— Навремето се тревожих достатъчно — рече Доналд. — Разяснението е много старо, вас още ви нямаше тук.
Андрей се почеса по темето и се намръщи. Дявол да го вземе, може пък да има някакъв смисъл в това обяснение. В края на краищата самотният полицай наистина е съблазнителна примамка за тези гадове. А щом ще изземват оръжието, естествено е да го изземват от всички. Пък и ясно е, че работата не е в това глупаво разяснение. Истината е, че полицаите са малко и хайките са малко, а би трябвало да се организира една хубава хайка и с един замах да се измете цялата тази паплач. Да се привлече и населението. Ето аз например бих отишъл… Разбира се, и Доналд би тръгнал… Ще трябва да пиша на кмета. После мислите му изведнъж се насочиха другаде.
— Слушайте, Дон — рече той. — Нали сте социолог. Аз, разбира се, смятам, че социологията не е никаква наука… Ставало е дума вече за това… и изобщо не е метод. Но вие естествено знаете много, къде- къде повече от мене. Обяснете ми тогава откъде се е пръкнала в нашия град цялата тази гадна сбирщина? Как са попаднали тука тия убийци, насилници и крадци… Нима наставниците не са разбирали кого канят?
— Навярно са разбирали — равнодушно отвърна Доналд и ловко прекоси с бясна скорост страхотна яма, пълна с черна вода.
— Че тогава защо?…
— Човек не се ражда крадец. Крадец се става. Пък и както е известно: „Откъде да знаем какво е нужно на Експеримента? Експериментът си е Експеримент…“ — Доналд помълча. — Футболът си е футбол, топката е кръгла, игрището е квадратно, нека победи най-достойният…
Уличните лампи свършиха, обитаваната част от града остана зад гърба им. Сега от двете страни на разнебитения път се простираха изоставени развалини — останки от нелепи колонади, продънили грозните основи, подпрени с греди стени, в които вместо прозорци зееха дупки, буренаци, подредени камари от гниещи трупи, дворове, обрасли с коприва и тръни, хилави, полузадушени от лиани дървета сред грамади от почернели тухли. А сетне отпред пак изникна мъгляво сияние, Доналд сви надясно, внимателно се размина с идващия насреща им празен камион, пробуксува в дълбокия коловоз, но се измъкна от лепкавата кал и най-после спря плътно до червените светлини на последния боклукчийски камион, нареден на опашката. Той угаси двигателя и вдигна часовника към очите си. Андрей също погледна колко е часът. Беше към четири и половина.
— Един час не ни мърда — бодро рече Андрей. — Елате да видим кои са там пред нас.
Отзад пристигна и се нареди на опашката още един камион.
— Вървете сам — каза Доналд. Той се облегна на седалката и килна шапката на лицето си.
Тогава Андрей също се настани по-удобно, намести пружината под себе си и запали цигара. Отпред разтоварването вървеше с пълна сила — дрънчаха капаците на кофите, отчетникът пискливо крещеше: „… осем… десет…“, на стълба под ламаринен диск се поклащаше хилядоватова лампа. След това изведнъж зареваха няколко гърла едновременно: „Къде бе, къде караш, мамицата ти? Дай назад! Ти си кьорав!.. Искаш ли да ти фрасна един, а?…“ От дясно и от ляво се издигаха планини от боклук, слегнал се в плътна маса, и нощният ветрец разнасяше ужасна смрад.
Познат глас внезапно рече на ухото му:
— Здрасти, лайновози! Как върви великият Експеримент?
Беше самият Изя Кацман в цял ръст — разрошен, дебел, мръсен и както винаги досадно жизнерадостен.
— Чухте ли вече? Има проект как веднъж завинаги да се реши проблемът с престъпността. Полицията се ликвидира! Нощем вместо нея ще пускат на улицата лудите. Край на бандитите и хулиганите — вече само побъркан човек ще посмее през нощта да излезе от дома си!
— Не е много остроумно — сухо каза Андрей.
— Не е остроумно ли? — Изя се качи на стъпенката и си пъхна главата в кабината. — Напротив! Много е остроумно даже! Въпросът се решава без каквито и да било допълнителни разходи. А на портиерите се възлага сутрин да въдворяват лудите на постоянното им местожителство…
— За което на портиерите се отпуска допълнителна дажба от един литър водка — взе да му приглася Андрей и това предизвика у Изя необясним възторг: той започна да се кикоти, издавайки странни гърлени звуци, напомнящи бълбукане на вода, и да потрива ръце.
