— Готово. Спомен от Маями — заговори тя малко прекалено бодро и им подаде апарата.
Жената се засмя.
— Това бягане. Само като те гледам и се чувствам претрепала. Искаш ли бонбонче против кашлица?
Започна да рови в чантата си.
— Е, мило — попита старецът, — какво дириш тъй далеч от Уърксоп?
— Журналистка съм — обясни Оливия. — Опитвам се да убедя списанието, за което работя, да се съгласи да напиша нещо за „През океани“.
— Хубаво, хубаво. Журналистка. Добра работа.
— Ние можем да ти разкажем най-различни истории за кораба, мило.
— Там ли живеете?
— Да! — гордо откликна мъжът.
— Е, не през цялото време — допълни жената.
— Онова там е нашата каюта. Виж, на средния етаж, средния балкон с розовата хавлия — посочи мъжът.
— Изглежда прекрасно. Чудесен балкон. Между другото, казвам се Оливия.
— Елси, а това е Едуард. На сватбено пътешествие сме.
— На сватбено пътешествие? Отдавна ли се познавате?
— От петдесет години — гордо заяви Едуард. — Не ме поиска, когато беше на осемнайсет.
— Че ти ухажваше и друга. Какво очакваше?
— Ухажвах я само защото ти се дърпаше.
Оливия обожаваше хорските истории. Само одраскай повърхността на човека и непременно ще откриеш нещо странно и сложно.
— Искаш ли да те закараме донякъде? — попита мъжът. — Ще вземем такси до Саут Бийч.
— О, да, с удоволствие — съгласи се Оливия. — Всъщност вече съм малко закъсняла.
— И какво стана после? — рече Оливия, когато таксито излезе на магистралата.
— Ами — заобяснява Елси, — той си мислел, че аз не се интересувам от него, а аз — че той не се интересува от мен и така си живяхме в един и същи град цели петдесет години, без да си кажем „здрасти“. После моят съпруг умря, Вира, съпругата на Едуард, също, и тогава…
— Ето ни тук. Оженихме се преди две седмици и имаме много да наваксваме.
— Колко тъжно — отбеляза Оливия. — Да загубите толкова време.
— Да — съгласи се Едуард.
— Не, момиче — възрази Елси. — Човек не бива да съжалява за такива неща, защото нищо друго не би могло да се случи.
— Как така?
— Ами така, нали знаеш за причините и следствията. Всеки път, когато нещо се случи, то се случва, защото някъде по света се случват други неща. Всеки път, когато вземеш някакво решение, не би могла да вземеш друго, защото го вземаш точно ти и нещата, които са ти се случили дотогава, са те накарали да решиш тъкмо това. Така че няма смисъл да се съжалява.
Оливия я погледна и замислено кимна.
— Ще добавя това към моите Житейски правила — заяви тя. Мобилният й звънна, проклет да е.
— Обади се, мило, на нас не ни пречи.
Беше отговорната редакторка на „Елан“, която й излая, че искат материал за „През океани“ и й дава разрешение да остане още две нощи да го подготви.
— Но никакви бели обувки и сини коси, ясно? — Оливия примижа, надявайки се, че новите й приятели не са чули. — Искаме хора с истински зъби, не с ченета.
Оливия каза довиждане и с въздишка затвори телефона. Но той веднага звънна пак.
— Къде си? — ревна Бари. — Току-що те търсих в хотела и не си там. Какви ги дробиш пак?
— Под. Гот. Вям. Го — натърти тя. — Просто правя едно допълнително разследване.
— Сядай си на задника и пиши — отсече той. — В шест часа го искам завършен, хиляда и петстотин думи. Или за последен път си подаваш носа в чужбина.
— Звучи малко раздразнен — отбеляза Едуард.
— Не харесвам мъже, които крещят, а ти? — обади се и Елси.
Уредиха си да се срещнат утре в единайсет сутринта в тяхната каюта. Обещаха да я запознаят с управителя на жилищните помещения и да й покажат апартамента си с „всички удобства“. Оставиха я пред „Делано“. Погледна си часовника и осъзна, че за жалост е почти дванайсет без петнайсет.
Ако сексът е новата въздигаща музика, то Маями е новият Манхатън. Ако…
Беше четири без петнайсет, а тя не беше измислила дори първия абзац. Облегна се на стола пред компютъра с химикалка в уста. После гузно се озърна, сякаш беше на показ в нюзрума, влезе в „Гугъл“ и въведете „Пиер Ферамо“. Пак нищо. Това определено беше странно. Ако беше истински, щеше да има поне нещичко. Въведе „Оливия Джаулс“. Ето, дори за нея имаше двеста деветдесет и три сведения. Зачете ги: статии от годините, когато се мъчеше да се утвърди като журналистка, първата беше за алармените устройства на колите. За кучешкото шоу на Кръфтс. Усмихна се нежно на спомените. После й мина през ума, че трябва да прегледа дрехите си, за да реши какво да облече за купона. Когато се изправи, зърна часовника.
Овеликибожееламинапомощ! Беше пет без двайсет и пет, а не беше написала нито дума.
Оливия се хвърли обратно на писалището и заблъска трескаво по клавишите.
В столицата на Англия световете на модата, музиката, телевизията, театъра, киното, литературата, вестниците и политиката са сблъскват в един и същ неголям град и се преплитат като кълбо от змии. В Америка тези зони са разпределени в свои собствени столици. По традиция политиката е във Вашингтон, литературата, изкуствата и модата — в Ню Йорк, развлеченията — в Лос Анджелис. Но през последните няколко години Маями, бивша столица на патлаците, сенчестите далавери, контрабандистите и търсещите слънчице дъртаци, с гръм и трясък се появи на сцената на столиците с ярки светлини. „Ар Деко“ и дрешки от леопардова кожа като център на екстравагантната привлекателност, придружени от музика, мода и развлечения, все по-силно са привличани тук, сякаш от силата на гигантски розов и леденосин магнит.
Така. Хахахаха. Щеше да го перифразира и да започне малко по-колоритно. Детска игра. Звънна телефонът. Беше Мелиса, рекламната агентка, която „само питаше“ как върви статията и проверяваше дали ще дойде на „малката сбирка“ на Ферамо. Оливия се опитваше да пише с една ръка, мушнала телефона под брадичката си, и отчаяно дебнеше за някоя пауза между изреченията, която така и не се появи. В мига, в който се отърва от Мелиса, телефонът пак зазвъня. Този път беше редакторката от „Елан“ в лениво настроение, склонна да поразговаря повече за „През океани“ — за гледната точка, дължината, стила, хората, които могат да се окажат интересни за интервюиране. Наближаваше пет часът. Беше безнадеждно, безнадеждно. Защо, по дяволите, се беше набъркала в тази каша? Беше обречена, обречена да пише статии, които започваха с: „И изведнъж навсякъде около нас никнат шапки!“ Никога вече нямаше да я пуснат извън редакцията.
6.
В лондонската редакция на „Сънди Таймс“ Бари Уилкинсън нервно крачеше пред големия старовремски часовник и псуваше Оливия.
Гледаше вбесен как малката стрелка неумолимо пълзи към единайсет и протегна ръка към слушалката.
