листата на един рядък екземпляр и се вълнуваше от едно мъничко черно петно, което вчера не бе забелязала.
— Простете, че нахлувам така, мадам.
Тихите, леко провлечени думи я стреснаха. Арабела скочи и градинската ножица падна от ръцете й. Тя притисна с две ръце сърцето си и прошепна объркано:
— Ама че ме уплашихте…
— Да, виждам. Съжалявам… не знаех как иначе да покажа присъствието си.
Гостът влезе в оранжерията и Арабела забеляза с учудване и гняв, че води със себе си двете кучета. Ръцете му почиваха върху главите им и те се подчиняваха на натиска, сякаш бяха свикнали с него. Обикновено Борис и Оскар бяха недоверчиви към непознатите и тя бе свикнала да разчита, че ще й съобщават за всеки посетител, все едно чужд или познат. По същия начин можеше да разчита и на иконома Франклин. Къде ли беше изчезнал в тази ранна сутрин?
Арабела огледа непознатия с неприкрито любопитство. Ненапудрената му коса беше вързана на тила с черна кадифена лента. Погледът й спря върху възхитителния бял кичур точно над широкото чело. Мъжът носеше костюм за езда. В едната си ръка стискаше триъгълна шапка със златен ширит, в другата — камшик за езда със сребърен обков. Камшикът леко се удряше в ботуша, ясните, пронизващи сиви очи срещнаха погледа й съвсем спокойно.
— Мисля, че не се познаваме, сър. — В гласа на Арабела прозвуча леко високомерие. Наклони леко глава и с неудобство отбеляза, че на челото й са избили капчици пот, а косата й виси на влажни кичури от двете страни на лицето. В оранжерията беше ужасно задушно…
Посетителят направи елегантен поклон и черните поли на жакета му се разтвориха.
— Джак Фортескю, на вашите услуги, милейди. — Изправи се и й протегна ръка за поздрав.
Арабела смутено сведе поглед към собствената си ръка. Когато работеше в оранжерията, никога не носеше ръкавици. Дланите й бяха мръсни, под ноктите имаше черно. Затова не пое протегнатата ръка, а направи реверанс. Сутринта беше облякла най-старата си муселинена рокля, изтъняла и избеляла, и това я смути още повече. В присъствието на безупречно облечения джентълмен се чувстваше като прислужница, а това не беше добре за душевния й мир. Ала името я накара да застане нащрек.
— Вие сте негова светлост Сен Жюл? — попита остро.
— Същият, милейди. — Мъжът отново се поклони и вдигна градинската ножица, за да я сложи на работната масичка.
— Съжалявам, но брат ми отсъства — каза Арабела. — Мисля, че ще го намерите в Лондон.
Явно информацията не го заинтересува.
— Орхидеите ви са прекрасни — отбеляза той тихо.
— Обичам да се занимавам с тях — отвърна тя, решена да не показва любопитство, в случай че той не заговори веднага за причината за посещението си. Щракна с пръсти, кучетата се отделиха от херцога — колебливо, както й се стори, — и дойдоха при нея, за да се отпуснат послушно в краката й.
— Красиви кучета.
— Да. — Арабела приглади влажните кичури, нападали по челото й, притеснена от зачервеното си лице.
— Не би било зле да отидем на по-хладно място — предложи загрижено херцогът. — Нали няма да ми се разсърдите, ако кажа, че изглеждате малко… сгорещена.
— Августовският ден е ужасно горещ, а аз работя в оранжерия — отвърна гневно тя. По него всяко косъмче беше пригладено, а рюшовете на ризата изглеждаха толкова свежи, сякаш току-що са били огладени. Макар че и той стоеше под стъкления покрив, който буквално поглъщаше слънчевите лъчи.
Мъжът наклони глава, отиде до вратата и я отвори. После направи подканващ жест. На минаване Арабела усети аромат на чист лен и лавандула.
— Всичко наред ли е, милейди? — Икономът излезе от сянката. Тонът му беше много загрижен. — Обясних на негова светлост, че лорд Дънстън отсъства и че вие сте заета, но той… — Изречението остана недовършено, ала за всички беше ясно, че херцог Сен Жюл не му е позволил да предупреди господарката си.
