към шумната гмеж, зачетена в тях, потърсваща се от списъка с гнусно звучащи водорасли и морски твари, от които бил създаден кремът.
Жена в черен костюм с панталон властваше над всичко наоколо, залепила на лицето си малко стряскаща, озъбена усмивка, като гримаса на гневна маймуна.
— Здрасти! Ти си Оливия, нали? Мелиса от рекламния отдел на „Сенчъри“. Добре дошла. Как мина полетът над океана? Какво беше времето в Лондон? — Тя заизбутва Оливия към терасата, сипейки нелепи и непрестанни въпроси, без да млъкне, за да чуе отговора. — Доволна ли си от стаята в хотела? Как е Сали от „Елан“? Ще я поздравиш ли от мен?
Излязоха на терасата. Целият моден и префърцунен свят на Маями беше изкусно подреден около избрани мебели с погрешни размери и се изливаше по стълбите надолу в градината, където около осветения тюркоазен басейн бяха нахвърляни тапицирани в бяло кресла, гигантски настолни лампи и бунгала за преобличане.
— Опитвала ли си мартинито „Деворей“? Получи ли информацията за готвача, който е приготвил специалитетите тази вечер?
Оливия остави Мелиса да бърбори до нея. Имаше обичай да не обръща внимание на досадниците с надеждата час по-скоро да си свършат работата и да отбръмчат. Нощта се спусна с тропическа внезапност. Пейзажът бе осветен от запалени факли, а зад тях бе океанът, чийто прибой се чуваше в мрака. А може, помисли тя, да е развален климатик. В цялото празненство имаше нещо особено. Всичко наоколо беше напрегнато и под контрол, също като Мелиса. Вятърът носеше информационни материали и салфетки, вдигаше рокли и разваляше прически. Имаше хора, които бяха съвсем не намясто — те се движеха наоколо и прекалено настойчиво оглеждаха Веселите Купонджии. Концентрира се върху една групичка в далечния ъгъл, като се опитваше да разбере що за хора са. Жените бяха от типа актриси-тире-манекенки — дълги коси, дълги крака, къси рокли. Мъжете бяха по-трудни за разгадаване: тъмнокоси, смугли, с висок процент на мустакатите — можеха да бъдат от испанската или индийската раса. Старателно демонстрираха колко са богати, но някак си не го правеха както трябва. Приличаха на реклама на магазина „Дебънъм“ в списание за дома.
— Ако ме извиниш, има един човек, на когото трябва да обърна внимание. Я виж, ето я и Дженифър…
Мелиса се отдалечи, без да спира да говори, и заряза Оливия сама.
В продължение на един изплувал от миналото момент тя изпита остатъчни чувства на несигурност. Стъпка ги, сякаш бяха хлебарка. В миналото Оливия наистина мразеше да ходи по празненства. Беше прекалено чувствителна към сигналите, излъчвани от хората, за да преживее някоя сбирка ненаранена. Обичаше да води смислени разговори, а не да преживява тъпи, неискрени моменти, плюс това, че така и не усвои изкуството да плува от една групичка гости към друга. В резултат прекарваше цели вечери, като се чувстваше или обидена, или груба. Но някои драматични събития я накараха да реши да не дава пет пари за нищо. С течение на времето беше изтрила напълно всички женски нагони да поставя под въпрос фигурата си, външността си, мястото си в живота или въздействието си върху околните. Наблюдаваше, анализираше и се приспособяваше към кодекси на поведение, така както ги виждаше, без да допуска да й влияят или да компрометират идентичността й.
Едно от любимите й Житейски правила гласеше: „Никой не мисли за теб. Всички мислят за себе си, също като теб.“ Това правило беше неоценимо за празненства. То означаваше като подтекст, че никой не я наблюдава и поради това никой няма да я съжалява. Например никой не я смяташе за Оливия Джаулс Самотницата, понеже беше дошла сама. Или още по-лошо, за Рейчъл Пиксли Самотницата.
Никой нямаше да каже: „Рейчъл Пиксли, името ти не фигурира в «Пълен указател на жителите на Уърксоп». Напусни моментално хотел «Делано» и върви в Пощенския хотел на отклонението за Нотингам.“
Когато Рейчъл Пиксли беше обикновена ученичка, обитаваща градчето Уърксоп с двамата си родители, прибираща се за чай в топлия си дом, честичко си мислеше колко ли е славно да си сираче като Дивата Алона в „Бънти“ или „Манди“ — сираче, което беше диво и свободно и препускаше без седло на коня си по плажа. Дълго след случилото се беше убедена, че то е наказание за тази нейна фантазия.
