач, когато в парка запалваха книжните фенери, за да светят на колите.
