Андрей погледна под око Доналд. Сложил лявата ръка на кормилото, а дясната — на лоста за скоростите, нахлупил шапка до очите и вирнал острата си брадичка, Доналд седеше като истукан и натискаше докрай педала на газта. Той винаги караше така, „с максимално разрешената скорост“, без дори и през ум да му минава да намали пред дупките на асфалта, и във всяка такава дупка кофите с боклук в каросерията тежко се блъскаха, ръждясалият капак на двигателя издрънчаваше, а самият Андрей, колкото и да се стараеше да се опре здраво с крака, подскачаше и се стоварваше точно върху заострения край на проклетата пружина. Само че по-рано всичко това се съпровождаше от весела караница, а сега Доналд мълчеше, тънките му устни бяха плътно присвити, той изобщо не поглеждаше към Андрей и затова човек би могъл да си помисли, че в това обичайно друсане има някаква злонамереност.
— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?
Доналд сви рамене и нищо не отвърна.
— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?
— Стига, Андрей — процеди Доналд през зъби. — Какво общо имате вие с това?
И Андрей отново усети в думите му нещо недоброжелателно и дори обидно оскърбително: че с какво можеш ти, сополанко, да обидиш мен, професора?… Но в съшия миг Доналд заговори отново:
— Та аз неслучайно ви казах, че сте щастлив. Наистина човек може само да ви завиди. Всичко това някак си минава покрай вас. Или през вас. И отминава. А мене то ме мачка като парен валяк. Нито една здрава кост не ми е останала.
Доналд мълчеше изкривил устни. Андрей погледна разсеяно напред към пътя, после се загледа под око в Доналд, почеса се по темето и смутено рече:
— Честна дума, нищо не разбирам. Уж всичко върви добре…
— Затова ви завиждам — отсече Доналд. — Стига сме говорили за това! Не ми обръщайте внимание.
— Че как да не ви обръщам внимание? — каза Андрей съвсем разстроен. — Как мога да не ви обръщам внимание? Нали тук сме заедно… вие, аз, момчетата… Разбира се, приятелството е голяма дума, твърде голяма. Е, да речем, просто сме другари… Аз например бих разказал, ако има нещо… Та нали всеки ще ми помогне! Ето на, вие сам кажете: ако се случи нещо с мене и аз ви помоля за помощ, бихте ли ми отказали? Няма да ми откажете, нали така?
Дясната ръка на Доналд се вдигна от лоста и лекичко потупа Андрей по рамото. Андрей млъкна. Душата му се изпълни с радост. Светът отново изглеждаше чудесен и всичко бе наред. И Доналд вече беше добре. Беше го налегнало най-обикновено мрачно настроение. Та нали човек може да изпадне в мрачно настроение? Просто самолюбието му се е разбунтувало. Тъй де, все пак е професор по социология, а тук пренася кофи с боклук, пък преди това е бил товарач в склад. Естествено всичко това му е неприятно и го обижда, още повече, че няма с кого да сподели обидата си — никой не го е карал насила да идва тук и сега му е неудобно да се оплаква… Много лесно е да се каже: върши си добре работата, която са ти възложили, ама… Е, хайде. Стига толкова. Сам ще се оправи.
А камионетката вече се носеше по диабаза2, хлъзгав от ниско падналата мъгла, сградите от двете страни на пътя се бяха снишили и изглеждаха схлупени, проточилите се редици от улични фенери взеха да стават по-мъждиви и да редеят. Някъде в далечината тези редици се сливаха в мъгляво размазано петно, на уличното платно и по тротоарите не се виждаше жива душа, дори портиерите кой знае защо не се мяркаха, само на ъгъла на Седемнадесета улица пред ниския стар хотел, известен повечето под името „Кафез за дървеници“, стоеше каруца с омърлушен кон и вътре в каруцата някой спеше, завит презглава с брезент. Беше четири часът сутринта — тъкмо време за най-здрав сън и нито един прозорец не светеше наоколо.
От един вход отляво пред тях изскочи камион, Доналд му присветна с фаровете, профуча край него, камионът, който също пренасяше боклук, свърна на улицата и се опита да ги изпревари, но, да има да взема, изобщо не можеше да се мери с Доналд, така че им посвети малко с фаровете през задното стъкло и безнадеждно изостана. В изгорелите квартали изпревариха още един боклукчийски камион и съвсем навреме, защото веднага след пепелищата започваше паважът и се наложи Доналд все пак да намали скоростта, че току-виж камионетката случайно се разпаднала.
