там сурова борба с блатата и джунглите, в града прескачали от време на време само за да продадат това, което са произвели в стопанството си, и за разлика от гражданите никога не сменяли професията си.
Каруцата бавно се приближаваше, клюмналата глава на коларя потрепваше и той току примлясваше с устни, без да се събужда, подръпвайки леко поводите. Маймуните, настроени дотогава доста миролюбиво, внезапно изпаднаха в необичайно злобна възбуда. Дали конете ги раздразниха или пък най-сетне им омръзна присъствието на чужди тълпи на тяхната улица, но те изведнъж вдигнаха врява, взеха да се мятат насам-натам, зъбите им блеснаха, а няколко от най-смелите се изкатериха по водосточните тръби на покрива и се захванаха там да трошат керемидите.
Едно от първите парчета улучи коларя между плешките. Фермерът трепна, изправи се и се заоглежда наоколо с широко отворени, изпълнени с гняв очи. Първият, когото зърна, беше очилатият интелигент, който уморен се завръщаше от напразното преследване и самотен се влачеше подир каруцата. Без да изрече нито дума, фермерът хвърли поводите (конете тутакси спряха), скочи от каруцата и замахвайки в движение, тъкмо се канеше да връхлети върху дръзкия нахалник, когато неочаквано друго парче керемида улучи Интелигента точно по темето. Интелигентът изохка, изпусна пръта, клекна и се хвана за главата. Фермерът се спря озадачен. На паважа наоколо с трясък се разбиваха парчета керемиди и на всички страни се разлетя оранжев трошляк.
— Отряд, бегом в скривалището! — бойко заповяда Фриц и хукна към най-близкия вход. Всички в миг се разпиляха кой къде свари. Андрей се притисна към стената в мъртвата зона и с интерес взе да наблюдава действията на фермера, който съвсем шашардисан, се озърташе като луд и явно ама съвсем нищичко не разбираше. Помътнелият му поглед се плъзна по покривите и водосточните тръби, осеяни с разбеснели се маймуни, той замижа и разтърси глава, а после пак разтвори широко очи и високо рече:
— Мамицата ви, да опустеете дано!
— Скрий се! — викаха му от всички страни. — Ей, брадатият! Ела насам! Ще те цапардосат по кратуната бе, тъпанар. Личи, че си от блатата!
— Абе какво става тука? — гръмогласно разпитваше фермерът, обръщайки се към интелигента, който лазеше на четири крака да търси очилата си. — Няма ли да ми кажете тия пък тука какви са?
— Маймуни, разбира се — сърдито му отвърна интелигентът. — Нима не виждате, господине?
— Брей, ама тука при вас „дий“ да кажеш и всичко ще тръгне — стъписан рече фермерът, който чак сега напълно се бе отърсил от просъницата. — Вечно ще измислите нещо тука ей…
Този син на блатата вече бе настроен философски и добродушно. Беше се убедил, че нанесената му обида всъщност не беше никаква обида и сега просто бе малко объркан от зрелището, което разиграваха косматите орди, скачащи по покривите и уличните лампи. Той само поклащаше осъдително глава и си почесваше брадата. Но в този момент интелигентът най-сетне намери очилата си, грабна пръта и хукна презглава към скривалището, така че фермерът остана сам-самичък по средата на улицата — единствената и доста съблазнителна мишена за косматите снайперисти. Много скоро стана ясно в колко неизгодно положение се намира. Дузина едри късове керемиди с трясък се разбиха в краката му, а по-дребните парчетии забарабаниха по чорлавата глава и раменете му.
— Абе каква е тая работа? — изрева фермерът. Следващата отломка го цапна по челото. Той млъкна и стремглаво се понесе към каруцата.
Цялата тази сцена се разиграваше точно пред очите на Андрей и отначало той си помисли, че фермерът ей сега ще се метне заднишком в каруцата, ще плюе на цялата работа и ще запраши към своите блата, по-далеч от това опасно място. Ама на брадатия и през ум не му мина да плюе на цялата тази работа. Мърморейки: „Г-гадини, п-проститутки…“, той взе трескаво и много сръчно да развързва покривалото на своя товар. Зад широкия му гръб Андрей не виждаше какво прави, но жените в къщата отсреща виждаха всичко — изведнъж те се разпищяха в хор, тръшнаха прозорците и се скриха. Андрей не успя дори да мигне. Брадатият леко приклекна и над главата му към покривите се издигна мазно проблясващо дуло в метален кожух на дупки.