— Честно казано, нямам представа какво става, Франклин — отговори с лека усмивка Арабела и хвърли поглед към странния посетител. — Не би било зле да отведете негова светлост в салона. При тази горещина чаша бира ще му се отрази добре. За мен лимонада, ако обичате. А сега ви моля да ме извините, милорд. Само след няколко минути ще сляза при вас. — Арабела се поколеба малко и добави: — Освен ако не искате веднага да ми кажете причината за внезапната си поява в дома ми. Предполагам, че не сте дошли просто ей така? Възможно ли е бързо да ми обясните какво се е случило?
По лицето на мъжа пробяга одобрителна усмивка. За момент очите му блеснаха. Предизвикателството в тона на младата дама беше недвусмислено.
— За съжаление обяснението ще трае доста дълго, милейди — изрече учтиво той. — Ще ви очаквам в салона.
Арабела смръщи чело, любопитна, учудена и изпълнена с лошо предчувствие. После вдигна рамене и с щракане на пръсти даде знак на кучетата, преди да се обърне и да тръгне по задната стълба към своята стая. Борис и Оскар я последваха послушно.
— Моля те, Беки, донеси ми гореща вода — каза тя, когато влезе и свали влажната кърпа от косата си. — Ръцете ми са мръсни, а имам посетител.
— Да, милейди, знаем — отговори момичето с неприкрито любопитство. — Смятате ли, че носи вест от господаря?
— Предполагам — промърмори Арабела и разсеяно се огледа в голямото огледало на гардероба. — Брат ми е споменавал името му. — По дяволите, изглеждаше ужасно! Запотеното й лице беше като посипано с пръст, а косата й бе ужасно разрошена. — Побързай с водата, Беки, но първо ме разкопчай, ако обичаш. — Тя застана с гръб към момичето и Беки сръчно разкопча редицата ситни копченца на гърба. — Благодаря ти… а сега водата.
Арабела смъкна роклята, седна пред тоалетката и грабна четката. Тъмнокестенявите й къдрици бяха ужасно разбъркани. Докато четкаше косата си, тя размишляваше усилено. Между веждите й се вдълба бръчка, Фредерик често споменаваше Джак Фортескю, херцог Сен Жюл, и то винаги с враждебност. Но може би това не беше учудващо. Несъщият й брат не обичаше хората, а след краткото си пребиваване в Лондон Арабела знаеше, че обществото му отговаряше със същото. Честно казано, тя също не харесваше Фредерик. Смяташе го за слаба, посредствена личност, изпълнена с омраза, и не изпитваше към него сестрински чувства.
Но какво търсеше Сен Жюл в Лейси Корт, на трийсет мили от Лондон, сред черешовите градини на Кент?
Беки донесе медна кана с топла вода и я изля в легена. Арабела изми грижливо ръцете и лицето си, после почисти с четчица мръсотията под ноктите.
— Извади зелената утринна рокля от индийска коприна, моля те, Беки. Но да знаеш, че не искам корсет и кринолин. Много е горещо.
Посетителят й не беше облечен чак толкова официално и не носеше напудрена перука — значи и тя можеше да си позволи да го посрещне в по-непринуден вид.
— Днес косата ми е невъзможна — оплака се тя, докато се бореше с гъстите къдрици. — От влажния въздух в оранжерията още повече се накъдря и слепва.
— По-добре оставете на мен, милейди. — Беки взе четката от ръцете й и грижливо разреса тъмните кичури. Спусна по няколко къдрички около лицето й и сръчно събра останалата коса на тила. — Ще сложим онова хубаво френско боне и ще изглеждате чудесно. — Закрепи дантеленото боне на главата на господарката си и кимна доволно. — Прекрасно. — И отстъпи назад, за да се възхити на делото си.
— Ти правиш истински чудеса с главата ми, Беки — засмя се Арабела, стана и облече скромната утринна рокля, приготвена от момичето. — Имам нужда и от малко розова вода — добави тя. Разтри ароматната течност на китките, в лакътните свивки и зад ушите. Не знаеше защо полага толкова усилия да
