l:href='#note_1-3' type='note'>3?
Тя се облакъти на хладния метален парапет и се загледа навътре в морето. Вятърът още беше много силен. Иззад разпокъсаните, бясно носещи се облаци от време на време надничаше луната.
— Бях против нахлуването, ако това ме питате.
— Защото?
— Защото нямаше смисъл. Наказаха човек, задето нарушавал международни закони, като самите те нарушиха международен закон. Не мисля, че Саддам беше свързан с нападението над Световния търговски център. Той и Ал Кайда се ненавиждаха. Нямаше доказателства, че разполага с химически оръжия. Питах се дали няма нещо, което не ни казват, но не, нямаше. Това просто ме накара да смятам, че не бива да слушам какво казват овластените.
— Права сте. Не сте актриса. — Ферамо се засмя. — Говорите от сърце.
— Това не е ли прекалено тежка присъда за стара актриса като мен?
— Ха! Знаете ли, че в Лос Анджелис всеки ден пристигат над петстотин млади жени, които очакват да станат актриси и ламтят за слава и богатство като хищни скакалци? В живота им нищо друго няма стойност.
— Изглежда сте взели доста от тях под крилото си.
— Искам да им помогна.
— Естествено.
Той остро я изгледа.
— Това е брутална професия.
— Пиер? — Високата индийска красавица излезе на балкона и властно го докосна по ръката. Придружаваше я хубав, добре облечен мъж на около четирийсет години с широка усмивка, която завиваше крайчетата на устните му нагоре — хибрид между усмивките на Джак Никълсън и Котарака Феликс. — Мога ли да ти представя Майкъл Монтеросо? Нали помниш, гениалният козметик, който ни помагаше? Той е най- търсеният човек в Холивуд — добави тя, като сбърчи нос към Оливия в опит да я включи в някакъв момичешки заговор. — Намира се зад кулисите на всичко.
За секунда красивите черти на Ферамо се сгърчиха от презрение, но той успя да нагласи на лицето си приветлива усмивка.
— Но, разбира се, Майкъл. За мен е удоволствие. Очарован съм най-сетне да се запозная с маестрото.
Ръкува се с Монтеросо.
— Разрешете ми да ви представя приятелката ми от Лондон Оливия Джаулс — продължи Ферамо. — Изключително даровита писателка. — Стисна я за ръката, сякаш да сподели с нея някаква шега. — Оливия, това е Сурая Стийл.
— Здрасти — хладнокръвно рече Сурая, прокара ръка през косата си над сляпото око и отметна назад дългата блестяща завеса, така че да заструи по раменете й.
Оливия се вцепени. Мразеше жени, които играеха с косите си. Струваше й се много подло и суетно, този жест прикриваше самодоволството от красивата коса и позата „ей, вие, погледнете мен и разкошната ми коса“, търсенето на внимание под формата на желание за подредена коса, уж я отмятаха назад просто за да не пада върху лицето им. Но защо в такъв случай не я прихващаха с нещо?
— Не пишете ли за красотата в „Елан“? — измърка Сурая леко съжалително.
— Наистина ли? — оживи се Майкъл Монтеросо. — Нека ви оставя визитката си и страницата ми в Интернет. Това, което правя, е специална микродермична техника за моментално опъване на кожата. Направих го на Деворей три минути преди наградите на MTV.
— Нали изглеждаше страхотно? — каза Сурая.
— Ще ме извините ли? — промърмори Пиер. — Трябва да се върна в играта. По-лошото от домакин, който печели, е домакин, който губи и се покрива.
— Да, определено трябва да се върнем. — Акцентът на Сурая беше особен. Променлива смес от провлачването на Западното американско крайбрежие и книжовния език на Бомбай. — Не искам да избухнат бунтове на недоволство.
Докато Майкъл Монтеросо наблюдаваше отдалечаващия се гръб на Ферамо с видимо разочарование, Оливия нямаше нужда да си напомня, че никой не мисли за нея. Монтеросо приличаше на човек, добрал се с нокти и зъби до успеха сравнително късно в живота и вкопчил се в него с всички сили. Кимна й бегло, огледа се да види дали няма някой по-интересен и полезен човек, с когото да си поговори, и се ухили с белозъба усмивка.
