оправи поводите, седна на една страна в каруцата и подкара конете. Андрей закрачи до него.
— Да — продължи Юрий Константинович. — Значи, изключиха слънцето. А пък един ми вика: „Да вървим, казва, знам тука едно място.“ Отидохме там, пийнахме, хапнахме. Сам знаеш как е с водката в града, а пък аз нося домашна. Та от тях, значи, беше музиката, пък от мене пиенето, нали ти е ясно. Е, и женички имаше, разбира се… — Щом са спомни това, Давидов поразмърда брадата си, а после продължи по-тихо: — При нас там, в блатата, братче, с жените сме много зле. Има, разбираш ли, една вдовица, та ходим при нея… Мъжът й по-миналата година се удави… Нали знаеш как става — повъртиш се, па току прескочиш при нея, няма къде да се денеш, а после — ту вършачката й поправи, ту за реколтата й помогни, ту за култиватора… Ама че гадина! — Той шибна с камшика павиана, залепил се за каруцата. — Изобщо животецът там, при нас, братче, е горе-долу като на фронта. Без оръжие не можеш да минеш. А какъв беше тоя, русолявият? Да не е немец?
— Немец е — каза Андрей. — Бивш подофицер, пленили го при Кьонитеберг, а от лагера дошъл тук…
— Та затуй, гледам аз, мутрата му една такава, противна — рече Давидов. — Тия, глистите му недни, ме гониха чак до Москва, в болницата ме натикаха, половината ми задник съвсем го отрязаха. Ама и аз после ги насолих здравата. Танкист съм, ясно ли ти е? Последния път пред Прага горях… — Той пак си размърда брадата. — Я ти разправи сега какво ти е минало през главата! Гледай ти, къде се срещнахме?
— Ама не, той не е лош човек, о?правен мъж е — каза Андрей. — И е смел. Наистина обича малко да си придава важност, но е добър работник, енергичен. Мисля, че е много полезен за Експеримента. Като организатор.
Давидов помълча малко, цъкайки на конете.
— Пристига при нас, значи, в блатата един миналата седмица — заговори той най-сетне. — Бяхме се събрали при Ковалски — и той е фермер, поляк, на десетина километра от мене живее, има голяма, хубава къща. Да-а… Та бяха се събрали, значи. Е, и започва този да ни дрънка врели-некипели: дали сме разбирали правилно задачите на Експеримента? А той самият е от кметството, от селскостопанския отдел. Виждаме ние естествено как върти и суче, ама ха сме казали, че имаме правилно разбиране, ще рече: тогаз да вземем да ви повишим данъка… А ти женен ли си? — попита той неочаквано.
— Не — каза Андрей.
— Аз не за друго, ами все някъде трябва да пренощувам днеска. Че утре сутринта имам тука още една работа.
— Ама, разбира се! — възкликна Андрей. — Няма какво да говорим повече! Идвайте, пренощувайте, при мене има място колкото щете, само ще се радвам…
— Е, и аз ще се радвам — каза Давидов, усмихвайки се. — Така де, нали все пак сме земляци.
— Запишете си адреса — рече Андрей. — Имате ли нещо за писане?
— Казвай. Ще го запомня.
— Адресът е много лесен: Главната улица, номер сто и пет, апартамент шестнадесети. Влиза се откъм двора. Ако случайно ме няма, отбийте се при портиера, има там един китаец, Уан, ще оставя ключа при него.
Давидов много допадна на Андрей, макар че възгледите им явно не съвпадаха напълно.
— Ти коя година си? — попита Давидов.
— Двайсет и осма.
— А кога тръгна от Русия?
— През петдесет и първа. Само преди четири месеца.
— Аха. А пък аз тръгнах от Русия насам през четирийсет и седма… Я ми кажи ти на мене, Андрюша, как е там на село — стана ли по-добре?
— Ама, разбира се! Всичко възстановиха, всяка година намаляват цените… Аз самият след войната наистина не съм бил по селата, ама ако се съди по киното и по книгите, сега на село живеят богато.
— Хм… Киното… То киното, разбираш ли, е една такава работа… — усъмни се Давидов.
