Оставих отворената бутилка уиски на масата до кофичката с леда. Сю бръкна за няколко кубчета, които пусна в чашата, от която допреди малко бе пила шампанско, и отгоре си наля уиски. Изгледа ме с бутилката в ръка. Поклатих глава. Шампанското в моята чаша се бе стоплило. Сложих я на масата.
— Съвсем нищо? — попитах.
Сю отпи. Нито по женски превзето, нито по мъжки жадно, по-скоро както се бе справила с шампанското — делово, все едно че е работа, с която отдавна е свикнала.
— Е, всички сме красиви, а и добре възпитани. С изключение на мен. Май съм прекалено пряма, за да ме приемат като добре възпитана.
— Пряма — повторих и се усмихнах похотливо. — Какво не му е наред на твоето семейство?
— Да вървят по дяволите. А ти ще ми се нахвърлиш ли?
— Хайде да си поговорим — предложих аз.
— Само ако пийнеш с мен — изгледа ме тя лукаво.
Исках да чуя какво може да ми каже. Взех чашата си, отидох в банята и излях остатъка от шампанското в мивката. После се върнах, сложих няколко бучки лед и си налях малко уиски.
— Хайде пий — подкани ме Сю.
Почувствах се като деветокласничка на първата си среща с някой абитуриент. Отпихме мълчаливо, макар да бях готов да се обзаложа, че Сю няма да издържи дълго. Оказах се прав.
— Та какво ме питаше, миличък?
— Разкажи ми нещо за себе си.
Исках да я накарам да се разприказва.
— От фамилията Клайв съм.
— Това създава ли усложнения?
Тя тъжно поклати глава.
— Мисля, че някой от прадедите ни сигурно е откраднал нещо от нечий гроб.
— Семейно проклятие?
— Всички сме покварени. Пияници, лъжци, развратници.
— И ти ли?
— Най-вече аз. Че защо, по дяволите, мислиш, съм омъжена за Фред Флинтстоун?
— Любов?
Издаде отвратителен звук, който трябваше да наподобява презрителен смях.
— Ето че пак започваш. Татко искаше да види дъщерите си омъжени. Да престанат да обикалят клубовете и да лягат с когото им падне и да се омъжат. Искаше мъжете да наследят бизнеса. Пъд просто се оказа подръка.
— И Стоуни ли?
— Не ме заяждай за Стоуни и Корд.
— Защо?
— Просто не ме питай.
— Добре.
Сю надигна чашата.
— Ами Пени? — попитах. — Тя не е омъжена.
Малката Пенелопи — престорено въздъхна Сю. Четирите срички на дългото име й създадоха затруднение. — Понякога си мисля, че е била подменена при раждането.
— Защо, тя различна ли е?
— Да. Опъва се на татко.
— Е, и?
— Това му допада. И за всичко й вярва. А тя разбира от бизнеса дори по-добре от него.
— И затова не е необходимо да се омъжва.
Още не, но не бива да отлага прекалено дълго, ако иска да наследи нещо.
— Сериозно ли говориш?
— Мъж трябва да управлява — обясни Сю. — Жена не може да върти бизнеса.
— Дори ако в момента е поела близо половината?
— Татко все още командва.
Уискито вече затрудняваше говора й. Трябваше да науча колкото се може повече, преди да запелтечи неразбираемо.
— Какво не им е наред на Стоуни и Корд?
— Стоуни е толкова объркана, че е превъртяла на тема чистота. Все лъска топките на вратите.
— В какъв смисъл объркана?
Усмивката й бе отнесена, макар и все така отблъскваща.
— Заради неговите малки момченца — изломоти тя.
— Корд си пада по малки момченца?
Сю затвори очи, а главата й падна назад върху възглавничката на фотьойла.
— Аха.
След което заспа.
9
Закусвах заедно с Били Райс зад колата за доставки, паркирана под боровете близо до тренировъчния плац.
— Поничките са добра основа за деня — рече Райс.
— А с кафе вървят още по-добре — отвърнах.
На площадката отсреща нямаше други коне освен Торнадо. Чувахме насеченото му пръхтене, характерно за конете. Имаше огромен гръден кош. Краката бяха прекалено тънки — странен, но приятен за окото резултат от безкрайната селекция. Половинтонна машина, задвижвана от сърце и дробове, върху крака, по-тънки от моите. Единственото му предназначение бе да пробяга километър-два за минута, минута и нещо. Райс не го изпускаше от поглед, докато закусвахме.
— Страхотен е — подхвърлих.
— Ще стане страхотен — уточни Райс.
— Че сега какво му е?
— Видът не е всичко — обясни Били. — Също както при атлетите. Първото условие е да има подходящото тяло и подготовка. А после ще е нужна стръв. Който притежава нужната стръв, става велик.
— Този има ли я?
— О, да.
— Откъде знаеш?
Райс бе твърде благ по характер, за да прояви надменност. И все пак изкушението беше голямо.
— Познавам го — отвърна той.
Беше дребен мъж. Не дребен като жокей, а дребен в сравнение с мен. Носеше джинси и маратонки, риза с къс ръкав и бейзболна шапка с надписа ТРИТЕ КОБИЛКИ отпред над козирката. Облегнат на оградата, треньорът Мартин наблюдаваше Торнадо. Четирима от пазачите на „Секюрити Саут“ стояха наблизо.
— Разкажи ми за нападателя — предложих.
Райс отпи от кафето си. Тъмните му очи бяха замислени, непроницаеми, като очите на състезателните коне.
— Няма нищо особено за разказване. Спях при Торнадо. Чух шум, включих фенера, видях дуло. Размърдах лъча и дулото изчезна. Чух бягащи стъпки. И после нищо.
— Не го ли проследи?
— Нямам пистолет. Да тръгна в тъмното да гоня някакъв въоръжен, а?
— Не — отвърнах. — Не става.
— Ами ти? — попита Райс.
— Аз също. Можеш ли да опишеш оръжието?
