оборска тор — май само голямата брада изглеждаше тук неуместна, не се вписваше в образа… И тогава се сети, че у Фриц всичко това би трябвало да буди съвсем други асоциации и усещания. Погледна го. Фриц се бе изпънал предизвикателно, присвил устни в тънка цепка, презрително сбръчкал нос, и се стараеше да смрази брадатия с ледения поглед на стоманеносивите си, истински арийски очи.
— На нас разрешителни не ни се полагат — лениво приказваше през това време брадатият, като си играеше с камшика. — На нас изобщо нищо не ни се полага, трябва само да ви хрантутим вас, търтеите…
— Добре де — гъгнеше откъм задните редове басовият глас. — А картечницата откъде е, а?
— Че какво — картечницата? Нали, ужким де, се побратимяваме, градът и селото. Аз на тебе — четвъртинка3 първак, а ти на мене — картечница, и всичко е честно и почтено…
— Я стига — гъгнеше басът. — Все пак картечница е, да не ви е някаква играчка или там вършачка…
— А пък на мен ми се струва — намеси се благоразумният, — че точно на фермерите е разрешено да носят оръжие!
— На никого не е разрешено! — писна Фрижа и силно се изчерви.
— Ама че глупост! — възкликна благоразумният.
— То се знае, че е глупост — рече брадатият. — Да беше поседял ти там, при нас, в блатата, и то нощем, и отгоре на това като почнат да се разгонват…
— Кои се разгонват? — с жив интерес попита интелигентът, провирайки се със своите очила към първата редица.
— Който трябва, той се разгонва — пренебрежително отвърна фермерът.
— Не-не, ако обичате… — засуети се интелигентът. — Та аз съм биолог и досега все не мога…
— Млъкнете малко — каза му Фриц. — А на вас — продължи той, обръщайки се към брадатия — ви предлагам да ме последвате. Предлагам ви това, за да избегнем безсмисленото кръвопролитие.
Погледите им се кръстосаха. И гледай ти, някак усети прекрасното брадище, само той си знаеше по какви дребни отлики разбра с кого му се налага да си има работа. Брадата му се разполови в ехидна усмивка и той рече с противен, оскърбително тънък глас:
— Млеко-яйца има? Хитлер капут!
Никак не се страхуваше от кръвопролитие — нито от безсмислено, нито от каквото и да било.
Фриц сякаш получи тежък удар в челюстта. Отметна глава, бледото му лице почервеня, скулите му изпъкнаха. За миг на Андрей му се стори, че тон ей сега ще се хвърли върху брадатия, и Андрей дори пристъпи, за да застане между тях, но Фриц се сдържа. Кръвта отново се отдръпна от лицето му и той сухо заяви:
— Това няма отношение към случая. Бъдете така добър да ме последвате.
— Я го оставете на мира, Гайгер! — каза басът. — Човекът явно е фермер. На какво прилича това — да се заяждаме с фермерите!
И всички наоколо закимаха и се разбъбриха, ами да, всеки вижда, че е фермер, нека си тръгва и си взима картечницата, така де, да не е някакъв гангстер.
— Задачата ни е да отблъснем павианите, а ние сме седнали да си играем на полиция — добави благоразумният.
Напрежението отведнъж спадна. Всички си спомниха за павианите. Оказа се, че те отново се разхождат където си искат и се държат така, сякаш са в своите джунгли. Стана ясно също, че на местното население очевидно му е омръзнало да чака решителните действия на отряда за самоотбрана. То бе разбрало, че няма да има никаква полза от този отряд и трябва някак само да се оправя. И жените с делово присвити устни вече бързаха с пазарските чанти по своите сутрешни задължения, като много от тях си носеха метли и дръжки от бърсалки, за да се бранят от най-нахалните маймуни. От витрината на магазина сваляха капаците, а продавачът обикаляше изпотрошения павилион, вайкаше се, почесваше се по гърба и явно нещо пресмяташе наум. На автобусната спирка се натрупа навалица и ето че в далечината се появи първият автобус. Нарушавайки заповедта на градската управа, шофьорът надуваше клаксона, за да разгони павианите, които не познаваха правилата за уличното движение.
