— Съмнявате ли се? — Студената увереност, която струеше от думите, не остави и сянка от съмнение сред събралите се.
— Приемам. — Дънстън щракна с пръсти и веднага дотича прислужник с лист хартия, перо и мастилница. Граф Дънстън записа условията на облога и доста време дращенето на перото беше единственият шум в салона. Лейси изсуши мастилото с пясък и взе от купчинката с накити своя пръстен с печат. Прислужникът капна върху листа разтопен восък и Лейси удари печата си. После безмълвно бутна документа към херцога, за да го подпечата и той.
Сен Жюл се огледа търсещо наоколо и кимна на Джордж Кевъна.
— Джордж, ще съхраняваш ли документа?
Младият мъж кимна и пристъпи към масата. Прочете договора и го обяви за изряден. Хвърли бърз въпросителен поглед към неразгадаемото лице на приятеля си, после грижливо сгъна документа и го прибра във вътрешния джоб на жакета си.
Херцогът кимна, отпи глътка вино и изрече официално:
— А сега благоволете да назовете поредността, милорд.
С бързо, неосъзнато движение на езика Лейси облиза пресъхналите си устни. Наведе се, устреми поглед към останалите карти в кутията, сякаш можеше да проникне през картона, и изрече бавно:
— Асо купа… десетка спатия… петица пика.
Всички затаиха дъх и в салона ясно се чу внезапното съскане на разтопен восък върху масичката за сервиране. Сен Жюл обърна първата карта. Асо купа.
Тишината стана още по-тежка. Граф Дънстън се наведе още напред и устреми поглед в тясната бяла ръка на противника си, която тъкмо бе посегнала към следващата карта. Изражението на херцога не се промени. Обърна картата. Петица пика.
Лейси се отпусна назад и затвори очи. Хлътналото му лице побеля почти като изкусно накъдрената и напудрена перука. Не погледна, когато херцогът обърна последната карта. Тя нямаше значение. Петица пика бе решила съдбата му. Мина доста време, докато отново отвори очи и погледна противника си.
Сен Жюл, в чиито хладни сиви зеници не се четеше нито задоволство, нито триумф, срещна погледа му.
— Е, мон ами, това е проклятието на злото — изрече тихо.
Граф Дънстън бутна стола си така рязко, че той изскърца шумно по излъсканите дъбови дъски на пода. Зрителите безмълвно се разстъпиха да му сторят път, когато закрачи към широко отворената двукрила врата. Излезе на малкия балкон, от който се виждаше цялата улица Сейнт Джеймс и тежките завеси се разлюляха зад гърба му.
Чарлз Фокс нададе вик и се втурна след него, но преди да стигне до вратата, отекна оглушителен пистолетен изстрел. Чарлз дръпна завесите и коленичи до рухналото тяло на граф Дънстън. Нямаше смисъл да търси пулса му. Фредерик Лейси беше мъртъв. Под главата му се бе образувала локва кръв. По балкона течеше вадичка и капеше на улицата.
В салона настана блъсканица. Всеки искаше да види тялото. Дук Сен Жюл остана сам в помещението. Събра бавно картите, смеси ги и ги прибра в кутията за раздаване.
— Джак, ти си в съюз с дявола. — Гласът на Джордж Кевъна прозвуча дрезгаво.
— Играта свърши, Джордж — отвърна Джак и вдигна рамене. Посегна към чашата си и я изпи до дъно. — Лейси беше страхливец и умря като страхливец.
— Какво друго би могъл да направи? — попита глухо Джордж. — Ти му отне всичко.
— Той взе решението, драги мой, не аз — отговори провлечено херцогът. — Той избра да рискува. Аз само се съгласих.
Той стана и прислужникът се втурна да му свали филцовата престилка — униформата на страстния играч. Без да бърза, херцогът облече червения си жакет върху сапфирено синята жилетка. После махна кожените наръкавници от китките си и оправи дантелените маншети. Накрая свали и кожената козирка, която предпазваше очите му. Косата му, черна като нощта, не беше напудрена. Панделка от сапфирено синьо кадифе я стягаше на опашка на тила. Впечатляващ бял кичур изскачаше от корените в средата над широкото чело. Джордж, който познаваше херцога още от Уестминстърското училище, помнеше как този впечатляващ белег често вгорчаваше живота на малкото момче. Разглезените аристократчета се опитваха да дразнят и обиждат Сен Жюл, но скоро им стана ясно, че той не беше лесна жертва. Биеше се без скрупули и задръжки, изправяше се пред всяко предизвикателство и излизаше от битките окървавен, но винаги победител.