— Ос-стави! — изрева Фриц и Андрей видя как той с грамадни подскоци се носи някъде отдясно право към каруцата.
— Ще ви дам аз, гадини, долна паплач… — мърмореше брадатият, извършвайки някакви сложни и много чевръсти движения с ръце, съпровождани с металически прищраквания и подрънквания. Андрей целият се напрегна в очакване да затрещи картечен огън и маймуните на покрива очевидно също почувствуваха нещо. Те престанаха да се замерват, приседнаха на опашките си и въртейки неспокойно кучешките си глави, взеха шумно да споделят някакви свои мисли.
Но Фриц вече бе до каруцата. Той сграбчи брадатия за рамото и властно повтори:
— Остави!
— Чакай малко! — с досада промърмори фермерът и се дръпна. — Ей сегичка ще ги направя на решето, тия опашати гадини…
— Заповядах ви да спрете! — гракна Фриц.
Брадатият извърна лице към него и бавно се изправи.
— К’во разправяш? — попита той, като разтегляше думите с невероятно презрение. На ръст бе колкото Фриц, но видимо беше по-широк и в раменете, и в кръста.
— Откъде имате оръжие? — грубо го запита Фриц. — Покажете си документите!
— Брей че сополанко! — смая се разгневен брадатият. — Документите значи искал! А ей това не искаш ли, изрусена въшко?
Фриц не обърна внимание на неприличния жест. Продължи да гледа брадатия право в очите и той изрева така, че огласи цялата улица:
— Румер! Воронин! Фрижа! При мен!
Андрей се учуди, като чу фамилията си, но тозчас се отдели от стената и бавно се запъти към каруцата. От другата страна в ситен тръс се приближаваше ниският и набит Румер, бивш професионален боксьор с трапецовидни рамене, и презглава тичаше приятелят на Фриц, малкият слабичък Ото Фрижа, скрофулозен младеж с ужасно щръкнали уши.
— Ха така, ха така… — със зла усмивка повтаряше фермерът, докато наблюдаваше всички тия военни приготовления.
— Още веднъж настоятелно ви моля да покажете документите си — с ледена вежливост отново рече Фриц.
— Абе я върви на майната си — лениво отвърна брадатият. Сега той гледаше най-вече Румер, а ръката му уж случайно легна върху дръжката на доста внушителния камшик, изкусно сплетен от нещавена кожа.
— Момчета, момчета! — възпря ги Андрей. — Виж какво, войнико, остави, недей да спориш, ние сме от кметството…
— Дрън-дрън ярина е ваш’то кметство — отвърна войникът, като измери с очи Румер от главата до петите.
— Е, какво става тука? — осведоми се Румер с тих и доста дрезгав глас.
— Много добре знаете — каза Фриц на брадатия, — че в чертите на града е забранено да се носи оръжие. Още повече — картечница. Ако имате разрешение, моля да го покажете.
— Вие какви сте бе, че ще ми искате разрешителното. Да не сте полиция? Или пък някакво гестапо?
— Ние сме доброволен отряд за самоотбрана.
Брадатият се ухили.
— Ами отбранявайте се де, щом сте от отбраната, кой ви пречи?
Назряваше нормална, сериозна, задълбочена препирня. Отрядът полека-лека се събра около каруцата. Дори аборигените от мъжки пол наизлязоха от входовете — кой с маша за камина, кой с ръжен, кой с крак от стол. Всички с любопитство разглеждаха брадатия, зловещата картечница, стърчаща върху брезента, и нещо закръглено и стъклено, проблясващо изпод покривалото. Привикваха със своеобразните миризми — фермерът лъхаше на пот, на чеснов салам, на алкохол…
А пък Андрей с някакво умиление, което учудваше и самия него, разглеждаше избелялата, изпотена под мишниците гимнастьорка с едно самотно (и то незакопчано) бронзово копче на яката, килнатата по познат начин над дясната вежда пилотка със следа от петолъчка, огромните кирзови ботуши за газене в