— Да, драги ми господа — рече някой. — Ще се наложи да свикнем и с това. Да вземем да се разотиваме по къщите, а, командире?
Фриц мрачно, изпод вежди, оглеждаше улицата.
— Какво пък… — каза той с обикновен човешки глас. — Щом сте рекли да си вървим, да си вървим.
Фриц се извърна, пъхна ръцете си в джобовете и пръв тръгна към камиона. Отрядът се проточи след него. Лумнаха огънчета от кибритени клечки и запалки, някой разтревожено взе да пита как ще оправдаят закъснението си за работа, добре би било да им дадат някаква бележка… Благоразумният и сега се сети какво да каже: днес всички са закъснели за работа, така че никакви бележки не са нужни.
Препиращите се около каруцата се разпиляха. Останаха само Андрей и очилатият биолог, който твърдо си бе наумил да разбере кой все пак се разгонва край блатата.
Докато разглобяваше и отново опаковаше картечницата, брадатият снизходително обясни, че там, при блатата, братче, се разгонват риждите, а риждите, братче, са нещо като крокодили. Виждал ли си крокодили? Ами на — същите са, само че са обрасли с козина. Една такава рижа козина и твърда. И щом се разгонят, тогаз, братче, стой надалеч. Първо на първо, са яки като твоите бикове, а пък второ, по време на тази работа нищо не забелязват — нито къщата е къща за тях, нито плевнята е плевня, всичко правят на трески…
Очите на интелигента пламтяха, той жадно слушаше, като от време на време наместваше очилата си с разперени пръсти. Фриц им викна от камиона: „Ей, вие, ще тръгвате ли? Андрей!“ Интелигентът се извърна нататък, погледна часовника си, жално изпъшка и взе да се извинява и благодари. После сграбчи брадатия за ръката, разтърси я с все сила и хукна. А Андрей остана.
Той сам не знаеше какво го задържа. Май получи нещо като пристъп на носталгия. Не че беше зажаднял за руска реч — та нали всички наоколо говореха на руски; пък и не можеше да се каже, че брадатият му изглеждаше въплъщение на родината, съвсем не. Но в него имаше нещо друго, за което Андрей здравата се бе затъжил, нещо друго, което не можеше да изпита при общуването си нито със строгия язвителен Доналд, нито с веселия буен, но все пак някак си чужд Кенши, нито с Уан, винаги добър, винаги благожелателно настроен, ала много плах човек. Нито пък, още повече, с Фриц, който беше чудесно момче, но така или иначе до вчера беше негов смъртен враг… Андрей не бе и подозирал, че толкова е закопнял за това загадъчно „нещо друго“.
Брадатият го изгледа под око и попита:
— Да не сме земляци, а?
— Ленинградчанин съм — рече Андрей, като се почувствува неловко, и за да потисне смущението си, извади цигари и предложи на брадатия.
— Виж ти… — каза онзи, като измъкна една цигара от пакета. — Излиза, че сме от един край. А аз, братче, съм от Вологодска област. За Череповец чувал ли си? Охци-мохци Череповци…
— Ами че как! — страшно се зарадва Андрей. — Че там сега да знаете какъв металургичен комбинат издигнаха, огромно заводище ви казвам!
— Брей? — рече брадатият доста равнодушно. — И на него значи му стъпиха на врата… Е, карай. А ти какво правиш тук? Как те викат?
Андрей си каза името.
— А пък аз, както виждаш, си гледам селската работа. Фермер, по тукашному. Юрий Константинович Давидов. Ще пийнем ли по едно?
Андрей се обърка.
— Малко раничко е… — възрази той.
— Може пък и да е раничко — съгласи се Юрий Константинович. — Но аз и до пазара трябва да ходя. Нали разбираш, снощи, щом дойдох, и право в работилниците, отдавна ми бяха обещали картечница. После туй-онуй, изпробвахме машинката, оставих им, значи, един свински бут и четвъртинка домашен първак, пък гледам — изключили слънцето… — докато разказваше всичко това, Давидов намести товара, покри го,