Най-добре е да отидете и да разкажете всичко.
Доналд за миг се обърна и погледна Андрей в очите. Не беше ясно какво изразяваше погледът му — дали насмешка, или страдание, — но на Андрей му се стори, че той изведнъж се е състарил и в този момент изглежда съвсем грохнал и някак подплашен. Андрей се смути, стъписа се, но тутакси се овладя и твърдо повтори:
— Предавате го. Разказвате всичко. И край!
— Разбирате ли, че маймуните са тръгнали към града? — попита Доналд.
— Е, и какво от това? — обърка се Андрей.
— Наистина: и какво от това? — рече Доналд и неприятно се изсмя.
ГЛАВА ВТОРА
Маймуните вече бяха в града. Те подскачаха по корнизите, на гроздове висяха по уличните лампи, зловещи космати тълпи маймуни танцуваха по кръстовищата, надничаха през прозореца, замеряха се с павета, изтръгнати от настилката, гонеха обезумелите хора, изскочили по долни дрехи на улицата.
Няколко пъти Доналд спира камиона, за да вземе бежанци в каросерията. Кофите отдавна бяха изхвърлени. Известно време пред камиона препускаше в галоп побеснял кон, впрегнат в каруца, а на капрата приклякваше и се олюляваше, размахваше косматите си ръчища и пронизително крещеше грамаден сребрист павиан. Андрей видя как каруцата с трясък се вряза в един уличен стълб, конят със скъсаните ремъци се понесе надалеч, а павианът ловко прелетя върху най-близката водосточна тръба и изчезна на покрива.
На площада пред кметството цареше паника. Пристигаха и заминаваха автомобили, бягаха полицаи, лутаха се объркани хора по долни ризи, нощници и пижами, пред входа неколцина бяха притиснали до стената някакъв чиновник и се караха с него, а той ги отблъскваше с бастуна си и ги пропъждаше с чантата.
— Бардак — каза Доналд и изскочи от кабината.
Те се втурнаха в сградата и тутакси се загубиха един друг сред пъстрата неуправляема тълпа от хора в цивилно облекло, в полицейски униформи и по долни дрехи. Цялото това множество вдигаше врява до бога, а очите лютяха от тютюневия дим.
— Разберете! Какво мога да направя така — по бели гащи!
— … Незабавно да се отвори арсеналът и да се раздаде оръжието… Дявол да ви вземе, поне на полицаите раздайте оръжие!..
— Къде е шефът на полицията? Нали току-що се мотаеше тука…
— Жена ми остана там, разбирате ли? И тъщата — безпомощна старица!
— Виж какво, нищо страшно няма. Маймуните са си маймуни…
— Представяш ли си, събуждам се, а някой седи на перваза…
— А шефът на полицията къде е? Тоя дебел задник спи като пън, нали?
— Една лампа имахме на нашата улица. И нея изкъртиха.
— Ковалевски! Бързо в дванадесета стая!
— Но как така по бели гащи…
— Кой може да кара кола? Шофьорите! Всички на площада! До стойката за реклами.
— Абе къде е, дявол да го вземе, шефът на полицията? Да не би да е избягал, мръсният подлец?
— Значи така. Вземаш момчетата и право в леярната. Там нарамваш тия… абе едни такива метални прътове има за градински огради… Всичките ги докарай, всичките! И по-бързо се връщай…
— И така го фраснах по косматата муцуна, че, бога ми, ръката си натъртих, честна дума…
— А въздушните пушки стават ли?
— В седемдесет и втори квартал — три коли! В седемдесет и трети квартал — пет коли…
— Ако обичате, наредете да им дадат униформено облекло втора употреба. И само срещу разписка, та после да го върнат!
— Слушайте, тия имат ли опашки? Или така ми се стори?
