— Е, всъщност е нещо, по което точно започвам да работя. Ще ти кажа повече след няколко…
— Млъкни. Докъде стигна с материала, по който би трябвало да работиш? Историята, за която потрошихме луди пари да те пратим да отразиш? Имаме ли шанс по някое време да насочиш вниманието си към нея? Имаме ли изобщо подобен шанс?
— О, да, да. Пиша материала. Всичко е наред. Но наистина съм по следите на друга история. Обещавам ти, че ще е наистина страхотна. Ако можех да остана поне още една вечер, за да отида на купона му…
— Не. Н. Е. Не. Ще ми пратиш по електронната поща материала „Страхотният Маями“ до шест вечерта тамошно време. Хиляда и петстотин думи. При това без правописни грешки. С нормална пунктуация, а не сбирщина от странни знаци, слагани където ти падне. А после няма да ходиш по купони, нито по пазар, нито по каквито и да било лекомислени развлечения. Отиваш на летището, хващаш нощния полет и се прибираш. Ясно?
С върховно усилие на волята тя се сдържа да не му каже, че:
1. Изпуска най-великата история на двайсет и първи век.
2. Някой ден ще съжалява.
3. Относно брътвежите му за пунктуацията: езикът беше нещо красиво, свободно леещо се, развиващо се, което не биваше да се оковава от изкуствени правила, разпоредби и странни знаци, наложени отвън, а не създадени отвътре.
— Добре, Базър — вместо това каза тя. — Ще го напиша до шест.
От „Елан“ още не бяха се обадили да отхвърлят историята за „През океани“, затова реши, че няма нищо лошо да прескочи до пристанището и да хвърли един поглед просто така, за всеки случай, за да може, ако „Елан“ се обади и каже: „Да“, да разполага с повече материал. Освен това щеше да събере още местен колорит за „Сънди Таймс“, преди да е написала материала. Вече бе девет часът и тя реши, че ако се върнеше от „През океани“ до десет и половина, пак щяха да й останат седем часа и половина да напише статията за Бари. И да й провери правописа. И да я пусне по електронната поща. Но определено щеше да е добра. Определено. Това правеше само по двеста думи на час. А щеше и да потича! Все пак беше жизненоважно да прави упражнения.
За нещастие Оливия нямаше усет за времето. Всъщност и Бари, и Кейт честичко имаха поводи да отбелязват, че Оливия смяташе времето за нещо лично, което се движеше с каквато скорост поискаше тя. Според тях подобни вярвания бяха недопустими за журналист, който непрекъснато трябва да спазва срокове и тъй нататък.
Бягането по Южната крайбрежна ивица дори по време на закуска приличаше на въртене на копчето на радиоапарат — от всяко кафене изригваше различна музика. По тротоарите се носеха сервитьори, градинари издухваха падналите листа. Върволиците бибипкащи коли бяха изчезнали, купонджиите току-що си бяха легнали. Оливия претича покрай кафене, откъдето се лееше салса, а вътре всичко — стени, маси, чинии, менюта, беше покрито с един и същ крещящ десен, представляващ джунгла, сервитьорките, дори по това време на деня, носеха предизвикателни костюми в леопардова шарка с бюстиета. Пресече улицата, за да види по-добре великолепието на имението на Версаче и хотелите в стил „Ар Деко“ — бели, розови, люлякови, оранжеви — „Пеликан“, „Авалон“, „Каса Гранде“, извивки и комини, напомнящи за влакове и презокеански параходи. Вече беше горещо, сенките на веещите се палми ярко се открояваха върху белия паваж. Докато тичаше, започна да обмисля статията.
Ако си мислите, че Маями е пълен с апартаменти под наем, обитавани от старци, че отвсякъде долита бръмченето на електрически инвалидни колички и хората си крещят, за да се чуят, забравете!
Най-неочаквано отвсякъде изникват хотели „Ар Деко“!
Ако Париж е новата въздигаща музика, то Маями е новият Еминем.
Ако Манчестер е новият Сохо, Маями е новият Манхатън.