— Здрасти, Травис! Как си, човече?
— Добре, добре. Радвам се да те видя.
Мъжът, който удари юмрука си в този на Монтеросо беше един от най-откровено красивите мъже, които Оливия беше виждала — имаше леденосини вълчи очи, но Оливия долови някакво отчаяние.
— Как са нещата при теб? — попита Монтеросо. — Как върви актьорството?
— Добре, нали знаеш. Освен това пиша по малко, занимавам се и с управление на начина на живот, правя кабини за лифтове и нали знаеш…
„Ясно, нещата на актьорския фронт вървят зле“, помисли Оливия и едва потисна усмивката си.
— Оливия, виждам, че си се запознала с Травис Бранкато! Знаеш ли, че той написа сценария за новия филм на Пиер?
Със свито сърце Оливия вежливо се заслуша в брътвежа на Мелиса, след това се измъкна и откри кикотещите се смешници от „Брейк“, които въодушевено й разказаха, че ще участват като статисти сърфисти във филма на Ферамо и я представиха на Уинстън — красив тъмнокож инструктор по гмуркане, който работеше за различни хотели на островите Кий в Маями и беше дошъл в града да вземе клиенти от „През океани“. Предложи й утре следобед да я разведе из кораба, а дори и да я заведе да се гмурка.
— Имам усещането, че няма да съм зает. Засега имам само един клиент, но се наложи да го върна, защото имаше пейсмейкър на сърцето.
За нещастие Мелиса отново я прекъсна, като й връчи съобщение за пресата и брошури за новия филм на Ферамо с вестта, че Уинстън ще бъде консултант на подводните снимки. В крайна сметка Оливия беше принудена да признае, че причината, поради която е тук, е не защото Пиер Ферамо я е забелязал, а защото от нея се очаква да напише статия, рекламираща новия му филм.
Измъкна се от тълпата и пак излезе на терасата, борейки се с чувствата на разочарование и негодувание, задето бе допуснала да я манипулират като някоя идиотка. Загледа се към морето, но там цареше пълен мрак. Не можеше да види къде свършват дюните и започва плажът, но чуваше как вълните се разбиват в брега. Забеляза метална вита стълба, водеща някъде над балкона. Пожарна стълба? Огледа се крадешком и тръгна нагоре, озова се на малка закътана палуба, заградена от дървена стена. Седна, за да се скрие от вятъра, и се уви с шала. Ако Ферамо беше бин Ладен, щеше да е едно. Ако беше умен, почтен бизнесмен, който й беше хвърлил око, щеше да е съвсем друга работа. Но той беше плейбой, обградил се с харем от кандидат-звезди от двата пола и използваше някакъв налудничав проект за филм, който никога нямаше да свърши нещо повече освен да ги залъгва като невинни идиотчета.
За секунда се почувства самотна и тъжна. После си напомни, че не е самотна и тъжна. Беше Оливия Джаулс. Беше се отрекла от живот на пържене на яйца за тираничен мъж и бутане на детска количка из търговския център на Уърксоп. Беше самоизградила се жена, пътуваща по света в търсене на смисъла на съществуването си и приключения. Трябваше да се махне от този скапан купон и да продължи напред.
Откъм металната стълба се дочу звук. Някой се качваше. Остана неподвижна с бясно биещо сърце. Не беше направила нищо лошо. Защо да не се качи на покрива?
— Виж ти, госпожица Джаулс! Свили сте си тук гнездо като малка птичка.
Ферамо носеше шампанско и две чаши.
— Сега вече сигурно няма да ми откажете да пийнете с мен една чаша „Кристал“.
Тя се предаде. Пийна от превъзходното ледено шампанско и си помисли: „Житейско правило номер четиринайсет: понякога трябва просто да се оставиш на течението.“
— А сега, кажете ми — започна той и вдигна чашата си към нейната, — можете ли вече да си отдъхнете? Приключихте ли с работата? Написахте ли статията?
