Той чудесно разбираше на какво се дължи тревогата й. Добротата, която долавяше в гласа му, мъчително опъваше и без друго опънатите й нерви. Но това е любезност, нищо повече, напомняше си тя.
— Искам да ви кажа нещо, но по-добре да го обсъдим насаме. Имате ли нещо против да ви се обадя утре сутринта?
Искаше й се да се разплаче, или да се разкрещи, да го заудря с юмруци по гърдите. Какво щеше да промени един разговор? И какво толкова имаха да обсъждат? Сърдечните й проблеми? Да не би да се опитваше да й повлияе да приеме предложението на братовчед му, точно както бяха направили това баща й и госпожа Тървей? Наистина ли е бил информиран, толкова скоро при това, за последните намерения на братовчед си?
— Утре сутринта няма да мога. Имам една среща, която трябва да спазя на всяка цена. Може би някой друг ден ще е по-удобно?
— Не. Не мисля така.
— И защо? — Опита се гласът й да прозвучи спокойно.
Той не желаеше да отстъпи.
— Надявам се да поговоря с вас преди да дадете на Стюарт окончателния си отговор.
Дъхът й сякаш заседна в гърлото й. Почувства се пълна глупачка. Разбира се, че Стюарт му е казал за предложението си. Те бяха не само братовчеди, но и най-близки приятели. Тя направи юначно усилие да се престори на весела и безгрижна.
— Вие, разбира се, отново се оказахте прав. Стюарт наистина ме помоли да се омъжа за него.
Хоукс не каза нищо. Сара усещаше изпитателния му поглед. Той се размърда и на нея й хрумна, че едва ли му е много удобно, застанал на коляно пред нея.
— Утре трябва да се срещнете с него и да му дадете отговор?
Тя притисна длан към челото си. Струваше й се, че някакъв гигантски юмрук с все сила стиска мозъка й. Изнервена от болката и въпросите му, притеснена от решението, което трябваше да вземе на следващата сутрин, тя отпусна ръка и се опита да се измъкне от разговора. Дразнеше я фактът, че той знаеше всичко, което се случваше в живота й, и в същото време сякаш бе сляп за копнежа й по него. Някакъв детински импулс я подтикна да провери размерите на безграничната му доброта. Надяваше се, че той може да прояви жестокост към нея, да й се присмее, да я нарани със сарказма си. И тогава може би щеше да й е по-лесно да понесе безразличието му.
— Изглежда, че и този път сте по-добре информиран за сърдечните ми дела от мен самата — рече тя, подплатила думите с ироничния сарказъм, който той толкова често използваше.
И двамата замълчаха. Тишината между тях тегнеше от напрежение, той стоеше на коляно и се взираше в измъченото й лице, а вратът й започваше да се схваща от болка. Искаше й се той да си тръгне. Беше станала язвителна и зла, а това никак не й харесваше.
Вечерята бе обявена. Преди още Сара да успее да се надигне, Хоукс се изправи и застана до нея, готов да й предложи ръката си.
— Мога ли да ви придружа, мила моя? — рече той, без да съзнава дори каква болка й причинява това обръщение.
Сара усети раздвижването на въздуха около нея, чу шумоленето на дрехите му и разбра, че й е подал ръката си. Тя обаче не можеше да я вземе. Твърде много несподелен копнеж имаше в кървящото й сърце, за да се измъчва допълнително и с огъня, прогарящ ръцете й при всеки негов допир. Само че просто не можеше да го заобиколи без негово съгласие, а той сякаш изобщо не възнамеряваше да й позволи да направи това. Сара стоеше до него, без да приема помощта му, с надеждата, че той ще отстъпи, но Хоукс не направи нищо подобно. Нито пък протегна ръка към нея. Сякаш усетил съпротивата й, той бавно отпусна ръка.
Застанали един срещу друг, те усещаха, че въздухът между тях трепери, изпълнен с магнетизъм. А когато той заговори, в гласа му имаше стаена сила и напрежение, на които тя просто не можеше да устои.
— Трябва да говоря с вас — настоя Хоукс и се наведе към нея.
Косата на тила й настръхна, когато ароматът му я обгърна, изпълни ноздрите й, замая главата й.