Когато Рейчъл беше на четиринайсет години, майка й, баща й и брат й бяха прегазени от камион на пешеходна зебра. Рейчъл, която се беше замотала да си купува бонбони и списание, видя всичко. Беше оставена на грижите на неомъжената си леля Моника, която гледаше котки и по цял ден четеше вестници по нощница. Апартаментът й миришеше на нещо неописуемо и ужасно, но въпреки цигарената пепел, която я покриваше като сняг и ексцентричните й и несръчни опити да си слага червило, леля Моника беше красива и с блестящ ум. Беше учила в Кеймбридж и все още прекрасно свиреше на пиано — стига да не беше пияна. Свиренето на пиано в пияно състояние, както научи Рейчъл по време на престоя си у леля Моника, беше като да шофираш пиян — нежелателно и дори престъпно.
В училище Рейчъл имаше приятел, който беше само няколко години по-голям, но изглеждаше много по- възрастен от всички. Баща му беше нощен пазач и маниак. Роксби не беше особено хубав, но беше самостоятелен. Нощем работеше като бияч в „Ромео и Жулиета“. А когато се прибираше, защото по онова време двамата с Рейчъл бяха заживели заедно в стаичка над китайското погребално бюро „Хао Уа“, имаше навика да сяда пред компютъра и да инвестира приходите си от биячеството в ценни книжа и акции.
Рейчъл, която винаги беше имала разбиране за парите като за нещо, което се печели с труд в съвсем малки количества, първоначално не възприемаше идеята да се печелят пари от пари. „Парите не купуват щастие — беше й повтарял отруденият й баща. — Ако работиш усилено и си честна и любезна, нищо не може да те застраши.“ Но за него това не се оказа вярно. Беше го прегазил камион. Затова Рейчъл пое по пътя на Роксби, започна да работи всяка събота и неделя в супермаркета на Молисън и поемаше вечерни смени след училище в магазинчето на едно пакистанско семейство на ъгъла, а парите инвестираше той. Когато навърши шестнайсет, й връчиха застраховката „Живот“ на баща й. Разполагаше с двайсет хиляди лири за инвестиране. Беше началото на осемдесетте години. Скоро щеше да стане ако не богата, то поне финансово независима жена.
Когато навърши седемнайсет, Роксби обяви, че е гей и се премести в квартала с каналите на Манчестър. А Рейчъл, писнало й от ударите, които се стоварваха един след друг върху нея, сериозно се замисли за живота. Беше виждала по-големите сестри на приятелките си, сияещи и триумфиращи, фукащи се с миниатюрните годежни диамантчета на безименните си пръсти, прекарващи месеци, погълнати от булчински рокли, цветя и планиране на сватби, само за да ги види след две години в супермаркета дебели, съсипани и изтормозени, бутащи бебешки колички в дъжда, оплакващи се, че са бити, унижавани или изоставени. И си каза: „Никога“. Започна с името си. „Оливия“ звучеше стилно. А звучността на думата „Джаулс“ бе единственото, което си спомняше от часовете по физика. „Разполагам единствено със себе си — мислеше тя. — Ще се изградя като личност. Вече няма да ми пука от нищо. Ще бъда отговорна и за доброто, и за лошото, което ми се случва. Ще стана известна журналистка или изследователка и ще постигна нещо значимо. Ще потърся в тоя шибан свят малко красота и вълнение и ще си прекарвам дяволски добре.“
„А тук — мислеше Оливия Джаулс, облегната на една колона в «Делано» — е много по-красиво и вълнуващо, отколкото в Уърксоп. Никой не те наблюдава, просто се отпусни на течението и се наслаждавай.“ Но напук на Житейските правила някой я наблюдаваше. Докато продължаваше да разглежда празненството, две очи за миг срещнаха нейните, натоварени с дълбок интерес, а после се отместиха. И тя отмести поглед, но веднага погледна пак. Мъжът стоеше сам. Беше мургав и с доста аристократичен вид. Носеше костюм, който беше малко прекалено черен и риза малко прекалено бяла, прекалено баровска за „Делано“. И все пак нямаше вид на баровец. Излъчваше някаква неподвижност. Извърна се и внезапно очите му отново се срещнаха с нейните с онова вълнуващо, неизречено послание, което понякога се предава на разстояние и гласи: „И аз искам да те чукам.“ Нищо повече не беше нужно, само един поглед. Нямаше нужда от флиртове, от маневри, от разговори. Само този миг на разпознаване. След това оставаше единствено да се следват стъпките, като в танц.
— Всичко наред ли е? — Беше хиперактивната жена от рекламата. Оливия осъзна, че се взира похотливо в пространството и се сети, че до утре трябва да пише статия и е най-добре да се залови с нея. — Има много хора, с които държа да се запознаеш — продължи Мелиса и започна да развежда Оливия наоколо. — Хапна ли нещо? Чакай да видя дали има хора, с които ще можеш да си поговориш. Запозна ли се с Деворей?
