— Точно така.
— Май от това ще излезе добър материал.
— Журналистка ли сте?
— Да — самодоволно отсече тя, като гордостта й от псевдостатуса на чуждестранен кореспондент надделя над дискретността.
— Брей! За кого работите?
— За „Сънди Таймс“ и списание „Елан“ — отправи му тя сияйна усмивка.
— Виж ти! И аз съм писател. За какво ще пишете тук?
— Ами знаете как става. За това-онова.
— Е, ако имате нужда от помощта ми, само ми се обадете. Казвам се Курт. Ако мога да ви помогна с още нещо…
Дощя й се да му отговори: „Е, щом отвори дума…“ Вместо това целомъдрено му пъхна пет долара и се загледа как възхитителното малко, облечено в бяло дупе се отдалечава.
Оливия Джаулс обичаше хотелите. Обичаше хотелите, защото:
1. Когато влезеше в нова хотелска стая, там нямаше минало. Беше като да теглиш чертата и да започнеш отначало.
2. Хотелският живот беше подобен на дзен по своята простота — капсулиран гардероб, капсулиран начин на живот. Никакви вехтории, никакви гадни дрехи, които никога не обличаш, но по една или друга причина не изхвърляш от гардероба, никакви купища входяща поща, никакви панички, пълни с разтекли се химикалки и самонапомнителни бележки, залепени със стара дъвка.
3. Хотелите бяха анонимни.
4. Хотелите бяха красиви, ако избереш подходящия, което след часове, а понякога и дни на търсене из Интернет, тя неизменно правеше. Бяха храмове на лукса или селската простота, на уюта или модерното обзавеждане.
5. За всекидневните битови проблеми се грижеха други и човек биваше освободен от ада на домашното робство.
6. Никой не можеше да те безпокои — просто окачаш табела със съответния текст на дръжката на вратата и телефонът и светът са длъжни да си гледат работата.
Оливия невинаги беше обичала хотелите. По-голямата част от ваканциите, прекарани със семейството й, бяха на палатка. Преди да навърши двайсет и две години единственият й опит с хотелите бяха мърлявите и все пак смущаващо тържествени „Корони“ и „Сплендиди“ по морските курорти на Северна Великобритания — с особени миризми, килими и тапети с чудновати шарки, където гостите разговаряха с плах шепот и пресилено баровски акцент, а цялото семейство потъваше в земята от срам, ако някой изтървеше вилица или кренвирш на пода.
Първия път, когато отседна в хотел при командировка, не знаеше какво да прави и как да се държи. Но когато откри, че се намира в елегантна, недокосната стая с мини-бар, колосани памучни чаршафи, обслужване по стаите, луксозен сапун, никой, заради когото да се притеснява плюс безплатни чехли, се почувства у дома си.
Понякога изпитваше неудобство от тази своя любов към хотелите, тревожеше се, че се превръща в разглезена кучка с късмет. Но тя не си падаше само по лъскавите хотели. Всъщност това нямаше нищо общо с лукса. Някои луксозни хотели бяха отвратителни — снобски, префърцунени, не предоставяха нещата, от които човек се нуждае, като например телефонни услуги, храна, която да пристигне на датата, на която е поръчана, имаха шумни климатици и най-лошото от всичко — високомерен и нелюбезен персонал. Някои от любимите й хотели изобщо не бяха скъпи. Единственият истински критерий за добра класа, на който се доверяваше, бе начинът на подгъване на свободния край на ролката с тоалетна хартия. В „Делано“ тя беше не само спретнато подгъната под остър ъгъл, но имаше и лепенка, на която с хубави сиви главни букви беше изписано ДЕЛАНО. Лепенката я озадачи. Стори й се малко пресилено.