Всички те блъскаха Андрей, избутваха го, притискаха го към стените на коридора, изпотъпкаха го и той се блъскаше, провираше се и напираше. Отначало търсеше Доналд, за да присъствува като свидетел на защитата, когато той се покайва и предава оръжието, после му мина през ума, че нашествието на павианите трябва да е много сериозна работа, щом е настанала такава бъркотия, и съжали, че не може да кара камион, че не знае къде е леярната с тайнствените прътове, че не може да осигури на някого униформено облекло втора употреба, и излиза, че той тук май никому не е нужен. Опита се поне да разкаже какво е видял с очите си, може пък тия сведения да се окажат полезни, но едни просто не го слушаха, а други, щом отвореше уста, го прекъсваха и започваха да разправят какво са преживели.
С огорчение се убеди, че в този кръговрат от униформи и долни гащи няма нито един познат, само черният Силва се появи за миг, омотал главата си с кървав парцал, но моментално изчезна — а в това време очевидно нещо се предприемаше, хората се организираха и тръгваха нанякъде, гласовете ставаха все по-силни и уверени, белите гащи се мяркаха по-рядко, а пък униформите, напротив, станаха повече, в един миг на Андрей дори му се причу отмерен тропот на ботуши и строева песен, но се оказа, че просто бяха изпуснали преносима огнеупорна каса за ценности и тя, търкулнала се с грохот по стълбището, беше се спряла пред вратата на отдел „Снабдяване с хранителни продукти“…
Неочаквано Андрей зърна познато лице — един чиновник, бивш негов колега от счетоводството на Палатата за мерки и теглилки. Андрей разбута хората край себе си, догони го, притисна го до стената и на един дъх обясни, че той е Андрей Воронин — помните ли, работехме заедно, а сега съм товарач-асенизатор, никого не мога да намеря, изпратете ме някъде да свърша нещо полезно, та нали непременно са нужни хора… Чиновникът го изслуша, но беше като шашардисан, мигаше на парцали, гърчеше се и плахо се опитваше да се измъкне, после внезапно отблъсна Андрей и закрещя: „Къде да ви изпратя? Не виждате ли, че нося документ за подпис!“ и се завтече по коридора.
Андрей направи още няколко опита да се включи в организираните действия, но всички категорично му отказваха и го отпъждаха, всички страшно бързаха и буквално нямаше човек, който спокойно да си стои на мястото и, да речем, да съставя списък на доброволците. Тогава Андрей се озлоби и взе да отваря всички врати поред, надявайки се да намери някоя отговорна личност, която да не бяга, да не крещи и да не размахва ръце — нали бе близко до ума, че наоколо все пак трябва да има някакъв щаб, откъдето да се насочва цялата тази бурна дейност.
Първата стая се оказа празна. Във втората един човек по долни гащи крещеше в телефонната слушалка, а друг с ругатни се мъчеше да надене тясна канцеларска престилка. Изпод престилката се подаваха полицейски бричове и високи униформени обувки без гети и без връзки, целите в кръпки. В третия кабинет нещо розово с копчета перна Андрей по очите и той мигновено отскочи, като успя да забележи само някакви доста пищни, явно женски телеса. Затова пък в четвъртата стая попадна на Наставника.
Той седеше на перваза, обхванал коленете си с ръце, и гледаше в черната бездна зад стъклото, озарявана от летящите светлини на фаровете. Когато Андрей влезе, Наставника извърна към него доброто си румено лице, както винаги повдигна леко вежди и се усмихна. Щом видя тази усмивка, Андрей веднага се успокои. Ядът и злобата му се изпариха и стана ясно, че в края на краищата всичко непременно ще бъде организирано, всяко нещо ще застане на мястото си и изобщо всичко ще свърши благополучно.
— Ето на — каза той, като разпери ръце и също се усмихна на Наставника. — Оказа се, че никому не съм нужен. Кола не мога да карам, гимназията не знам къде е… В тая суматоха нищо не може да разбере човек…
— Да — съгласи се съчувствено Наставника. — Ужасна суматоха. — Той свали нозете си от перваза, подпъхна длани под бедрата си и взе да си люлее краката като хлапе. — Дори е неприлично. Направо срамота. Сериозни възрастни хора, повечето от тях опитни… Значи организацията е слаба! Нали така, Андрей? Значи някои важни въпроси са били оставени да се развиват стихийно. Хората са неподготвени… Дисциплината е лоша… Е, и бюрократизъм има много, разбира се.