— Не, защо… Нали в града по магазините всичко има. Купоните отдавна ги отмениха. И откъде идва всичко това? Нали от селото…
— То си е така — каза Давидов. — От селото… Пък аз, разбираш ли, се върнах от фронта, а жена ми я няма, умряла. Синът ни изчезнал безследно. В селото — пусто. Е добре, казвам си, все ще я наредим някак. Кой спечели войната? Ние! Значи сега ще им покажем какво можем. Предложиха ми да стана председател. Съгласих се. В селото само жени бяха останали, така че нямаше нужда и да се женя. Четирийсет и шеста криво-ляво я изкарахме, е, мисля си, сега ще ни поолекне… — Той млъкна и мълча дълго, сякаш забрави за Андрей. — Щастие за цялото човечество! — неочаквано рече той. — Ти вярваш ли в това?
— Разбира се.
— Ей на и аз повярвах. Не, мисля си, в селото е загубена работа. То трябва някаква грешка да е станала, мисля си. Преди войната ни бяха хванали за яката, а след войната — за гушата. Не, мисля си, така ще ни удушат. Пък животът ни, нали разбираш, кучешки, като да служиш под генералски камшик. Вече бях почнал да пия и ето ти на — Експеримент. — Той въздъхна тежко. — Значи смяташ, че ще излезе нещо от техния Експеримент?
— Ама защо да е техният? Нашият!
— Е, добре де, нашият. Ще излезе ли нещо или не?
— Ще трябва да излезе — твърдо рече Андрей. — Всичко зависи само от нас.
— То, което зависи от нас, ще го направим. Там го правехме и тука ще го правим… Общо взето, то се знае, грехота е да се оплаква човек. Макар животът да е тежък, изобщо не може да се сравнява. Най- важното е, че си сам, сам си, разбираш ли? А ако дойде някой — изтървеш го, стават такива работи, в нужника и в едното ухо влязло, от другото излязло!.. А ти партиец ли си? — попита той неочаквано.
— Комсомолец съм. Вие, Юрий Константинович, май твърде мрачно сте настроен. Експериментът си е Експеримент. Трудно е, много грешки правим, ама сигурно друг начин няма. Всеки трябва да е на своя пост, всеки трябва да дава всичко, което може.
— А ти на какъв пост си?
— Боклукчия съм — гордо заяви Андрей.
— Голям ти е постът — съгласи се Давидов. — А специалност имаш ли?
— Специалността ми е много специална — каза Андрей. — Звезден астроном.
Той изрече тези думи стеснително и погледна Давидов под око, очаквайки да му се присмеят, но Давидов, напротив, страшно се заинтересува.
— Наистина ли си астроном? Слушай, братче, тогаз ти си длъжен да знаеш къде ни завя вятърът. Това някаква планета ли е или, да кажем, звезда? Там, в блатата де, всяка вечер по тоя въпрос се дърлят — чак до бой се стига, честна дума ти казвам! Налочат се с първак и давай, кой как може… Знаеш ли, има такива, дето смятат, че ние, значи, сме затворени също като в аквариум — ама тука де, на Земята. В един такъв огромен аквариум, само че в него вместо риби има хора. Бога ми, така разправят! А ти как смяташ — според науката как е?
Андрей се почеса по темето и се засмя. По тоя повод караницата в неговия апартамент също стигаше едва ли не до бой — и то без всякаква домашна водка. А що се отнася до аквариума, буквално със същите думи, хилейки се и пръскайки слюнки, често говореше надълго и нашироко Изя Кацман.
— Как да ти обясня, нали разбираш — започна той. — Много е сложно всичко това. Трудно е за разбиране. А от научна гледна точка само едно ще ти кажа: това едва ли е друга планета, още повече пък — звезда. Според мен всичко наоколо е изкуствено и няма нищо общо с астрономията.
Давидов кимаше.
— Аквариум — повтори той убедено. — И слънцето тук е като лампа, и тая жълта стена до небесата… Слушай, ако мина по тая пресечка, ще изляза ли на пазара?
— Право там ще излезеш — каза Андрей. — Нали не си забравил адреса ми?
— Не съм. Чакай ме довечера…
Давидов шибна конете, подсвирна им и като изтрополи, каруцата се скри в пресечката. Андрей пое към дома. Ей това се казва селянин на място, трогнат си мислеше той. Войник! Е, разбира се, не се е