Ако Ийстборн последваше примера на Иън Шрейгър и Стела Макартни и напъхаше всичките си жители в гигантски солариум…
В южния край на ивицата имаше големи жилищни блокове, а зад тях, гордо блеснал, се виждаше огромен презокеански кораб. Сигурно беше наближила пристанището. Затича се по улицата, районът ставаше все по-грозен и сиромашки, докато стигна до водата в Южния парк, където пристаните за тежкотонажни кораби се простираха под прозорците на апартаментите. Корабът се движеше бързо, обемистата му задна част изчезваше към доковете — беше голям, но не беше „През океани“. Надникна към хоризонта отвъд него и видя небостъргачите в центъра на Маями, извитите мостове на магистралите, пресичащи се във всички посоки над големи водни пространства, крановете, обозначаващи доковете. Започна да тича към тях, но се оказаха по-далеч, отколкото изглеждаха, продължаваше да мисли, че ще стигне всеки момент, глупаво беше да се връща сега.
Беше спряла в края на един мост за коли, опитваше се да си оправи дишането и да отлепи мокър кичур коса от челото си, когато внезапно осъзна, че онова, което беше сметнала за сграда с офиси зад кораба, всъщност беше „През океани“. Тук, в пристанището, той превръщаше в джуджета всички кораби наоколо, правеше ги да приличат на играчки или макети. Беше монолитен. Изглеждаше прекалено голям, за да е безопасен, сякаш можеше всеки момент да се преобърне.
Отсреща върху тясна тревна площ се беше събрала групичка хора, а до тях имаше няколко таксита. Оливия тръгна нататък. Преброи палубите — бяха петнайсет, виждаха се редиците от люкове, а над тях — ред подир ред балкони. На бели маси и столове седяха хора и закусваха. Загледа се в групата. Някои очевидно бяха пътници, снимаха се с „През океани“ зад гърба им, облечени в чудноватите крещящи дрехи, които сякаш бяха неразделна част от живота на презокеански кораб. Оливия се усмихна при вида на жена с ярко-оранжево лице и много червено червило, което не съвпадаше с устните й, облечена с мъничък бял вълнен жакет с еполети и капитанска шапка, със смутен съпруг в пастелни тонове и детски корабни принадлежности в ръка, която позираше, докато един шофьор на такси ги снимаше.
— Извинявай, мило.
Диалектът беше от северна Англия. Обърна се и видя възрастна двойка, дамата с тъмночервена коса беше облечена с елегантна зелена рокля и носеше кремава чанта и подходящи кремави обувки. Кремавите обувки накараха Оливия да се сети за ваканциите в Борнмът. Мъжът, съвсем малко по-висок от жената и доста едър, носеше през ръка сакото й. Начинът, по който собственически заглаждаше гънките по него, сякаш беше горд, че я отменя, беше много мил.
— Имаш ли нещо против да ни снимаш пред кораба? — Жената й подаде фотоапарат за еднократна употреба. Оливия се усмихна.
— Откъде сте?
— От Лийдс, мило. Съвсем близо до Лийдс.
— А аз съм от Уърксоп — обясни Оливия и взе апарата.
— Ей, моме — смъмри я старецът. — Изглеждаш запъхтяна. Да не си тичала? Не искаш ли да поизчакаш, за да си поемеш дъх?
— Не, добре съм. Приближете се — каза Оливия, като надникна в апарата. — Не, не, стойте, аз ще трябва да се отдалеча, за да го хвана целия.
— Не се притеснявай, мило. Достатъчно е да хванеш само част. Ние си знаем какво е, нали, Едуард?
Жената бе очарователна смес от елегантна външност и тежък йоркширски диалект.
Оливия щракна с апарата, загледана в сияещата двойка през обектива. Изведнъж се почувства сякаш всичко страшно и лошо в живота е изчезнало, а тя се намира в Уютния свят на дядо и баба, пълен с тенекиени кутии с бисквити и плетени покривчици. За свой ужас усети, че очите и се навлажняват.
