когото назовах съпруг.“
XLVIII
И тя излезе. А Евгений
стои като от гръм сразен.
На чувства, бурно разразени,
Сърцето му сега е в плен.
Но чу се вън звънтеж на шпори:
вратата князът с шум отвбри…
Тук вече нашия герой
в минута зла, четецо мой,
завинаги ще изоставим.
Отдавна по света вървим
със него; днес ще се простим…
Но нека поздрав си отправим
едни на друг (нали?). Ура!
До бряг се корабът добра.
XLIX
Какъв си, кой си — туй не зная,
читателю, не те лъстя,
но искам с теб сега накрая
като с другар да се простя.
Дали ти в строфите небрежни
си дирил спомени метежни,
сърдечни трепети или
картини, думи — остри, зли,
пък даже граматични грешки,
дано от моя труд си взел
поне троха за свойта цел:
за развлечения, насмешки,
за критики или мечти
и… да се разделим, прости!
L
Прости и ти, мой спътник странен,
и ти, мой верен идеал,
и ти, мой скромен, постоянен,
жив труд, сърцето ми владял:
познах с теб творчески победи,
другарски сладостни беседи,
забрава в бури и злини.
Изминаха се много дни,
откакто младата Татяна с Онегин,
в блян новороден,
се бяха мярнали пред мен —
и с тях обхватът на романа
като в магически кристал
неясно бе се очертал.
LI
Но тези, на които вече
съм чел началните глави —
едни са някъде далече,
а други в гроба са, уви!14
Без тях героя дорисувах.
А ти, с която аз тъгувах —
Татяна, моят идеал…
несретен беше твоят дял.
Блажен е, който свърши рано,
бокала с вино недопил,
и който се е разделил
с живота, недочел романа,
тъй както, драги, в тоя час
с Онегин се разделям аз.
ПРЕВОД НА ЕПИГРАФИТЕ
Епиграфът към целия роман. Той беше изпълнен със суетност, а още повече — с онзи вид гордост, която кара човека да признава с еднакво безразличие както добрите, така и лошите си постъпки, вследствие на чувство за превъзходство, може би въображаемо. (Из едно частно писмо.)
Към глава първа. И бърза да живее, и бърза да чувствува (да изпита всяко чувство). (От стихотворението „Първи сняг“ на княз Вяземский.)
Към глава втора. О село! (Обръщение в една сатира па римския поет Хораций.) О Русия!
Към глава трета. Тя беше девойка, тя беше влюбена. (От поемата „Нарцис“ на френския поет Малфилатър.)
Към глава четвърта. Нравствеността е в природата на нещата. (Думи, казани от Некер на Мирабо.)
Към глава пета. О, не знай тия страшни сънища, моя Светлана! (От баладата „Светлана“ на Жуковски.)
Към глава шеста. Там, под облачните и къси дни, се раждат хора, на които не е болно да умират (без болка посрещат смъртта). (От една канцона на италианския поет Петрарка.)
Към глава седма. Москва, любима дъщеря па Русия, къде ще намеря равна на тебе? (От стихотворението „Освобождението на Москва“ на Дмитриев.) Как да не обичаш родната Москва? (От поемата „Пирове“ на Баратииски.) Да нападаш Москва! Ето какво значи да видиш света! А къде е по-хубаво? Където нас ни няма. (От драмата „От ума си тегли“ на Грибоедов.)
Към глава осма. Прощавай и ако е завинаги, то завинаги прощавай. (Начало на Байроново стихотворение.)
ПОЯСНЕНИЯ
ГЛАВА ПЪРВА
II. Руслан и Людмила — герои на едноименна поема от Пушкин.
„Но Северът на мен вреди“. — Романът е почнат в Бесарабия.