Внезапно Доналд сподавено изруга, отвори своята врата, скочи и изчезна в тъмнината. Изя тутакси престана да се хили и попита обезпокоен:
— Какво му става?
— Не знам — мрачно отговори Андрей. — Сигурно му се повдига от тебе… А пък и изобщо е такъв от няколко дена.
— Наистина ли? — Изя надничаше над кабината, загледан нататък, където се скри Доналд. — Жалко. Добър човек е. Само дето никак не може да се приспособи.
— А кой се е приспособил?
— Аз съм се приспособил. Ти си се приспособил. Уан се е приспособил… А Доналд одеве се възмущаваше: защо, за да изхвърлиш боклука, трябва да стоиш на опашка? За какъв дявол е тука отчетникът? Какво отчита той?
— С основание се възмущава — каза Андрей. — Наистина що за кретенизъм?
— Да, но ти не си тровиш нервите за това — възрази Изя. — Ти прекрасно разбираш, че отчетникът е зависим човек, подчинен. Поставили са го тук да отчита и той отчита. А тъй като не сварва да отчита, нали разбираш, става опашка. А опашката, вари я, печи я, все си е опашка… — Изя отново забълбука и се разлетяха слюнки. — Разбира се, ако Доналд беше на мястото на началството, щеше да прокара тук хубав път с наклонени отбивки за изхвърляне на боклука, а отчетника, този здрав и прав тъпанар, щеше да отпрати в полицията да лови бандитите. Или поне на предната линия, при фермерите…
— Е, и? — нетърпеливо запита Андрей.
— Какво „е, и“? Ама Доналд не е началство!
— А защо началството не прави така?
— Притрябвало му е! — радостно извика Изя. — Я си размърдай мозъка! Боклукът извозва ли се? Извозва се! Отчита ли се колко се извозва? Отчита се! Системно ли? Системно. Щом свърши месецът, и се представя отчет: извозени са еди-колко си кофи с лайна повече от миналия месец. Министърът е доволен, кметът е доволен, всички са доволни, а че Доналд е недоволен — никой не го е ръгал с остен да идва тука — доброволно е дошъл!..
Камионът отпред избълва облак сивосинкав дим и се придвижи петнайсетина метра по-нататък. Андрей побърза да се премести зад волана и се огледа. Доналд никакъв не се виждаше. Тогава предпазливо запали двигателя и криво-ляво измина същите петнайсетина метра, като по пътя моторът три пъти загасва. Изя крачеше отстрани, като отскачаше изплашено всеки път, когато камионът започваше да придърпва и да се тресе. После той взе да разказва нещо за Библията, но Андрей не го чуваше, защото целият бе вир-вода от преживяното напрежение.
Под ярката лампа както и преди дрънчаха кофи и се разнасяха псувни. Нещо издумка и отскочи от покрива на кабината, но Андрей не му обърна внимание. Отзад дойде с колегата си — хаитянски негър — грамадният Оскар Хайдерман и помоли за една цигара. Негърът на име Силва се хилеше и в мрака се виждаха само белите му зъби.
Изя подхвана разговор с тях, като, кой знае защо, наричаше Силва тонтон-макут, а Оскар разпитваше за някой си Тур Хейердал. Силва правеше страшни физиономии и се преструваше, че стреля с автомат. Изя пък се хващаше за корема и се кривеше, сякаш е улучен от упор. Андрей нищо не разбираше и Оскар, изглежда, също: скоро стана ясно, че Изя бърка Хаити с Таити…
По покрива отново нещо изтрополи и изведнъж едра буца сбита смет издрънча в капака на двигателя и се разпиля на всички страни.
— Ей! — извика Оскар в тъмнината. — Престанете!
Отпред пак зареваха двайсет гърла едновременно и хорът от ругатни изведнъж стана неимоверно плътен. Нещо ставаше. Изя жално изохка и хванал се за корема, се преви на две — сега вече не на шега. Андрей отвори вратата и тъкмо се канеше да излезе навън, когато една празна консервена кутия го цапардоса по главата — не го заболя, но беше обидно. Силва се наведе и изчезна в тъмнината. Андрей се