Тук се появи насрещно движение — камионите, които се връщаха празни от сметището, вече за никъде не бързаха. Изведнъж от една улична лампа пред тях се отдели неясна фигура и застана на пътя и Андрей пъхна ръка под седалката, готов ако трябва, да извади тежката щанга, но се оказа, че беше полицай, който ги помоли да го закарат до Зелевата улица. Нито Андрей, нито Доналд знаеха къде се намира тази улица, но полицаят — грамаден мъжага с едра мутра и разчорлени коси, които стърчаха във всички посоки изпод униформената му фуражка — каза, че ще им я покаже.
Той се изправи на стъпенката до Андрей и хванал се за рамката на вратата, през целия път недоволно бърчеше нос, като че ли бог знае какво бе подушил, макар от самия него ужасно да вонеше на стогодишна пот, и Андрей си спомни, че водопроводът в тази част на града вече е изключен.
Известно време пътуваха мълчешком, полицаят си подсвиркваше потпури от оперети, а сетне ни в клин, ни в ръкав съобщи, че на ъгъла на Зелевата улица и Втория Ляв булевард в полунощ цапардосали някакъв нещастник по главата и му изтръгнали всичките златни зъби…
— Толкоз ви е работата — злъчно отбеляза Андрей.
Подобни случаи направо го изкарваха от кожата, а тонът на полицая беше такъв, че му идваше да го изхвърли от стъпенката като мръсно коте: с просто око се виждаше, че са му абсолютно безразлични и убийството, и убитият, и убийците.
Озадачен, полицаят извърна широката си мутра и попита:
— Ти ли ще ме учиш как да работя?
— Че защо не — каза Андрей.
Полицаят злобно присви очи, подсвирна и рече:
— Брей че учители се навъдиха! Където и да се изхрачиш — все учители. Седят си и поучават. Гледаш го, боклук кара, а пък всички иска да учи…
— Аз не те уча… — понечи да отвърне Андрей, повишавайки глас, но полицаят го прекъсна.
— Ей на, ще се върна сега в участъка — спокойно съобщи той — и ще се обадя в твоя гараж, че десният ти габарит не свети. Виж го ти него, габаритът му не свети, а седнал да учи полицията как да работи. Я си виж устата бе — мирише на мляко.
Изведнъж Доналд се засмя сухо и проскърцващо. Полицаят също грубо се изкикоти и после вече съвсем миролюбиво каза:
— Абе аз отговарям сам-самичък за четирийсет къщи, ясно ли ти е? И оръжие ни забраниха да носим. Какво си се заял с нас? Скоро ще почнат да колят по къщите, а не само по ъглите.
— А вие какво? — стъписан рече Андрей. — Протестирайте, настоявайте…
— „Протестирайте“ — повтори полицаят. — „Настоявайте“… абе ти да не би отскоро да си тука? Ей, шефе — подвикна той на Доналд. — Я понамали малко. Аз съм дотук.
Той скочи от стъпенката и олюлявайки се, без да се оглежда, тръгна към тъмната пролука между килнатите на една страна дървени къщи, където в далечината светеше самотна улична лампа, а под лампата се бе насъбрала тълпа.
— Боже мой, какво става с тях, да не са се побъркали? — възмутено рече Андрей, когато камионът потегли отново. — Че как така — градът е пълен с всякаква сган, а полицията ходи без оръжие! Не може да бъде. Та Кенши нали носи кобур на кръста си, да не би цигарите си да държи в него?
— Сандвичите — отвърна Доналд.
— Нищо не разбирам — рече Андрей.
— Беше разяснено — каза Доналд. — „Във връзка със зачестилите случаи гангстери да нападат полицаи с цел да се сдобият с оръжие“… и така нататък.
Известно време Андрей разсъждаваше по въпроса, като с всички сили се бе запънал с крака, за да не подскача на седалката. Паважът вече беше свършил.
— Според мен това е ужасно глупаво — каза той накрая. — А вие как мислите?
— И аз така мисля — отвърна Доналд, докато се мъчеше с една ръка да си запали цигарата.
— И гледате на всичко това толкова спокойно?