Остави сака си на леглото и започна с любов да вади съдържанието му, с което щеше да превърне стаята в свой дом, докато не я привикат обратно в Лондон. Последното, което извади, беше както винаги несесерът й за оцеляване, който мушна под възглавницата. Не беше много умно да мъкне несесера по летищата, но той й беше като дясна ръка от много, време. Приличаше на стара тенекиена кутия за тютюн. Беше го купила от една сергия на открито пред гара Юстън. От вътрешната страна на капака имаше огледало за пращане на слънчеви сигнали. Кутията имаше дръжка и можеше да се превърне в миниатюрно тиганче. Вътре имаше ядлива свещ, кондом за събиране на вода, медицински памук, калиев перманганат за промиване на рани, огниво, рибарски въдички, примка за зайци, телено трионче, водоустойчив кибрит, кремък, флуоресцираща лепенка, бръснарски ножчета, компас с бутон и миниатюрна сигнална ракета. Не беше използвала нито един от предметите с изключение на кондома, който няколко пъти беше подменян с нов, и памука, защото в някои хотели не предоставяха тампончета за почистване на грима. Но беше сигурна, че някой ден несесерът ще й спаси живота, като й помогне да събере вода в пустинята, да удуши някого, който прави опит да я отвлече или да сигнализира от обграден с палми атол към прелитащ самолет. А дотогава служеше за талисман, като мече или чанта. За Оливия светът не представляваше особено безопасно място.
Върна се при прозореца и гледката към плажа. От телескопа висеше ламинирана картичка с упътване. Погледна я объркано за секунда, после се отказа и надникна през окуляра, но видя само зелените петна на увеличителното стъкло. Започна да върти диска, за да насочи обърнатия с главата надолу свят надолу или нагоре?, към един бегач, уф, гол до кръста (защо това самохвалство бе толкова отблъскващо?) и яхта, която тромаво се клатушкаше при всяка вълна. Премести преобръщащото устройство настрани, докато не го спря върху „През океани“. Все едно белите скали при Дувър бяха поели към Маями.
Измъкна лаптопа си от чантата и набързо начука съобщение до Бари.
Относно: Фантастична новина.
1. В Маями е чудно, нещата вървят добре.
2. Страхотен материал за „Мода“: „През океани“ — неприлично големият нов плаващ жилищен блок е хвърлил котва в Маями при първото си плаване.
3. Мога да го отразя, но ще имам нужда от една или още по-добре две нощи тук. Край. Оливия.
Прочете го, кимна със задоволство, натисна „Изпращане“, после погледна към огледалото и се стресна. Косата й беше направо полудяла, а лицето ужасно подпухнало — резултатът от шестнайсетте часа по самолети и летища, пет от които на Хийтроу заради изоставен в дамската тоалетна лаптоп. Тържеството по случай промоцията на крема за лице беше в шест. Разполагаше с двайсет минути да се превърне в главозамайваща рожба на нощта.
3.
Петдесет и осем минути по-късно изскочи задъхана от асансьора, изстъргана и лъсната. Пред фоайето се точеше опашка от бели лимузини с надути клаксони, чийто край се губеше към хоризонта на авенюто. Хотелските биячи бяха в стихията си — надуваха се в минималните си бели шорти и говореха нещо в радиостанциите с важността на агенти от ФБР. Две момичета с огромни гърди и без ханшове позираха върху червения килим с отчаяни усмивки. Приличаха на извратени хибриди между мъже и жени — горната им част беше пищно женска, а долната — на подрастващ юноша. Заемаха странно еднакви пози в профил пред святкащите фотоапарати — единият крак пред другия, телата насилени във формата на S, сякаш се опитваха да повторят диаграмата от списание „Инстайл“ или страшно им се ходеше до тоалетната.
Върху масата за поздрав на гостите се издигаше внимателно подредена пирамида от тубичките, използвани от Деворей — „Creme de Phylgie“, които имаха крайно хирургически вид — чисто бели с чисто зелени надписи. Оливия даде името си, взе един от гланцовите комплекти с рекламни материали и тръгна
