Само преди месец би започнал яростно да спори с Доналд. Ужасно го дразнеше, че американецът непрекъснато разказваше за Русия такива неща, за които той, Андрей, и представа си нямаше. Тогава искрено вярваше, че Доналд просто го поднася или повтаря злобните сплетни на Хърст. „Абе що не вървите на майната си с вашата хърстовщина!“ — лекомислено не му обръщаше внимание той. Но сетне се появи онова недоносче Изя Кацман и Андрей престана да спори, само им се сопваше. Един дявол знаеше откъде бяха насъбрали толкова злъч. А безсилието си той обясняваше с обстоятелството, че бе дошъл тук от петдесет и първа година, а те двамата — от шестдесет и седма.
— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.
Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл1? Всеки нещо не знае…
Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.
— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!
Едно момиче прекрачи от уличния мрак в жълтия светлинен кръг и застана до Кенши. Беше съвсем младо, около двадесетгодишно, и много дребничко, стигаше едва до рамото на нисичкия полицай. Носеше груб пуловер с възширока, висока яка и тясна къса пола, устните й, ярко начервени, се открояваха на бледото хлапашко личице, а дългите й светли коси падаха на раменете.
— Не се плашете — успокои я Кенши, усмихвайки се вежливо. — Това са нашите боклукчии. Когато са трезви, са абсолютно безопасни… Уан — извика той. — Това е Селма Нагел. Нова е. Наредено е да я настаниш при тебе в осемнадесети номер. Осемнадесети номер свободен ли е?
Като сваляше в движение ръкавиците си, Уан се приближи към тях.
— Свободен е — отвърна той. — Отдавна вече е свободен. Здравейте, Селма Нагел. Аз съм портиерът, казвам се Уан. Ако имате нужда от нещо, ето тази врата води към портиерната, търсете ме там.
— Дайте ми ключа — нареди Кенши. — Да вървим, аз ще ви придружа — обърна се той към момичето.
— Няма нужда — уморено рече тя. — Сама ще се оправя.
— Както желаете — рече Кенши и отново козирува. — Ето ви куфара.
Момичето взе от Кенши куфара, а от Уан — ключа, отметна глава, за да прибере косите си, паднали над очите, и попита:
— Накъде трябва да вървя?
— Насреща — посочи Уан. — Към онзи вход под осветения прозорец. На петия етаж. Може би искате да хапнете нещо? Или да пиете чай?
— Не, благодаря — каза момичето, отново отметна глава и като затропа с токчетата си по асфалта, тръгна право към Андрей.
Той отстъпи, за да й направи път, и когато тя мина покрай него, усети силния мирис на парфюм и още някаква козметика. Загледа се след нея, докато тя пресичаше жълтия светлинен кръг. Полата й бе съвсем къса, подаваше се малко от пуловера, а когато тя излезе от арката и се скри в тъмнината на двора, на Андрей му се стори, че белите й боси крака излъчваха светлина, в мрака се виждаше само белият й пуловер и се мяркаха белите й крака.
После провлачено и жално изскърца и се тръшна врата и тогава Андрей отново машинално извади цигарите и запали, като си представи как тези нежни бели крака пристъпват по стълбището, от стъпало на стъпало… виждаше гладките прасци, трапчинките под коленете, направо да полудееш… Тя се изкачваше пред очите му все по-нагоре, етаж след етаж, и се спря пред вратата на осемнадесети апартамент тъкмо срещу шестнадесети… по д-дяволите, трябва поне спалното бельо да сменя, вече три седмици не съм го сменял, калъфката на възглавницата е посивяла като партенка… А как изглеждаше лицето й? Ама че работа — лицето й съвсем не го помня. Само краката й запомних.
Той изведнъж осъзна, че всички мълчат, дори и жененият Уан, и в същия миг заговори Кенши:
— Баща ми има един братовчед, полковник Маки. Той бил адютант на господин Ошима и две години живял в Берлин. После го назначили военен аташе в Чехословакия и бил свидетел на навлизането на немците в Прага…
Уан кимна на Андрей, двамата с рязко отмерено движение вдигнаха кофата и благополучно я прехвърлиха в каросерията.
— … Сетне — палейки цигара, бавно продължи Кенши — той воювал известно време в Китай, доколкото си спомням, някъде на юг, в района на Кантон. След това командувал дивизия, която дебаркирала на Филипините, и организирал знаменития „поход на смъртта“ на петте хиляди американски военнопленници… Извинете ме, Доналд… После го изпратили в Манджурия като началник на Сахалинския укрепен район, където между другото, за да опази военната тайна, вкарал в една шахта осем хиляди китайски работници и ги взривил… Извини ме, Уан… След това попаднал в руски плен и вместо да го обесят или, което е същото, да го предадат на Китай, русите само го натикали за десет години в концлагер…
Докато Кенши разказваше, Андрей успя да се качи в каросерията на камиона, помогна на Доналд да нареди кофите, после вдигна и закрепи страничния капак, отново скочи на земята, почерпи Доналд с цигара и сега те тримата стояха пред Кенши и го слушаха. Доналд Купър, висок, прегърбен, в избелял комбинезон, дълголик, с бръчки около устата и остра брадичка, с набола като четина рядка бяла брада; и Уан, нисък, набит, почти без врат, в стара, грижливо закърпена ватенка, с широко матово лице, чип нос, доброжелателна усмивка и тъмни очи в цепките на подпухналите си клепачи; и Андрей внезапно усети как в душата му се надигна вълна от радост, че всички тези хора от различни страни и дори от различни времена са се събрали тук и заедно вършат много полезно дело, всеки на своя пост.
— … Сега той вече е старец — завърши Кенши. — И твърди, че най-хубавите жени, с които някога е имал вземане-даване, са рускините. Емигрантките в Харбин.
Кенши млъкна, пусна угарката на земята и старателно я разтри с подметката на лъснатите си обувки с кожени гети.
— Че каква рускиня е тя? — учуди се Андрей. — Селма, при това Нагел.
— Наистина тя е шведка — съгласи се Кенши. — Но няма значение. По асоциация се сетих какво разказваше братовчедът на баща ни.
— Добре, да тръгваме — каза Доналд и влезе в кабината.
— Слушай, Кенши — рече Андрей, хващайки се за дръжката на камионетката. — Ти какъв си бил по-рано?
— Контрольор в леярната, а преди това министър на комуналното…
— Не ме разбра. Не тук, а там какъв си бил?
— А-а, там ли? Там бях литературен сътрудник в издателство „Хаякава“.
Доналд запали двигателя и старият камион се разтресе и задрънча, изпускайки гъсти облаци синкав дим.
— Десният ви габарит не свети! — извика Кенши.
— Че той откакто се помня не свети — отвърна Андрей.
— Ами оправете го! Ако ви видя още веднъж така — ще ви глобя!
— Откъде се навъдихте толкова много и все на нашата глава…
— Какво? Не чувам!
— Бандитите, казвам, иди да ловиш, а не шофьорите! — изрева Андрей, за да надвика дрънченето и тракането. — Виж го ти, с габарита ни се захванал! И кога ли най-сетне ще ви разгонят, търтеи с търтеи!
— Скоро — извика Кенши. — Сега вече скоро — след стотина години!
Андрей го заплаши с юмрук, махна за сбогом на Уан и се тръшна на седалката до Доналд. Камионът рипна, одраска със страничния капак стената на арката, изскочи на Главната улица и рязко сви вдясно.
Настанявайки се по-удобно, така че щръкналата от седалката пружина да не го боде в задника,