Някъде, някога Фредерик Лейси, граф Дънстън, бе влязъл в смъртоносен дуел с Джак Фортескю, дук Сен Жюл.
— Защо стигна дотук, Джак? — попита без заобикалки Джордж.
Джак отново разтърси маншетите си, сякаш бе недоволен от състоянието им.
— Това е моя лична работа, приятелю, но повярвай, беше необходимо. Светът трябва да се освободи от негодници като Фредерик Лейси.
— Сега си собственик на цялото му състояние — отбеляза Джордж, докато двамата вървяха навън. — Живо и неживо. Какво ще правиш с него? Две къщи, обори, кучета, вероятно слуги, арендатори и… — той млъкна за малко, преди да добави — … и сестра му, естествено.
Джак спря на първата площадка на широкото стълбище към партера.
— А, да… сестра му. Почти я бях забравил. — Поклати глава и в очите му светна учудване. — При дадените обстоятелства тя може да се превърне в сериозен проблем.
— Какво значи при дадените обстоятелства? — попита изненадано Джордж, но получи в отговор само вдигане на раменете и загадъчна усмивка. — Момичето ще остане съвсем без средства — не се отказа така лесно Джордж. — Ако, разбира се, не е наследила нещо от майка си. Доколкото си спомням, графинята почина, когато дъщеря й беше още дете.
— Да, знам — каза Джак и направи пренебрежителен жест. — Оставила е нещичко на дъщеря си, но с него не може да се живее.
Двамата заслизаха в мълчание. Джордж през цялото време се питаше защо Джак е така добре запознат с финансовата ситуация на една непозната жена, появила се за малко в лондонското общество, преди завинаги да се оттегли на село. Клатеше глава и тайно проклинаше своя загадъчен приятел, който винаги запазваше хладнокръвие и действаше с такава студена премисленост, че шокираше и най-закоравелите циници. Ала в нужда нямаше по-добър приятел от Джак, по-силна опора. Близките му знаеха, че могат да разчитат на помощта му, че никога няма да чуят от устата му лъжи и преструвки. Само глупак би посмял да се изправи срещу него. Само отчаян човек, загубил желание да живее, би го направил свой враг.
— Какви намерения имаш спрямо момичето? — попита Джордж, когато излязоха на улицата. От три седмици не бе валяло и в Лондон беше потискащо задушно, макар да беше малко след четири сутринта. Гадната миризма от канавките, пълни с боклуци, конски тор и човешки екскременти, беше навсякъде.
Джак спря, обърна се към придружителя си и за първи път през този ден очите му се озариха от спонтанна усмивка. Пълната, чувствена уста също се усмихна.
— Уверявам те, драги приятелю, че намеренията ми са напълно почтени. Абсолютно почтени. — Тупна го леко по рамото и добави: — Прощавай, но сега искам да остана сам.
Джордж го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. Ръката му почиваше спокойно върху дръжката на сабята. Оглеждаше се бдително наляво и надясно, за да не пропусне нито една сянка, нито един тъмен отвор по опасните тесни улички.
Джордж вдигна рамене и се върна в клуба. Трябваше да се свършат някои неща. Един човек бе намерил смъртта си.
Арабела Лейси беше толкова заета със скъпоценните си орхидеи в оранжерията зад къщата, че не чу пристигането на госта… тропота на конски копита по настланата с чакъл входна алея, търкалянето на тежките, обковани с желязо колела на парадната карета, теглена от четири коня. Не чу дори вика на пощальона, който призова слугите, нито ударите на тежкото чукче с лъвска глава по вратата.
Беше толкова задълбочена в работата си, че не забеляза кога кучетата й се надигнаха от слънчевото местенце в ъгъла на помещението и се запътиха към стъклената врата на задната стая. Там спряха с наострени уши и вдигнати рунтави опашки. Тя не чу и отварянето на вратата, защото тъкмо проверяваше