— Не можете ли да дойдете малко по-рано сутринта? — тихичко попита той, а дъхът му опари устните й.
— Не можете ли да се срещнете с мен в музикалната стая на майка ми? Трябва да ви попитам нещо. Много е важно.
Тя леко се отдръпна, усетила неудържимото привличане помежду им, зашеметена от всепоглъщащата нужда да разбере кое е толкова важно за него, запленена в омаята на възвърналите се надежди и желания. Искаше й се той да я целуне още в този момент, да я привлече в топлото убежище на прегръдките си. Искаше самият той да я увери, че онова, което изпитва към нея, не е просто любезност и доброта, а любов.
Магията на момента бе нарушена от един слуга, който се приближи да информира Хоукс, че някакъв джентълмен, господин Брет Престън, е пред вратата и моли да разговаря с него.
— Престън? — Хоукс въздъхна с яд и раздразнение. — Какво, по дяволите, може да иска?
Слугата се размърда с неудобство.
— Той каза, милорд, че идва във връзка с братовчед ви и че е сигурен, че можете да му отделите една минута. Да го отпратя ли?
Хоукс отстъпи встрани от Сара и тя се олюля за миг, сякаш до този момент единствено присъствието му я бе държало изправена.
— Къде е той? — попита Хоукс и още докато говореше, рязко протегна ръка, както за да я подкрепи, така и за да спре бягството й, защото тя възнамеряваше да се промъкне край него.
Сара реши, че Хоукс не изглежда доволен от ненавременното прекъсване. Слугата бе отпратен с уверението, че графът ще се види с господин Престън веднага.
— Тъкмо щяхте да ми кажете дали ще ми дадете възможността да поговоря с вас утре — припомни й той, постави ръката й върху неговата и я въведе в трапезарията. Измъчвана от главоболие и силна тъга, Сара си мислеше, че знае какво точно иска да обсъжда с нея Хоукс. Както и всички останали, той също смяташе да подкрепи каузата на братовчед си, а на нея вече й бе дошло до гуша От хора, които смятаха, че знаят кое е най-доброто за нея.
— Не трябва да карате господин Престън да ви чака — рече тя и се настани на стола си.
Той се отпусна на стола до нея и, сякаш прочел мислите й, тихичко рече:
— Няма да си тръгна оттук, докато не получа обещанието ви да се срещнете с мен утре.
В този момент Сара искаше само да го накара да си тръгне и инстинктивно разбра, че най-бързият начин да постигне това бе да се съгласи с предложението му.
— Ще дойда по-рано — мрачно рече тя.
— Чудесно — измърмори той и едва тогава си тръгна и я остави сама с главоболието й.
Измъчван от неприятното чувство, че животът му може всеки момент да се сгромоляса, Хоукс грубо нахлу в пушалнята на лорд Биъл, за да намери този досаден натрапник Брет Престън. Сара никога преди не се бе държала толкова студено с него. Внезапно бе станала далечна, недостижима и отчуждена. Бе поразен от нежеланието, с което се съгласи да се види с него. Сякаш ставаше дума не за среща, а за болезнено вадене на зъб. Хоукс знаеше, че тя страда, и то не само от главоболие. Тормозеше го мисълта, че тя не желаеше да му довери тревогите си, и бе вбесен, че тъкмо Брет Престън бе човекът, който трябваше да го откъсне от нея точно преди започването на вечерята.
— Господин Престън, на вас изглежда ви стана навик да се появявате там, където не сте нито желан, нито очакван — с брутален сарказъм заяви Хоукс веднага щом влезе в пушалнята.
Брет вдигна поглед от голямата дървена кутия за пури, от която тъкмо си избираше пура.
— Напълно ми е ясно защо си останал с подобно впечатление — призна той, без да се обижда и сърди. Избра една пура и започна да я мачка между палеца и показалеца си, за да се увери, че е достатъчно суха. — Но тази вечер си позволих да прекъсна вечерята ти, защото се надявам по тоя начин да изкупя миналите си грехове. — Поднесе пурата към носа си и с удоволствие вдъхна аромата й. — Виждаш ли — продължи той, — мисля, че ти дължа една-две услуги.
